Анна Тод
След падането (28)

Глава двадесет и седем
Хардин

Знам, че й писна, че е уморена. Виждам го в очите й всеки път, когато се издъня. Боят със Зед, лъжата, че са ме изключили, всеки мой гаф я убива. Тя си мисли, че не забелязвам, но аз знам.

Защо ми трябваше да слагам Сандра на говорител? Ако не се бях обадил сега или Теса не беше чула, можех да оправя кашата и да й кажа чак след това. Тогава нямаше да е толкова бясна. Не помислих как Теса ще реагира, ако разбере. И не помислих къде ще живее, когато замине, защото все се надявах да промени намерението си. Предполагах, че ако не намери жилище, може би ще забави заминаването си, защото Теса обича всичко и всеки да е под неин контрол, особено когато става дума за местене.

Браво, страхотен опит, Хардин!

Наистина й мислех доброто. Винаги съм й мислел доброто, само този път не се сетих, че няма да има къде да спи, като отиде. Знам, че беше пълна лудост да се меся в търсенето на жилище и да я лиша от такова, но вече съм напълно отчаян. Не искам да ме напуска. Знам какво ще стане в Сиатъл. Няма да завърши добре. Верен на природата си, удрям с все сила стената до стълбището.

Мамка му!

И късметът, както винаги, не ми изневерява: оказва се, че стената е от дърво, така че боли много повече. Слагам ранения си юмрук върху другата си ръка и едва се сдържам да не фрасна стената още веднъж. Слава богу, че не си счупих ръката. Ще се подуе, но това не е нищо ново.

Писна ми от този безкраен, омагьосан кръг. Казах ти и преди, но ти не ме чу.

Слизам по стълбите и се сгромолясвам на дивана като сърдито дете. Това съм аз. Едно откачено грамадно дете. Тя го знае и аз го знам. Всички го знаят. Трябва да си направя тениска с надпис „Аз съм едно голямо, шибано дете“.

Искам да се кача и да се опитам да й обясня, но ме е страх, честно казано. Никога не съм я виждал толкова бясна, не предполагах, че е способна на такъв гняв. Трябва да се махна оттук. Ако Теса не ме беше принудила да се кача в голямата семейна кола на щастливото семейство Партридж, сега можех да си тръгна и да се сложи край на този парад на тъпотията. И бездруго не исках изобщо да идвам.

В лодката всичко беше наред… но самото пътуване насам… какви неописуеми глупости. И сега, когато ми е толкова ядосана, няма никакъв смисъл да оставам. Гледам в тавана и се чудя какво да правя. Не мога да остана тук. Ако остана, след малко ще съм горе при нея и ще продължа да я притискам. Ще се разходя. Това правят нормалните хора, когато са ядосани. Не удрят стени и не си чупят костите на ръцете.

Трябват ми дрехи. Не мога да изляза така, но ако се кача горе, буквално ще ме убие. Въздъхвам и ставам. Ако не бях толкова объркан от поведението й, бих се замислил повече върху това, което предстои, а не как да изляза на разходка. Вратата на стаята на Ландън е отворена. Въртя очи само като гледам как е подредил дрехите си на леглото. Сигурно е планирал да ги прибере, преди майка му да го завлече на гости.

Започвам да ровя из ужасните му дрехи и да търся нещо без яка. Най-сетне намирам обикновена синя тениска и чифт черно долнище на анцуг.

Ебаси ужаса. Как паднах толкова ниско, че да обличам дрехите на Ландън? Надявам се побеснялата Теса да се успокои, за да мога да си взема поне дрехи, но за първи път се съмнявам, че ще й мине толкова бързо. И за първи път не знам какво ще се случи след това. Не очаквах да реагира така. Очаквах, че ще се ядоса, но този бяс… Не точно думите, които ми каза, а начинът, по който ме гледаше през цялото време. Този неин поглед ми каза много повече от всички ругатни, които излязоха от устата й, и ме уплаши повече от всяка нейна закана.

Поглеждам стаята, която допреди минути беше „наша“, и слизам по стълбите. Излизам и тръгвам по пътеката, когато виждам любимия си доведен брат. Поне е сам.

— Къде е баща ми? — питам.

— Ти моите дрехи ли си облякъл? — пита на свой ред Ландън с голяма доза изумление.

— Да… Нямах избор. Не прави от това голям проблем — казвам и по усмивката му разбирам, че се е канил да реагира с някоя саркастична забележка.

— Добре… Какво си й направил сега?

Какво, за бога?

— Защо веднага решаваш, че съм й направил нещо? — Той ме поглежда многозначително — Е, добре… направих нещо ужасно глупаво, но не искам да слушам и твоите обвинения, затова не се притеснявай, няма да те занимавам.

— Добре — отвръща и се отдалечава от мен.

— Чакай — надявах се да мога да му кажа, защото той понякога дава добри съвети. — Наистина ли няма да ме питаш какво е станало?

— Току-що каза, че не искаш да говориш за това.

— Да. Но… — не знам какво да кажа, а той ме гледа, сякаш ми е пораснала втора глава.

— Искаш ли да те попитам? — казва, доволен от развоя на разговора, но поне не се държи идиотски.

— Заради мен… — започвам, но точно тогава чувам стъпките на Карен и баща ми.

— Заради теб какво? — пита и поглежда към тях.

— Няма значение — въздъхвам и прокарвам пръсти през косата си.

— Здрасти, Хардин? Къде е Теса? — пита Карен.

Защо всички ми задават един и същи въпрос? Сякаш не мога да съм на пет метра от нея… или какво? И болката в гърдите ми ми напомня горчивата истина: не мога.

— Горе е. Спи — лъжа. — Отивам да се разходя — обръщам се към Ландън. Можеш ли да се погрижиш за нея? Да видиш дали е добре.

Той кима бързо.

— Къде отиваш? — пита баща ми.

— Навън — отговарям рязко и ги подминавам.

 

 

Стигам до някаква спирка. Нямам никаква представа къде отивам и как да се върна там, където ми е мястото. Знам само, че вървя от доста време и че по тези шосета има много завои.

Мразя това място. Не ми изглеждаше чак толкова зле, докато наблюдавах как вятърът си играе с косата на Теса, как големите й очи се потапят в морската вода, как устните й се извиват в усмивка… щастлива усмивка. Изглеждаше толкова спокойна. Като вълните на брега, плавни и уверени, докато лодката ни не ги прегази и не наруши спокойствието им. Тогава водата се бунтуваше и удряше ядно лодката, но скоро след нас те възвръщат спокойствието си, докато не дойде друга лодка и не ги сгази.

Нечий женски глас нарушава мислите ми за целунатата от слънцето кожа на Теса.

— Да не си се изгубил?

Обръщам се и виждам момиче на моите години. Кафявата й коса е дълга колкото косата на Теса. Сама по това време? Оглеждам се. Наистина няма никого с нея. Само празният чакълест път и гората.

— А ти? — питам и забелязвам, че носи дълга пола.

Тя ми се усмихва и се приближава към мен. Трябва да е съвсем полудяла да излезе сама в средата на нищото и да пита някой напълно непознат дали се е изгубил.

— Не. Бягам — казва и прибира косата си зад ушите.

— Бягаш? На… двадесет години… или на колкото си там?

Ако е така, добре е да си размърда задника и да тича напред. Последното, което ми трябва сега, е да се появи някой ядосан баща, търсещ прекалено навлечената си дъщеря, която е в късен пубертет.

— Не — смее се тя. — Прибрах се от колежа за няколко дни да се видя с родителите си, но те ме отегчиха до смърт.

— О, радвам се за теб. Надявам се пътеката на бягството ти да те отведе в Шангри-Ла — отговарям и бързам да се отдалеча от нея.

— Движиш се в грешната посока — вика тя след мен.

— Не ми пука.

Чувам стъпките й по чакъла. Върви след мен.