Анна Тод
След падането (46)

Глава четиридесет и пет
Теса

— Оле, температурата е паднала най-малко с десет градуса — казва Робърт, когато излизаме от ресторанта. Студеният въздух буквално ме удря в лицето. Обгръщам тялото си с ръце и той ме поглежда тревожно.

— Иска ми се да имах сако и да ти го дам да се облечеш. Иска ми се да ти предложа да те закарам, но съм пил. Май не съм голям джентълмен тази вечер.

— Няма проблем, наистина. Доста съм пияна, така че ми е топло… В което няма никаква логика — смея се и тръгвам след него. — Но трябваше да си обуя други обувки.

— Можем да си ги сменим — казва закачливо Робърт, подбутва ме по рамото и ми се усмихва за около милионен път тази вечер.

— Твоите изглеждат много по-удобни от тези на Хардин. Кубинките му са толкова тежки. Винаги ги оставя до вратата, така че… Няма значение.

Не знам как започнах да говоря за него. Тръскам глава, за да се отърва от неловкото чувство и от мисълта за Хардин, най-вече да си забраня да говоря за него.

— Предпочитам да нося кецове — отбелязва Робърт, сякаш не е чул какво съм казала, за което съм му благодарна.

— И аз съм така… макар и да не съм момче — смея се пак. Вие ми се свят от виното, а устата ми спокойно пуска на свобода всяка мисъл, която се зароди в главата ми, а в повечето ми мисли няма никаква логика. — Знаеш ли в коя посока са вилите?

Той се пресяга да ме хване да не падна, когато се препъвам в някакво паве.

— Кои вили? В този град има само вили.

— Ами има една улица с малък знак, после три или четири вили и после още една улица? — Опитвам се да си спомня нещо забележително по пътя, но не мога да навържа нищо.

— Това няма да ми помогне много — смее се той. — Но можем да вървим, докато ги намерим.

— Добре, но ако не ги намерим до двадесет минути, отивам на хотел.

Не ми се върви и изпитвам ужас от разговора, който трябва да проведа с Хардин, когато се прибера. Не знам каква дискусия ще се получи, когато разбере, че досега съм пила с Робърт. Изведнъж се сещам нещо, обръщам се и питам:

— Някога писвало ли ти е някой през цялото време да ти казва какво да правиш?

— Никой никога не го е правил. Но ако някой го направи, би ми писнало, разбира се.

— Късметлия си ти. Постоянно имам чувството, че всеки се опитва да ми казва какво да правя, къде да отида, къде да живея, с кого да говоря. — Издишам и виждам дъха си. — Нервите ми тотално сдават багажа.

— Сигурен съм, че е така.

Поглеждам към звездите.

— Искам да направя нещо по този въпрос, но не знам какво.

— Може би Сиатъл ще ти помогне.

— Може би. Но искам да направя нещо още сега. Примерно да избягам или да напсувам някого.

— Да напсуваш някого? — смее се той и се навежда да върже обувката си. Спирам да го изчакам и се оглеждам. В мозъка ми се въртят около милион възможности за безразсъдно поведение. Не мога да ги спра.

— Да, да напсувам някого. Един определен човек.

— Предлагам да не бързаш с това. Знам, че е доста безразсъдно и диво да напсуваш някого, но започни с нещо по-дребно. — Отнема ми много време, преди да разбера хумора му.

— Не, искам да направя нещо лудо сега! — захапвам горната си устна и обмислям идеята.

— От виното е. Доста е силно, а ти изпи много, и то за кратко време.

Двамата се смеем и вече не мога да се спра. Това, което ме връща частично на земята, са светлините на нещо малко, нещо като бар.

— Това е барът ни — казва Робърт.

— Толкова е малък! — възкликвам.

— Не е нужно да е голям. Забавно е, макар че е малък. Освен това е единственият в града. Барманките танцуват върху бара.

— Като в бара „Грозният койот“? Усмивката му е ослепителна.

— Да, само че тези жени са над четиридесет и имат повече дрехи. Вече знам къде ще отидем.