Анна Тод
След падането (43)

Глава четиридесет и две
Хардин

Обадих се на всяка една шибана таксиметрова компания да си наема такси от ресторанта до нас. Никой не се нави заради голямото разстояние. Можех да взема автобус, но общественият транспорт е нещо, което се старая да отбягвам на всяка цена. Спомням си как се сгърчих вътрешно и какъв ужас изпитах, когато Теса каза на Стеф, че ще вземе автобус, за да отиде на пазар в „Таргет“. Дори когато презирах Теса… е, когато си мислех, че я презирам, не ми харесваше идеята да седне сама в някой автобус, претъпкан с всякакви перверзници.

Всичко се промени оттогава. Минаха онези дни, когато я тормозех и я преследвах, за да я обиждам — само и само да я накарам да покаже някаква емоция, каквато и да е емоция, макар и да ми отвръщаше единствено с гняв. И лицето й, когато я оставих на балкона… може би все пак нищо не се е променило. Тормозя момичето, което обичам. И не мога да се спра. Но вината не е само моя, тя също е виновна. Толкова силно ме притиска за тоя Сиатъл, макар че й казах много пъти, че няма да ида. Вместо да води епични битки с мен, просто трябва да си събере багажа и да дойде в Англия.

Няма да остана тук, изключен или не, тая Америка ми писна. Само в лайна газя откакто съм дошъл. Писна ми да виждам баща си всеки ден, писна ми от всичко.

— Внимавай къде ходиш бе, гъз! — чувам женски глас в тъмното.

Секунда преди да се ударя в нея, правя крачка встрани.

— Ти гледай къде ходиш! — отвръщам, без да спирам.

И какво прави това момиче пред къщата на Макс?

— Моля?

Обръщам се да я видя точно когато сензорът за движение пред къщата се задейства, така че мога да я огледам. Тъмна кожа, къдрава коса, раздрани джинси, кубинки.

— Нека се опитам да позная. Райли, нали?

— А ти пък кой си? — пита и слага ръце на кръста си.

— Да, познал съм. Ако търсиш Лилиян, не е тук.

— Къде е? И как разбра, че търся точно нея? — пита предизвикателно войнствено настроеното момиче.

— Защото току-що я чуках.

Сковава се от напрежение, навежда глава, чертите й потъмняват.

— Я пак? — Прави крачка към мен.

Навеждам глава настрани и я гледам.

— За бога, ебавам се! В ресторанта е с баща си и майка си.

Райли вдига глава.

— Добре. А ти откъде я познаваш?

— Вчера се запознах с нея. Баща й и баща ми са били заедно в колеж. Тя знае ли, че си тук?

— Не. Опитвах се да се свържа — казва и маха с ръка към гората край нас. — Но понеже е в средата на нищото, не ми вдига. Може и онзи лайноядец, баща й, да не й разрешава да говори с мен.

— Няма спор, че е такъв. Ще ти позволи ли да я видиш?

— Не си ли прекалено любопитен? — пита ядно, но после се смее уверено. — О, да. Ще ми позволи. Той е гъз с пичка. И го е страх от скандали. Страх го е и от мен.

В края на пътя виждам фаровете на някаква кола. Излизам от тревата и се заглеждам.

— Да, това са те.

След малко колата спира пред къщата. Лилиян буквално изскача от колата и се хвърля в ръцете на Райли.

— Как дойде? — буквално пищи от щастие.

— Карах — сухо отговаря приятелката й.

— Как ме намери? Цяла седмица нямам интернет и почти никакво покритие — Лилиян заравя глава в шията на приятелката си, а аз наблюдавам как коравото, нахакано момиче омеква, как чертите стават меки, нежни. Ръката й с любов гали гърба й.

— В този малък град никак не е трудно. — После се отдръпва леко, за да погледне Лилиян в очите, и пита: — Баща ти ще врещи ли много, че съм дошла?

— Не. Да. Може би. Но знаеш, че няма да те изгони.

Покашлям се. Чувствам се супер странно да наблюдавам милата, трогваща до сълзи гледка.

— Е, аз тръгвам — казвам и се отдалечавам от тях.

— Чао! — отвръща Райли.

Лилиян мълчи.

След няколко минути стигам до къщата на баща ми и се качвам по алеята. Теса трябва да се прибере всеки момент и искам да съм вътре, преди джипът да спре пред гаража. Ще плаче, сигурен съм. А аз трябва да измисля извинение, за да спре да плаче и да седне да ме изслуша.

Едва стигам до верандата, когато Карен и майката на Лилиян излизат от колата.

— Къде са останалите? — питам и очите ми търсят Теса.

— Баща ти и Ландън отидоха да гледат мача в Макс.

— Къде е Теса? — изричам, а паниката вече ме души.

— В ресторанта.

— Какво? Какво става, по дяволите? Не, това не трябваше да се развие така.

— Не е с него, нали? — питам двете жени, но вече знам отговора. Останала е с русия гъз, чийто баща е шериф?

— Да, с него е.

Ако не бях заклещен в средата на нищото и ако имах как да се прибера, бих напсувал Карен заради усмивката й, която се опитва да прикрие, но не успява.