Анна Тод
След падането (34)

Тридесет и три
Хардин

— Искаш ли да пийнеш нещо? — пита Лилиян.

— Да, защо не — казвам и поглеждам часовника.

Тя става и отива до една сребърна количка с много напитки, посяга към една бутилка и ми я показва, след което я отваря, сякаш е Вана Уайт^[1] или нещо от сорта. Сигурен съм, че тази бутилка бренди струва повече от огромния телевизор, който покрива цялата стена в стаята.

— Не можеш да се държиш като страхливец цял живот, знаеш това, нали?

— Млъкни.

— Толкова много си приличате. Ти и тя — казва с лек кикот.

— С Теса ли? Не, изобщо не си приличаме. Ти откъде знаеш?

— Не, не. Говорех за теб и Райли.

— По какво си приличаме?

Лилиян ми сипва в някаква извита чаша и я слага в ръката ми, след което сяда на дивана.

— Къде е твоята чаша? — питам.

— Не пия — казва и клати категорично глава. Разбира се, че не пие! И аз не бива да пия, но леко сладникавият, силен аромат на брендито отблъсква неприятното натякване на Теса в главата ми.

— Ще ми кажеш ли по какво си приличаме? — поглеждам я с очакване.

— Просто сте еднакви. Тя има същото гневно, замислено и отчуждено отношение към хората и света — казва Лилиян, прави някаква изкривена физиономия и кръстосва крака под дупето си.

— Може би има основателна причина да е такава — защитавам момичето, което дори не съм виждал. Даже изпивам половината чаша в нейна чест. Брендито е силно и е отлежало до съвършенство. Усещам как ме прогаря чак до подметките на кубинките. Лилиян не отговаря. Свива устни и се заглежда в стената зад мен. Замислена е.

— Не ме бива много в тези психологически разговори — казвам.

— И мен, но смятам, че трябва да измислиш начин да се извиниш на Тамара.

— Казва се Теса — поправям я рязко. Не знам защо малката й, неволна грешка ме раздразни толкова много. Тя се усмихва, прибира кестенявата си коса над едното рамо и казва:

— Извинявай. Обърках се. Имам братовчедка Тамара и се сетих нещо за нея.

— Защо си мислиш, че изобщо ще се извиня? — Опипвам небцето си с език и чакам да ми отговори.

— Шегуваш се, нали? Дължиш й извинение — казва високо тя. — Поне й кажи, че ще отидеш с нея в Сиатъл.

— Не, няма да замина за Сиатъл с нея. Няма да ида, за бога!

Защо Теса и Теса Втора ме карат да правя нещо, което няма да направя.

— Е, в такъв случай се надявам тя да замине — изрича рязко тя.

Оставям чашата на масата и разливам бренди върху бялата мраморна повърхност.

— Какво каза?

Лилиян извива вежда и повтаря бавно:

— Казах, че се надявам поне тя да замине, защото ти се опита да й попречиш да си намери жилище и отказваш да тръгнеш с нея.

— Хубаво. Не ми пука какво мислиш. — Ставам да си ходя. Знам, че е права, но стига вече с това…

— Напротив. Пука ти. И единственият проблем е, че отказваш да си го признаеш. С годините се научих, че на хората, които се преструват, че им пука най-малко за теб, са всъщност хората, които ги е най-много грижа.

Вдигам чашата и изпивам останалото, след което тръгвам към вратата.

— Нищо не знаеш за мен — казвам през зъби.

Лилиян става и бавно тръгва към мен.

— Знам. Както вече казах, ти си точно като Райли.

— Е, мога само да изпитвам съчувствие към горкото момиче, защото се налага да търпи…

Спирам се, преди да съм я обидил. Това момиче не ми е направило нищо лошо. Всъщност се опитва да ми помогне и не заслужава такова отношение.

— Извинявай — въздъхвам, връщам се в хола и сядам на дивана.

— Виждаш ли, не е трудно да се извиниш — усмихва се тя, отива до сребърната количка и носи бутилката с коняк. — Струва ми се, че имаш нужда от още едно — казва и с усмивка ми налива втора чаша.

След третата чаша промърморвам:

— Теса мрази, когато пия.

— Кофти пиянство ли имаш?

— Не — отговарям замислено, но забелязвам, че тя наистина се интересува, затова се замислям над въпроса й и казвам откровено: — Понякога.

— Хм…

— Ти защо не пиеш?

— Не знам. Просто не пия.

— Приятелят… Приятелката ти пие ли?

— Да, понякога, но не както преди.

Май ще се окаже, че с Райли имаме повече общо, отколкото предполагах.

— Лилиян? — вика баща й от горния етаж. След малко чувам стъпките му по стълбището и веднага се отмествам встрани от дъщеря му. Някак по инстинкт.

— Да, татко?

— Вече е един след полунощ. Мисля, че е време за лягане.

Един часа? По дяволите!

— Добре — казва тя и ме поглежда. — Той винаги забравя, че съм вече самостоятелна жена — шепне, но усещам раздразнението й.

— И бездруго трябва да тръгвам. Теса ще ме убие.

Ставам, но краката ми не са така стабилни, както бяха преди няколко часа, което не е в реда на нещата.

— Заповядай отново утре, Хардин — казва приятелят на баща ми, докато вървя към вратата. — Винаги си добре дошъл.

— Просто се извини и помисли за Сиатъл — напомня ми Лилиян.

Няма да я послушам. Излизам през вратата, минавам по стълбите и пак съм на чакълестата улица. Много ми се ще да разбера какво работи баща й. Очевидно е червив с кинти.

Навън е непрогледен мрак. Буквално не мога да видя дори ръката си. Започвам да махам пред лицето си с надеждата да откроя поне някакви контури. Към края на пътеката виждам светлините от къщата на баща ми и сега вече се ориентирам без проблем, тръгвайки към стъпалата на верандата.

Вратата се отваря със скърцане. Псувам. Не искам баща ми да се събуди и да надуши, че съм пил коняк. Може пък да му се припие. В съзнанието си веднага чувам укорителния глас на Теса, който ми се кара за циничната забележка. Пощипвам носа си, за да я накарам да млъкне поне в главата ми.

Когато се опитвам да събуя обувките си, едва не събарям някаква лампа. Облягам се в ъгъла на стената и подреждам обувките си до тези на Теса. Качвам се по стълбите възможно най-бавно. Дланите ми се потят. Не съм пиян, но на нея не й минават такива — за една бира може да ми отсече главата. Знам, че ще е бясна. Не само защото съм пил, но и понеже ме няма от часове. Ще откачи. И малко… ме е страх от нея. Беше толкова побесняла, псуваше ме и ме прати по дяволите! Изгони ме!

Вратата на стаята ни се отваря с леко скърцане. Опитвам се да бъда много тих и да се ориентирам вътре, без да я будя. Уви, нямам късмет. Лампата на нощното шкафче светва. Безизразните очи на Теса се забиват в мен.

— Извинявай, не исках да те будя.

Тя счупва устни надолу:

— Не бях заспала — казва бездушно и гърдите ми се стягат от болка и ужас.

— Знам, че е късно, съжалявам — думите ми излизат слети.

Тя присвива очи към мен и ме гледа подозрително:

— Пил ли си? — Въпреки раздразнението и умората очите й блестят. Светлината от лампата пада върху меката й кожа. Искам да я докосна.

— Да — признавам и очаквам торнадо от гняв. Тя въздъхва и вдига ръка, за да прибере измъкналите се от опашката й кичури. Не ми изглежда изненадана. Тридесет секунди по-късно все още съм в очакване гневът й да избухне. Нищо. Просто си седи в леглото, облегнала се е на длани и ме гледа с празни очи, докато аз стоя като наказан в средата на стаята и не знам какво да правя.

— Няма ли да кажеш нещо? — питам след малко, надявайки се да сложа край на това унизително за мен мълчание.

— Не, няма да кажа нищо.

— А?

— Уморена съм, а ти си пиян, така че нямам какво да кажа.

В думите й няма никаква емоция. Винаги с ужас съм треперел да не дойде миг, в който да се прекърши и да сложи край на връзката ни, защото ще е прекалено уморена от вечните ми номера. Сега панически започвам да загрявам, че май това е този миг. Страх ме е до смърт.

— Не съм пиян. Пил съм само три, а знаеш, че това е нищо за мен — казвам и сядам на ръба на леглото. Тя веднага се отдръпва нагоре… сякаш с погнуса. Кръвта ми се вледенява.

— Къде беше? — гласът й е мек.

— В комшиите.

Тя ме гледа и чака подробности.

— Бях с едно момиче. Лилиян. Баща й и баща ми са били заедно в университета. Заговорихме се и от дума на дума, от едното към другото…

— О, боже! — Тя стиска очи, покрива уши с длани, свива колене към брадичката си. Хващам внимателно китките й и отпушвам ушите й. Тя ги отпуска в скута си. — Не, не е това, което си мислиш. Мамка му. Говорихме за теб.

Чакам да ме погледне с недоверие, да завърти очи както винаги, но тя само ги отваря и пита:

— Какво за мен?

— Само за това заминаване за Сиатъл.

— Говорил си с нея за Сиатъл, а не можеш да говориш с мен? — не звучи ядосана, само изненадана. Сега вече съвсем се обърквам. Не че съм искал да говоря с нея, тя буквално ме изнуди, но в известен смисъл се радвам, че го направи и че успях да поговоря с някого.

— Не е така. Нали не забравяш, че ти ме изгони? — напомням на момичето, което определено има лицето и тялото на Теса, но нищо от нрава й и нормалното отношение на Теса, която познавам.

— И беше с нея през цялото време? — пита, а устните й са здраво стиснати. Зъбите също. След секунда долната й устна започва да трепери и тя забива зъби в нея.

— Не, излязох на разходка и я срещнах по пътя.

Пресягам се да отметна изпопадалата по бузите й коса. Тя не се дърпа. Кожата й е гореща. Лицето й изглежда така, сякаш пламти под слабата светлина. Тя се обляга в дланта ми и очите й бавно се затварят, докато палецът ми нежно гали скулата й.

— Прилича много на теб.

Това няма нищо общо с очакванията ми. Досега Теса трябваше да е започнала световна война и да е метнала първата атомна бомба.

— Значи я харесваш? — пита и леко отваря сивите си очи.

— Не е много зле — свивам рамене и тя пак затваря очи. Спокойствието й ме шокира. А шокът, примесен с действието на коняка, съвсем ме обърква.

— Уморена съм — казва и маха ръката ми от бузата си:

— И не ми се сърдиш? — питам подозрително. Нещо дълбоко в подсъзнанието ми сигнализира за голяма опасност, но не иска да изплува. Мамка му и алкохол.

— Просто съм уморена — отговаря и се отпуска на възглавницата си.

Добре… Предупредителната камбана за второ пришествие… не, поправям се — сирените за приближаващо торнадо кънтят в главата ми, след като виждам безизразното й лице и чувам гласа, в който няма грам емоция.

Не ми казва нищо повече. А аз искам да ми го каже, но когато Теса заспива, решавам за тази нощ да пренебрегна предупредителните камбани и сирени. Късно е. Ако я притисна още повече, ще откачи и пак ще ме изгони, а не мога да го допусна втори път. Не мога да спя без нея и съм благодарен, че след случая със Сандра поне ме допусна в леглото си.

Благодарен съм и на алкохола, защото размътва мозъка ми и ще мога да спя, без да се тревожа какво става в главата й и какви ги е намислила.