Анна Тод
След падането (40)

Глава тридесет и девет
Теса

Токчетата ми ядно чукат по паркета. Концентрирана съм върху това да стигна до задната врата, защото алкохолът е започнал да ме хваща. Ако бях по-близо до дома, щях да се прибера, да си опаковам багажа и да остана в хотел, докато си намеря апартамент в Сиатъл. Така ми е писнало от лайната на Хардин. Болезнено е, унизително е, съсипва ме. Той ме съсипва. И го знае много добре. И точно затова го прави. Прави го нарочно. Казвал го е и преди: прави всичко това само за да ме взриви.

Отварям вратата и се моля да не се задейства някоя аларма. Хладният нощен въздух ме обгръща. Успокоява ме, увива ме като студено одеяло. Поне е по-различно от въздуха вътре и странната компания за вечеря.

Облягам лакти върху каменната ограда и се заглеждам в дърветата.

Тъмно е, почти нищо не се вижда. Ресторантът е сред гората, изглежда уютен и сгушен в мрака. В друг случай това би било магическо място, но не и сега, не и за мен. И бездруго вече се чувствам като в капан.

— Добре ли си? Чувам глас зад гърба си.

Обръщам се и виждам Робърт, който е застанал на вратата и държи един куп чинии.

— Ами… да. Излязох само да подишам малко въздух.

— Не е ли малко хладно навън? — усмихва се много любезно и всъщност… много сладко. Усмихвам му се на свой ред.

— Да, малко.

Никой не казва нищо повече, малко е неловко, но нямам нищо против. На оная маса беше още по-неловко. След малко той проговаря пръв:

— Не съм те виждал по тези места. — Слага чиниите на масата и тръгва към мен. Застава на няколко метра и обляга лакти като мен на оградата.

— На гости съм. Никога не съм идвала тук преди.

— Трябва да дойдеш през лятото, февруари е най-лошото време да се видят тези места. И ноември и декември… и дори януари — заеква и се засмива нервно. — Е, разбираш какво искам да кажа, нали?

Опитвам се да се преборя с усмивката си, гледам почервенелите му бузи и казвам:

— Обзалагам се, че е много красиво през лятото.

— Да, хубава си. Искам да кажа, че е хубаво — поправя се веднага и прокарва ръка по лицето си.

Стискам устни, за да не се разсмея, но не успявам и леко се подсмихвам, а той изглежда още по-уплашен. Дори ужасен.

— Тук ли живееш? — питам, за да му спестя неудобството. Компанията му ми действа добре. Поне няма от какво да се страхувам и свивам в негово присъствие. Когато Хардин е наоколо, той запълва цялото пространство, присъствието му те смазва… през по-голямата част от времето.

— Да, тук съм роден, тук съм отрасъл. Ти?

— Във Вашингтонския колеж съм. Другата седмица се местя в колежа в Сиатъл.

Имам чувството, че от години съм чакала да кажа точно тези думи.

— Сиатъл! Много впечатляващо! — усмихва се, а аз пак се смея.

— Извинявай. По принцип не се смея толкова често, но от виното не мога да се спра — казвам, преди да помисля, а той ми се усмихва още по-широко.

— Е, радвам се, че поне не се смееш на мен.

Очите му обхождат лицето ми. Извръщам поглед. Той поглежда към ресторанта.

— Трябва да се прибираш, преди приятелят ти да дойде да те търси.

Обръщам се и виждам, че главата на Хардин все още е обърната към Лилиян.

— Повярвай ми, никой няма да дойде да ме търси — въздъхвам. Долната ми устна трепери, сърцето ми се е сгърчило, след това потъва по-дълбоко и по-дълбоко.

— Изглежда доста влюбен в теб — опитва се да ме успокои Робърт. Забелязвам, че Ландън се оглежда и очевидно ме търси с поглед.

— О, това не е приятелят ми. Моят е момчето срещу стола ми. Онзи с татуировките.

Робърт поглежда към Хардин и Лилиян и меките му черти се изкривяват от изумление. Извивките на татуировката на Хардин се подават над бялата му яка. Толкова му отива бяло. Особено когато татуировките му прозират под светлата материя.

— А той… знае ли, че ти е приятел? — пита учудено Робърт. Хардин се усмихва. Онази страхотна усмивка, която показва трапчинките му и която е обикновено само за мен.

— И аз започвам да се питам същото.

Заравям глава в ръцете си и клатя глава.

— Толкова е объркано — простенвам.

Внимавай, не се поддавай на игрите му. Не и този път.

— Е, няма по-добър слушател от един непознат — казва Робърт.

И двамата се обръщаме към масата. Май само Ландън е забелязал, че ме няма.

— Не трябва ли да си на работа? — питам и се надявам да ми каже, че не се налага да се връща.

— На работа съм, но се разбирам добре със собственика.

Робърт е млад, определено е по-голям от мен — сигурно е на около двадесет и три. И е толкова уверен в себе си. Последното му изречение прозвуча като някаква негова вътрешна шега.

— Ако това е приятелят ти, кое е момичето с него?

— Казва се Лилиян — чувам злобата в гласа си. — Не я познавам. Той също не я познаваше, но вече я е опознал, както по всичко личи.

— Значи я е довел, за да те накара да ревнуваш?

— Не знам защо, но това с ревността определено работи. Та аз ревнувам. Погледни само това момиче! И е в рокля като моята, а изглежда стотици пъти по-добре от мен.

— Не, не, не изглежда по-добре — казва тихо и аз му благодаря с усмивка.

— Довчера всичко беше наред. Е, колкото може да е наред при нас. И тази сутрин се скарахме, но ние винаги се караме. Искам да кажа, че кавгите при нас са ежедневие. Какво й беше по-различното на тази кавга? Не е за първи път, а той се държи, сякаш не съществувам. Точно както се държеше в началото, когато се запознахме. Никога след предишните ни кавги не се е държал така дистанцирано. Вероятно звуча налудничаво.

Осъзнавам, че говоря повече на себе си, отколкото на непознатото момче с любопитни сини очи. Предполагам, че е от виното. Устните му се извиват в усмивка и той поклаща глава:

— Не, не е налудничаво — усмихва се Робърт, кимва с глава и казва.

— Гледа те.

Обръщам веднага глава към Хардин — той наистина наблюдава как си говоря с новия си психотерапевт. Очите му прогарят дупки в мен и буквално се сгърчвам пред агресивността на погледа му.

— Мисля, че е най-добре да се прибираш — предупреждавам го.

Очаквам Хардин да скочи всеки миг, да дойде като хала тук и да метне Робърт през оградата в гората. Но Хардин не прави нито едно от изброените неща. Седи напълно неподвижен, пръстите му са увити около столчето на чашата с вино, поглежда ме за последен път, вдига свободната си ръка и я слага на облегалката на стола на Лилиян.

О, боже! Сърцето ми се пръска на милиони парчета.

— Съжалявам — казва Робърт.

Почти бях забравила, че момчето е до мен.

— Няма проблем, наистина. Вече трябваше да съм свикнала. Шест месеца ми играе едни и същи глупави игри. — Тялото ми се свива от болка, когато изричам истината. Как не си научих урока след един месец, след два, дори след три? И какво правя сега: стоя навън и гледам как Хардин флиртува с някакво момиче. — Не знам защо те занимавам с тези неща. Извинявай.

— Хей, не се извинявай, нали аз те помолих да ми разкажеш? — напомня ми вежливо. — И имаме още много вино, ако искаш.

— Да, определено ще ми е нужно — казвам и откъсвам очи от прозореца. — Често ли ти се случва? Някакви полупияни момичета да реват за бившите си гаджета?

— Не, всъщност най-често се случва някой богат старец да се оплаче, че стекът му не е точно толкова кървав, колкото го харесва.

— Като онзи на нашата маса с червената вратовръзка — соча към Макс. — Боже, какъв е задник.

— Да, точно. Не искам да обидя компанията ти, но човек, който връща салатата само защото имала прекалено много маслини, е пълен нещастник.

И двамата се засмиваме и аз веднага слагам ръка върху устата си, защото се опасявам, че смехът ми много бързо ще се обърне на рев.

— Да! И наистина го мисли, защото после ни изнесе цяла лекция за допустимото количество маслини, което трябва да се изяжда на ден.

След това започвам да имитирам с дълбок глас отвратителния баща на отвратителното момиче: „Когато в салатата има прекалено много маслини, се загубва приятният аромат на руколата“.

Робърт се превива от смях, слага длани на коленете си и казва с много по-плътен глас:

— Може ли да ми сложите четири? Три са малко, пет са много. Четири балансират идеално вкуса върху небцето.

Не мога да спра да се смея. Стомахът ме заболява. Не знам колко време се смеем, но изведнъж чувам как вратата се отваря рязко. Робърт и аз млъкваме и инстинктивно поглеждаме натам. Хардин е застанал под рамката на вратата. Изправям се и приглаждам роклята си. Не мога да се отърва от чувството, че досега съм вършила нещо нередно, макар че не съм направила нищо лошо.

— Прекъсвам ли нещо? — излайва Хардин и веднага приковава вниманието ни.

— Да — казвам ясно и кратко. Точно както се надявах да прозвуча. Гласът ми все още звучи малко стакато след смеха, вие ми се свят от виното и сърцето ме боли за Хардин, който поглежда към Робърт и казва:

— Да, очевидно.

Лицето на Робърт е все още усмихнато, в очите му танцува весело пламъче. Хардин се опитва да го сплаши, но не му се получава. Робърт дори не мигва. Предполагам, че простотиите на Хардин започват да писват и на него, но въпреки че всички на масата могат да ни чуят, той няма никакъв проблем да покаже колко му е смешно това абсурдно отношение на Хардин.

— Какво искаш? — питам Хардин. Когато обръща лице към мен, устните му са свити в черта.

— Влизай вътре — казва заповеднически, но аз клатя глава. — Теса, не си играй тези игрички с мен. Да тръгваме.

Пресяга се да ме хване за ръката, но аз се отдръпвам. Няма да се огъна този път.

— Казах НЕ. Ти се прибирай. Уверена съм, че приятелката ти вече скучае без теб — изсъсквам.

— Ти… — Хардин поглежда към Робърт. — Ти… наистина не е зле да се прибираш вътре. Някой трябва да напълни чашите ни — казва и щраква с пръсти по възможно най-обидния начин.

— Всъщност вече не съм на работа, но съм убеден, че ще можеш да очароваш някой друг колега да ви напълни чашите — казва Робърт.

Хардин не е свикнал никой да му противоречи, особено някой непознат.

— Добре, нека перифразирам: разкарай се от нея. Заминавай вътре и намери какво друго да правиш, преди да съм те хванал за смешната, шибана якичка и да съм ти спраскал шибаната глава в тая стена.

— Хардин! — Заставам между двамата, но Робърт не помръдва, думите на Хардин изобщо не го притесняват.

— Давай — казва той бавно и уверено. — Но нека само да ти обясня, че това е много малък град, в който шерифът ми се пада баща, дядо ми е главен съдия, а чичо ми е този, когото осъдиха за обида и побой — разяснява спокойно той. — Но както искаш. Давай.

Ченето ми буквално пада и имам чувството, че не мога да си затворя устата. Погледът на Хардин може да убие човек. Мисля, че преценява рисковете. Поглежда мен, после Робърт, обръща се към масата в ресторанта.

— Да тръгваме — казва след много време.

— Никъде няма да ходя — запъвам се и се отдръпвам още по-назад, но се обръщам към Робърт и му казвам: — Би ли ни дал минутка?

Той кима, поглежда гневно към Хардин и влиза вътре.

— И сега какво? Ще чукаш сервитьора?

Правя още една крачка назад и се опитвам да остана на крака, да не се огъна под гневния му поглед.

— Ще спреш ли вече? И двамата знаем как ще свърши всичко това. Ти ще ме обиждаш, аз ще си тръгна, ти ще дойдеш да ми кажеш, че никога повече няма да бъдеш груб с мен, ще се върнем в къщата и ще спим заедно — обяснявам и въртя очи. Надявам се думите ми да са го наранили, но ако е така, той се съвзема много бързо. Отмята глава назад и казва.

— Грешиш. — Пристъпва към вратата. — Няма да направя нищо подобно. Изглежда бързо си забравила какво обикновено се случва: ти вдигаш някакъв безумен скандал за нещо, което съм казал, после изпадаш в истерия, после си тръгваш, а аз идвам да те търся, за да те изчукам. — Погледът му е жесток. — А ти… Ти винаги ми позволяваш.

При тези думи устата ми се отваря от ужас. С ръце притискам корема си, сякаш точно оттам ще гръмна и ще се разпадна.

— Защо? — опитвам се да вкарам студен въздух в дробовете си, но няма, няма никакъв въздух.

— Не знам. Защото не можеш да стоиш далеч от мен. Сигурно защото те чукам по-добре от всеки друг. — Тонът му е рязък, жесток.

— Защо… сега? — изяснявам въпроса си. — Исках да попитам защо го правиш точно сега. Защото не желая да замина с теб за Англия ли?

— И да, и не.

— И понеже няма да се откажа от Сиатъл заради теб, решаваш да се обърнеш срещу ми? — Очите ми горят, но няма да плача. — И се появяваш тук с нея и ми казваш всички тези обидни неща? Мислех, че сме преминали тази фаза. Какво стана с онзи мъж, който не можеше да живее без мен? Какво се случи с намеренията ти да се отнасяш с мен по възможно най-добрия начин, така както заслужавам?

Той отвръща очи от мен и за секунда зад омразата му виждам някаква друга, едва доловима емоция.

— Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и това да обичаш същия този човек — казва.

И си тръгва, ей така. А с него си тръгва и малкото, което беше останало от уважението ми към него.