Анна Тод
След падането (42)

Глава четиридесет и едно
Теса

Адска болка свива гърдите ми, гърлото ми е сухо, вие ми се свят.

Хардин току-що ми каза, че се връща при мен само заради секса и че не ме обича. И най-лошото е, че знам, че нито едно от нещата, които каза, не е истина и че не мисли така. Вярвам, че ме обича. Така е. По своя си странен начин, но той ме обича повече от всичко на света. Показвал ми го е не един, а стотици пъти през последните шест месеца. Но ми показа също, че не би се спрял пред нищо, ако му се отвори възможност да ме нарани, да ме накара да се чувствам никоя и слаба само защото егото му е леко наранено.

Ако ме обичаше така, както нормалните хора обичат, защо му е да ме наранява? И то съвсем съзнателно. Едва ли го е мислел, когато каза, че ме е използвал само за секс. Не смятам, че ме има само за сексиграчка. Нали? При него истината и лъжата са като настроенията му: променят се на всеки пет минути. Но го каза така убедително. Дори не му мигна окото. Честно, не знам какво да си мисля вече. Въпреки всички кавги, сълзи, караници, хотели, стени… винаги съм се държала за малката надежда, че ме обича.

Ако това не е така, ние нямаме нищо. И без него аз нямам нищо. Нерационалното мислене, бързото избухване, кофти нравът — това не е само при него, а и при мен. Освен това сме толкова млади. И като събереш всички тези фактори, товарът става прекалено тежък за носене.

Има разлика между това да не можеш да живееш без някого и да го обичаш. Думите му пак ме режат на две. Въздухът е прекалено… гъст, смехът на гостите в ресторанта ми се струва като някаква подигравка. Над мен. Оглеждам се за изхода. Има стъклени врати, които водят към балкона, но са затворени. Отварям ги и с радост се потапям в хладния въздух. Сядам и гледам в тъмното и се наслаждавам на тихата нощ. Съзнанието ми почти отказва да работи. Не чувам и не забелязвам кога вратата се отваря и Робърт вече е застанал до мен.

— Донесох ти нещо — казва и подава бутилка вино, след което я размахва весело пред очите ми. Раменете му се отпускат и на лицето му грейва усмивка. Наистина е красив. Изненадвам се на собствената си усмивка. Истинска, не измъчена и изстрадала усмивка, макар че вътрешно пищя от болка, свила съм се в един ъгъл и плача.

— Вино от съчувствие? — питам и протягам ръце към бутилката с бял етикет. Виждам, че е същото вино, което поръча Макс. Предполагам, че струва цяло състояние. Робърт се усмихва и слага бутилката в ръцете ми.

— Какво друго носиш?

Бутилката е студена, а ръцете ми са напълно безчувствени от ледения февруарски вятър.

— Чаши — отговаря и бърка в предните джобове на престилката си. — Чаши за вино не влизат в джобовете, затова взех тези.

После ми подава чаша за еднократна употреба и маха корковата тапа.

— Благодаря — казвам, докато виното се лее в чашата ми. Веднага след това я слагам пред устните си.

— Можем да влезем вътре, ако искаш. Някои от сепаретата са вече затворени и можем да седнем там — предлага и отпива от виното.

— Не знам… — отвръщам и се опитвам да погледна към масата ни.

— Той си тръгна — казва съчувствено. — Тя също. Искаш ли да говориш за това?

— Честно казано, не искам. Разкажи ми за това вино — моля отчаяно само и само да сменим темата на разговора.

— Това старче ли? О, то е много старо и много отлежало. До съвършенство — смее се той и аз с него. — Но ме бива повече да го пия, отколкото да ти разказвам за него, защото не знам много.

— Добре, няма да говорим за виното тогава — отвръщам, отмятам глава и изпивам цялата чаша.

В този момент той се заглежда в нещо зад гърба ми. Погледът му е леко разтревожен, а аз се свивам и се моля Хардин да не се е върнал, за да хвърля още отрова и злоба отгоре ми. Когато се обръщам, виждам Лилиян. Стои на вратата и очевидно се колебае дали да не излезе при нас.

— Какво искаш? — питам. Мъча се да прикрия ревността си, но виното очевидно е блокирало центъра ми за управление на маниерите. Робърт вдига празната ми чаша, която вятърът е съборил, и пак я пълни. Имам чувството, че ми сипва вино само и само да се занимава с нещо и да избегне предстоящата крайно неловка — най-вероятно — ситуация.

— Мога ли да поговоря с теб? — пита тя.

— Има ли за какво да говорим? Всичко ми е ясно — отпивам голяма глътка. Виното почти прелива от устата ми. За моя изненада тя не реагира на грубостта ми. Просто прави няколко крачки към нас и казва равно и като че без никаква емоция:

— Аз съм лесбийка.

Моля?

Ако сините очи на Робърт не бяха впити в мен, щях да изплюя виното в чашата. Поглеждам към него, после към нея и бавно преглъщам.

— Това е истината. С Хардин сме само приятели, ако изобщо може да се нарече приятелство.

Този поглед ми е познат. Вероятно й се е скарал.

— Тогава защо… — Дали не ме лъже? — Но не, вие бяхте като влюбени…

— Не, той се държа малко по-нестандартно… Предполагам, че имаш предвид, когато сложи ръката си на стола ми. Но той само искаше да те накара да ревнуваш.

— Защо? Нарочно ли? — питам, но знам отговора: за да ме нарани.

— Настоях да ти каже. Съжалявам, ако си си помислила, че има нещо. Няма нищо, защото аз имам връзка с момиче.

Подавам чашата си на Робърт да ми налее още вино.

— Но ти нямаше нищо против да играеш игричките му — отбелязвам грубо.

Тя ме поглежда откровено с умоляващите си очи:

— Не съм имала такова намерение. Не обръщах особено внимание какво прави. Много съжалявам, ако по някакъв начин съм допринесла да се чувстваш неудобно.

Опитвам се да измисля основателна причина да й крещя, но май не намирам, не ми хрумва нищо. Това, че Лилиян е хомосексуална, е голямо облекчение и ми се иска да бях разбрала по-рано, но как това променя ситуацията с Хардин? Дори сега поведението му ми се струва още по-недопустимо, защото е искал да ме нарани с умисъл, да ме накара да ревнувам и после да дойде да ми каже най-ужасните думи, които е успял да измисли за мен. Когато го гледах да флиртува с нея… да, заболя ме, но не чак толкова силно, както ме сразиха думите му, когато ми каза, че не ме обича.

Робърт напълва чашата ми и аз отпивам малка глътка.

— Какво те накара да дойдеш и да ми кажеш? Той си замина, нали?

Тя се усмихва леко и сяда на масата с нас.

— Да, замина си.

— Да, в това много го бива — казвам и тя кима в съгласие. Не знам защо се притеснявам от нея. В крайна сметка не тя е проблемът тук. Хардин е проблемът.

— Имаш ли още чашки? — питам Робърт. Той се усмихва и ме гледа, сякаш е горд с мен.

Сърцето ми пърха леко. От виното е, сигурна съм.

— Нямам в джоба, но ще вляза, за да взема още една — предлага вежливо. — Но мисля, че трябва да се приберем. Устните ти посиняват от студ.

Вдигам поглед към него и очите ми се впиват в неговите устни. Те са плътни, розови, хубави устни. И защо гледам устните му? Ето какво става, когато пия. Искам да гледам устните на Хардин, но напоследък ги използва само да ме обижда.

— Нали не е вътре? — питам Лилиян. Тя клати глава. — Добре тогава, да влизаме. Трябва да спася Ландън от онази маса, особено от оня Макс — разбира се, казвам, без да мисля. Веднага поглеждам към Лилиян. — Мамка му, извинявай.

Тя най-изненадващо започва да се смее.

— Няма проблем. Повярвай ми, много добре знам какъв задник е баща ми.

Не й отговарям. Може и да не е заплаха за връзката ми с Хардин, но това не означава, че трябва да я харесвам, макар че изглежда мила и сладка.

— Ще влизаме ли? Или? — пита Робърт.

— Да. — Изпивам останалото вино и ставаме. — Аз ще отида да взема Ландън. Сигурен ли си, че ти е разрешено да пиеш вътре? В униформа? — Не ми се иска да загази заради мен. Започвам да се напивам и мисълта, че баща му може да го арестува, ме кара да се смея.

— Какво? — пита и оглежда лицето ми с любопитство.

— Нищо — лъжа.

Влизаме вътре и с Лилиян отиваме до нашата маса. Слагам ръце на стола на Ландън и той се обръща да ме погледне.

— Добре ли си? — пита тихо той, докато Лилиян говори с родителите си.

— Да… май. — Нямаше да бъда добре, ако не бях изпила няколко чаши вино. — Искаш ли да останеш с нас. Ще седнем на друга маса и ще пийнем вино… още малко вино — казвам с усмивка.

— Кой? И тя ли? — пита Ландън и поглежда към Лилиян.

— Да. Тя е… тя е ОК. — Не искам да споменавам пред всички детайли от личния живот на момичето.

— Казах на Кен, че ще гледам мача с него и Макс в къщата на Макс, но ако искаш да остана, ще остана.

— Не… — отвръщам. Искам да остане, но не желая да променя плановете си заради мен. — Няма проблем. Просто си помислих, че предпочиташ да се махнеш за малко от тях — прошепвам и той се усмихва.

— Така е, но на Кен му се искаше да отида, защото Макс поддържа другия отбор. Май си мисли, че ще е много забавно да се обиждаме взаимно по време на мача. — После се навежда към ухото ми, така че само аз да го чуя: — Сигурна ли си, че е добра идея да се навърташ около това момче.

— Мисля, че това момче няма да се даде лесно на Хардин. Уверена съм дори. Приятно гледане на мача — навеждам се и го целувам по бузата, след което правя крачка назад и слагам ръка на устата си. — Извинявай, нямам представа защо…

— Нищо не е станало, спокойно — смее се Ландън.

Оглеждам се нервно и с облекчение установявам, че всички говорят помежду си и никой не ме е видял. Моето малко шоу да целувам Ландън е минало незабелязано.

— Внимавай, Теса. Обещай ми! И ми се обади, ако има проблем.

— Обещавам. А ако ти доскучае, върни се при нас.

— Непременно — усмихва се той, но знам, че няма да му е скучно да гледа мача с Кен, защото обича да си прекарва времето с единствения баща, с когото разполага. Ето това е нещо, което Хардин никога не би направил: да гледа мач, прекарвайки малко време с баща си.

— Татко, вече съм голяма жена — чувам Лилиян да негодува от другия край на масата.

Макс авторитетно клати глава.

— Не, няма защо да обикаляш из улиците тук. Прибираш се с нас.

Точка по въпроса. — Макс е от хората, които искат да контролират всичко и всеки в живота си. Ето, гадната усмивка на лицето му го потвърждава.

— Добре — казва раздразнено Лилиян, поглежда майка си, търсейки някаква подкрепа, но жената мълчи. Ако бях изпила още една чаша вино, щях да се разкрещя, но не искам да поставям Кен и Карен в неудобно положение.

— Теса, с нас ли ще се прибереш? — пита Карен.

— Не, ще остана още малко, ако нямате против.

Надявам се да не възрази. Карен поглежда към Лилиян, после и към Робърт, който ни чака в другия край на ресторанта. Имам чувството, че Карен няма никаква представа за сексуалната ориентация на момичето, и знам, че се подразни от поведението на Хардин тази вечер. Обичам я.

— Няма проблем. Забавлявай се — казва с усмивка. Аз й се усмихвам на свой ред и се отдалечавам от масата, без да кажа довиждане на Макс и жена му.

— Можем да тръгваме. Не й разрешиха да остане — казвам на Робърт.

— Не й разрешават?

— Баща й е идиот. От друга страна се радвам, защото нямам представа какво да мисля за това момиче. Напомня ми на някого. Не мога да се сетя на кого ми напомня толкова много…

Не се замислям повече по въпроса и тръгвам след Робърт към вече затворените салони на ресторанта. На масите има само незапалени свещи.

Сядаме и изведнъж размазаното лице на Зед се появява в съзнанието ми.

— Сигурен ли си, че е ОК да останем тук и че няма проблем да ми правиш компания…? Знаеш… Хардин…

— Да, сигурен съм.

Той сяда срещу мен и ми сипва поредната чаша вино. Вдигаме тост, но пластмасовите чашки леко се огъват и не издават онзи приятен звън.

Няма значение. Хубаво е. Уютно е.