Анна Тод
След падането (37)

Глава тридесет и шест
Теса

Гледам се в огледалото и питам Ландън:

— Сигурен ли си, че така е добре?

— Да, добре е — казва с усмивка. — Може ли да се опитаме да не забравяме, че все пак съм мъж.

Въздъхвам.

— Знам. Извинявай. Не е моя вината, че си единственият ми приятел.

Тъмната лъскава рокля е от някаква странна материя. Леко е твърда и дразни кожата ми. Сърби ме. В малкия бутик в града нямаше кой знае какъв избор, а със сигурност не бих взела онази яркорозова рокля от тюл. Трябва да облека нещо на тази вечеря, а предложението на Хардин да отида по джинси не се приема.

— Мислиш ли, че ще се върне, преди да стане време да тръгваме? — питам Ландън.

Разбира се, Хардин както винаги си подви опашката след поредната кавга и не се е прибирал цял ден. Вероятно е с онова мистериозно момиче, с което обича да споделя проблемите ни. Не се е обаждал, не е пускал и съобщение. Момичето, с което може да разговаря по-спокойно, отколкото със собствената си приятелка. Както е ядосан, не бих се изненадала да стигне и по-далеч само за да ми направи напук. Не, не би… сторил такова нещо.

— Честно казано, не знам. Надявам се да се върне. Майка ми ще е толкова разочарована.

— Да — казвам и забождам още една фиба в кока си. После взимам спиралата от плота на банята.

— Ще му дойде акълът. Той просто е инат.

— Не знам за него, но се съмнявам за нас… — казвам и прокарвам спиралата по миглите си. — Мисля, че достигам точката на пречупване, усещам се. Знаеш ли как се почувствах снощи, когато ми каза, че е бил с друго момиче?

— Какво? — пита Ландън и ме гледа изумено.

— Мисля, че това е краят на една завихрена, турбулентна връзка — опитвам да се пошегувам, но не ми се получава.

— Странно е, че точно ти го казваш. Не съм го очаквал. Как се чувстваш?

— Малко ядосана, но толкоз. Сякаш съм станала напълно безчувствена към всичко, което се случва около мен. Просто не е в кръвта ми да продължавам да цикля така едно и също нещо. Започвам да си мисля, че Хардин е изгубена кауза, а това разбива сърцето ми — казвам и се заричам, че няма да плача.

— Никой не е изгубена кауза. Просто някои хора си мислят, че са обречена кауза, но не са. А когато са убедени, че другите винаги ще се отказват от тях, те не правят нищо да се променят.

— Готови ли сте? — чувам гласа на Карен от всекидневната. Ландън й казва, че слизаме след минутка.

Обувам новите си черни обувки, които за нещастие се оказват точно толкова неудобни, колкото и изглеждат. В такива моменти ми липсват времената, когато ходех само по мокасини.

Качваме се в колата. Хардин все още го няма.

— Не можем да чакаме повече — казва разочаровано Кен.

— Няма проблем, можем да му донесем вечерята у дома — предлага спокойно Карен. Знае навярно, че това не е разрешение, но вероятно се опитва да успокои съпруга си. Ландън ме поглежда въпросително, а аз му се усмихвам, за да го убедя, че съм добре. През целия път се мъчи да ме въвлече в разговор за наши общи познати студенти само и само да не мисля за Хардин. Приказва предимно за студентите, които идват на религия, и се шегува с навиците и неграмотността им.

Кен паркира колата и виждам, че ресторантът е изключително луксозен. Отвън прилича на огромна дървена къща, но вътрешният дизайн е в пълен контраст с екстериора. Модерно е, лъскаво, в черно и бяло със сиви оттенъци по стените и пода. Осветлението е много меко и слабо, но допълва изисканата атмосфера. В един момент се оказва, че роклята ми е най-светлото нещо в заведението. Когато светлината попада върху мънистата, те блестят като диаманти и май всички забелязват.

Чувам, че Кен съобщава името си на дамата, която отговаря за резервациите. Тя ми се усмихва и казва:

— Останалата част от компанията Ви е вече тук. Зъбите й са бели, подредени, равни. Буквално ме заслепяват.

— Компания? — питам Ландън, но той само свива рамене. Тръгваме след жената към една маса в ъгъла. Никак не ми харесва, че всички ме гледат заради тая лъскава рокля. Трябваше, да облека онова чудовищно розово нещо, което със сигурност нямаше да привлича толкова внимание.

Един мъж на средна възраст даже събаря чашата си с вино, когато минавам покрай него, и Ландън ме придърпва към себе си. Роклята не е неприлична или нещо такова… Малко над коляното. Проблемът е, че е правена за жена с много по-малки гърди. Така съм я опънала, че съм разтеглила деколтето максимално надолу.

— Крайно време беше — чувам непознат мъжки глас и надничам зад рамото на Кен, за да видя кой е този човек. Предполагам, че е приятелят на Кен. Става и подава ръка за поздрав. Погледът ми се плъзва вдясно, където Карен и жена му се поздравяват. До жената виждам момиче. Младо момиче. Момичето! Инстинктът ми говори, че е тя. И е красива, изключително красива. Изумителна.

И е в същата рокля като моята.

Разбира се.

Виждам големите й, блеснали сини очи, а когато ми се усмихва, е още по-красива. Толкова съм погълната от безумната си ревност, че много след това забелязвам момчето, което седи до нея: Хардин. В официална бяла риза.