Анна Тод
След падането (45)

Глава четиридесет и четири
Хардин

— Къде според теб отивам? — крещя и слизам по пътеката. Махам бясно с ръце. Тя се връща няколко крачки назад и казва:

— Не желая да се меся, Хардин, но не мислиш ли, че трябва да я оставиш… сама и свободна… поне веднъж. Не искам да се ядосваш, но не смятам, че е добра идея да слизаш там и да вдигаш скандал. Знам, че искаш да я видиш, но…

— Нищо не знаеш — казвам рязко и тя прави крачка назад.

— Съжалявам, Хардин, но мисля, че тази вечер трябва да я оставиш сама — настоява, сякаш ми е майка и има право да ми дава съвети.

— О, и защо? За да ми изневерява ли? — Пръстите ми се забиват в косата, опъвам корените. Теса вече е изпила една чаша вино, не, една и половина. Един бог знае какво е станало след това.

— Ако наистина мислиш за нея така… — започва Карен, но се спира навреме. — Няма значение, направи каквото си решил. Както винаги. — След това поглежда жената на Макс и добавя. — Само бъди внимателен.

После придърпва надолу дългата си до коляното рокля, насилва се да се усмихне и двете се качват в къщата.

Слава богу, че ми се махна от главата.

Продължавам по първоначалния си план и бързам надолу към ресторанта. Ще я извлека оттам. Не буквално, разбира се. Сама ще дойде с мен. Господи, какви глупости, и то само защото забравих да сложа един презерватив. Оттам тръгна цялата лавина от караници и скандали. Можех да се обадя на Сандра по-рано и да оправя кашата с апартамента. Или можех да й намеря друго място за живеене… но и това не върши работа. Сиатъл… не, няма да стане. Този път ми отнема повече време да я убедя. Не очаквах, че така ще се запъне за тоя Сиатъл. А сега стана още по-объркано. Все още не съм преодолял шока, че не слезе от колата на Карен. Бях сигурен, че ще е ядосана и че ще иска да говори с мен. Но сега — нов фактор! Тоя сервитьор. Как е успял да й повлияе, че да я накара да остане с него, вместо да се прибере у дома, при мен. Какво толкова е видяла в него?

Трябва да си събера мислите. Спирам и сядам на един от боядисаните камъни в края на двора. Може би не е добра идея да влизам с взлом. Може би е по-добре да отида да взема Лавдън. Тя го слуша много повече, отколкото слуша мен. Не, идеята не е добра, защото той няма да се хване, ще застане на страната на майка си. Ще ме накара да изглеждам като лайно и ще ми каже да я оставя на мира.

Но не мога да я оставя. Двадесет минути седя на този леден камък и не става по-добре, става далече по-зле. Единственото, което виждам в съзнанието си, е как се отдръпна от мен и как безгрижно се смееше с него.

И какво да й кажа? Той е от онези задници, които се опъват, и ще се опита да ме спре да я убедя да си тръгне. Няма нужда да го бия, ако викам достатъчно, ще дойде с мен само и само да не се сбием. Надявам се. Но досега не е действала според предположенията ми, така че не съм сигурен в нищо. Разбирам, че поведението ми и начинът, по който манипулирам чувствата й, са повече от непоносими, но не знам какво да направя. Обичам я. Мамка му, обичам това момиче. Но вече не мога да измисля никакъв начин да я спра, да я накарам да не ме напуска и да остане до мен.

Но реалността е, че си я впримчил в капан и именно затова не може да те напусне: не защото не те обича, а защото си я накарал да си мисли, че не може да живее без теб.

Думите на Лилиян се въртят като развалена плоча в главата ми. Ставам и продължавам надолу. Студено е, а ризата ми е много тънка. Теса не си взе яке. А онази рокля… онази рокля… ще й е студено. Може би трябва да се върна да й взема връхна дреха. А ако той й даде сакото си?

Ревността ме побърква. Ръцете ми се свиват в юмруци.

… че си я впримчил в капан и именно затова не може да те напусне: не защото не те обича…

Майната й на Теса Номер Две и нейната психотерапия. Дори не знае за какво говори. Теса ме обича. Виждам го всеки път, когато погледна в сиво-сините й очи. Усещам го във връхчетата на пръстите й, когато ги прокарва по очертанията на татуировките ми. Усещам го в устните й, когато ги притиска към моите.

Знам разликата между това да си влюбен и да си в капан, между любовта и пристрастяването. Преглъщам паниката, която заплашва да ме повали за кой ли път днес.

Тя ме обича. Теса ме обича. Ако не ме обичаше… не, не мога да го понеса. Не мога. Никога преди не съм допускал някого така близо до себе си. Тя е единственият човек, който успя да пробие бронята ми. Единственият човек, който ще ме обича винаги и безусловно. Дори на майка ми понякога й писва от изцепките ми. Но каквото и да направя, тя винаги ще е до мен, ще ми прости. Когато имам нужда от нея, тя ще е там. Това твърдоглаво, отвратително, безкомпромисно момиче е моят свят, всичко, което имам.

— Какво правиш? — чувам глас в мрака.

— Това не е истина!

Обръщам се и виждам Райли. Точно излиза от къщата на Макс. Изобщо не я бях забелязал да върви към мен.

— Ти преследваш ли ме, или какво? — отвръща грубо тя.

— Къде е Лилиян?

— Не ти влиза в работата. Къде е Теса? — пита и се смее.

Лилиян трябва да й е казала, че сме се скарали. Страхотно!

— Не ти влиза в работата. Защо си навън?

— А ти? — Тая Райли има проблем с отношението към хората.

— Винаги ли се налага да си такава кучка?

Тя кима ентусиазирано няколко пъти:

— Всъщност… да. — Предположих, че ще ми пререже гърлото, задето я нарекох кучка, но тя не реагира. Вероятно защото добре знае, че е такава. — И съм навън, понеже Лилиян заспа, а в компанията на Макс, баща ти и задръстения ти брат щях да повърна.

— И реши да се разходиш из гората в средата на февруари?

— Аз поне имам яке. Отивам да намеря някой бар. Видях един, когато идвах насам.

— Защо не си с колата?

— Защото искам да пия. Да ти приличам на човек, който възнамерява да прекара уикенда в затвора? — казва и ме подминава. После поглежда назад към мен, без да намалява крачка. — Ти къде отиваш?

— Да прибера Теса. Тя е с оня… Няма значение — писна ми да се жалвам на всеки срещнат какви глупости прави Теса.

Сега обаче Райли спира.

— Грешката е твоя, че не си й казал за нас с Лилиян.

— О, разбира се, тя ти е изтропала всичко.

— Да, каза ми. Трябва да знаеш, че действаш като безмозъчен пенис.

— Дълга история.

— Не искаш да се преместиш с Теса в Сиатъл и сега тя вероятно вече прави свирка на оня рус пръч. Може би в кенефа…

— Млъквай, мамка ти! — Гневът се пени във вените ми. — Млъквай веднага. Не си позволявай да ми говориш така.

Налага се няколко пъти да си напомня, че все пак е жена, нищо че устата й е като моята. Не, никога не бих посегнал на жена. В случая обаче гневният ми изблик не я притеснява ни най-малко.

— Не ти хареса перспективата, нали? Припомни си го следващия път, когато направиш някой коментар, че си чукал приятелката ми.

Дъхът ми е секнал. Не мога да спра да си представям сочните устни на Теса около сплескания чеп на оня. Завъртам се в кръг, сякаш не знам накъде да тръгна.

— Побъркваш се, нали? Като си мислиш, че е с него?

— Престани. Сериозно, спри.

— Знам как е. Виж, може би не трябваше да ти го казвам, но ти пръв започна с грубите шеги преди малко, помниш ли? Сега изравнихме резултата. Ще те черпя едно, докато ти поплачеш на рамото ми за Теса, а след това аз ще ти разкажа колко е добра Лилиян с езика.

Райли се приближава до мен и ме дърпа за ръкава. Завежда ме до другия край на улицата и вече виждам отвратителните многоцветни светлинки на малкия бар, за който спомена. Дърпам ръката си.

— Трябва да отида при Теса.

— Само по едно! После ще дойда с теб за подкрепа.

Точно това ми беше минало през ума преди минута.

— Защо искаш да пиеш с мен — питам и я гледам в очите.

— Не настоявам. Скучно ми е, а ти си на разположение. Освен това Лил е загрижена за теб. Не разбирам причината. — Оглежда ме от главата до петите. — Не, наистина не разбирам какво я е впечатлило у теб, но те харесва. Като приятел. И… да, искам да я впечатля на свой ред, като се престоря, че ми пука за обречената ти връзка.

— Обречена?

— От всичко, което казах, реши да коментираш точно тази дума? Боже, ти си по-зле и от мен.

После се засмива и млъква, но хваща ръкава ми и ме повлича надолу към бара. Прекалено съм зает с мислите си, за да се опитам да я отблъсна. Как може да каже, че сме обречени? Та тя не ни познава!

Знам, че не сме обречени. Аз съм прокълнат, но Теса не е. Тя ще ме спаси. Винаги ме спасява.