Анна Тод
След падането (27)

Глава двадесет и шест
Теса

Не мога да повярвам. Що за наглост е да ме обвини, че се опитвам да забременея от него. Как може да си помисли, че има някаква логика да си причиня такова нещо! На себе си! Това е пълен абсурд, толкова е глупаво. Всичко вървеше така добре. Невероятно добре. Докато спомена за презерватива. Просто трябваше да излезе от джакузито и да вземе един от куфара си. Има дузини! Най-отгоре в куфара му са. Видях го как ги набута най-безразборно там, след като така старателно бях подредила всичко.

Предполагам, че е просто ядосан заради ситуацията със Сиатъл и че малко преиграва. И аз преиграх. Толкова съм раздразнена от грубите му думи и от това, че развали… момента ни! Имам нужда от горещ душ.

Няколко секунди след като водата започва да отпуска напрегнатите ми мускули и нерви, вече мисля по-ясно. И двамата преиграхме. Той малко повече от мен. Спорът беше напълно излишен. Посягам към шампоана, но едва сега се сещам, че в беса си забравих да си взема чантата с тоалетните принадлежности. Страхотно!

— Хардин! — викам силно. Съмнявам се, че ще ме чуе чак на балкона, но за всеки случай дърпам завесата на душа, за да видя дали вече е дошъл. Няма го. Чакам още няколко секунди, грабвам кърпата си и я увивам около тялото си. Тръгвам към куфара и оставям навсякъде мокри следи. Точно отварям куфара си, когато чувам гласа на Хардин. Не разбирам какво говори, но тонът му е престорено любезен, което ми показва, че се опитва да прикрие гнева си и да бъде деликатен и вежлив с някого. А това само означава, че разговорът е прекалено важен, за да не смее да покаже истинския си нрав.

Тръгвам тихо по паркета и подслушвам. Телефонът му е на говорител. Някой казва:

— Защото работата ми е да отдавам апартаменти под наем.

— В такъв случай, имате ли други апартаменти за отдаване под наем? — пита той.

Чакай… Какво става? Хардин се опитва да ми намери жилище? Не знам дали съм развълнувана, или шокирана. Може би идеята за Сиатъл все пак му харесва? Или просто се опитва да ми помогне, а не да ме спре? За първи път, откакто го познавам, да не иска да ме спира?

Гласът на жената от другата страна на линията ми се струва доста познат.

— Останах с впечатлението, че приятелката ви Теса не е човек, с когото си заслужава да си губя времето, още по-малко да й давам жилище под наем.

Какво… е… това?

Не, това не е истина.

— Проблемът е, че… малко преувеличих. Не се е случвало да не плати наем, както казах, или да изпочупи мебелите… — говори Хардин и стомахът ми пада на пода.

Истина е.

Изскачам на балкона.

— Ти… егоистично, жалко, болно копеле! — изпищявам първите думи, които ми идват на ума.

Хардин се обръща към мен, цялата кръв се оттича от лицето му. Гледа ме, сякаш съм някакво ужасно същество, което идва да го унищожи.

— Ало? — чувам гласа на Сандра, но той грабва телефона, за да изключи говорителя. Гневът ме залива като мощна вълна.

— Как можа? Как можа да направиш такова нещо?

— Аз…

— Не! Дори не ми губи времето да се извиняваш. Какво си мислил, че правиш, за бога? — крещя като обезумяла и махам във въздуха. Обръщам се и влизам като буря в спалнята. Той върви след мен и ме моли:

— Теса, изслушай ме.

Обръщам се. Наранена съм, бясна съм и сега цялата сила е у мен.

— Не, сега ти ще ме чуеш, Хардин! — съскам през зъби и се опитвам да не викам, но не мога. — Писна ми от това, повръща ми се от това. Писна ми да саботираш целия ми живот и да ме караш да се въртя около теб, сякаш си центърът на вселената — крещя истерично и блъскам с юмруци от двете страни на краката си.

— Не съм правил нищо…

— Млъквай! Млъквай, по дяволите! Ти си най-егоистичният, най-арогантният… ти си просто… О, не знам.

Не мога да мисля. От устата ми летят гневни думи, юмруците ми удрят из въздуха.

— Наистина не знам какво съм мислил. Просто… се опитвам да поправя грешката си.

Не бива да се изненадвам, наистина. Трябваше да се сетя, че Хардин стои зад внезапното изчезване на Сандра. Когато стане дума за това да обърква живота и кариерата ми, не знае кога да спре. О, писна ми, дойде ми до гуша.

— Точно така, точно за това говоря. Ти винаги правиш нещо. Винаги криеш нещо. Винаги намираш начин да контролираш всяка стъпка в живота ми. Всяко нещо, което правя! Не мога да го понеса повече! Прекалено много е!

Крача из стаята, а той ме гледа с предпазливи очи.

— Мога да приема това, че винаги се опитваш да ме защитаваш и пазиш, мога да приема за нормално от време на време да се караме. По дяволите, дори мога да преглътна идиотското ти поведение през по-голямата част от времето, защото дълбоко в себе си съм знаела, че ти пука за мен и че ми желаеш най-доброто. Но не и сега. Ти се опитваш да ме съсипеш. И аз няма да го допусна. Майната ти, Хардин. Няма да го допусна.

— Съжалявам — казва и знам, че наистина го мисли, но…

— Ти винаги ми пробутваш едно шибано „съжалявам“. Винаги е едно и също: правиш нещо лошо, криеш нещо, казваш нещо, аз плача, ти обявяваш, че съжаляваш… и хоп. Всичко се забравя и аз ти прощавам. — Соча с пръст в очите му. — Но не и сега!

Искам да го ударя през лицето, но се оглеждам да си го изкарам на нещо друго. Грабвам една декоративна възглавница и я блъскам в пода. После още една. Не действа на бушуващия в мен бяс, а и не искам да стигам до такова положение, че да унищожа цялата покъщнина на Карен. Всичко това е толкова изтощително. Не знам колко още мога да поема, преди съвсем да се скърша. Майната му на всичко, няма да се скърша. Писна ми да се чупя, да се огъвам и да се кърша. Това е единственото, което правя от месеци! Трябва да събера парчетата, които са останали от мен, да ги подредя прилежно и да ги скрия от Хардин, преди да съм се превърнала в купчина развалини, валящи се в нозете му. Отново.

— Писна ми от този безкраен, омагьосан кръг. Казах ти и преди, но ти не ме чу. Намираш нови и нови начини да ме държиш в този кръг. Но край с това. Край на всичко.

Майната му. Не знам дали някога съм му била по-ядосана. Да, правил е и по-лоши неща, но аз винаги съм ги заобикаляла. Никога не сме били в подобна ситуация: аз да вярвам, че той вече не крие нищо от мед и че не би посмял да се меси в кариерата ми. Тази възможност означава всичко за мен. Целият ми живот мина в това да наблюдавам какво се случва с жена, която няма нищо свое. Майка ми никога не е притежавала нещо, купено с нейни собствени пари. Нищо в къщата, както и самата къща, не принадлежеше на нея. Не искам да ставам като нея. Трябва да направя тази крачка. Имам нужда от този шанс, за да докажа, че макар и млада, мога да изградя живота си, да изградя нещо, което майка ми никога не е имала. Не мога да позволя на никого да ми отнеме това право, не мога да си позволя да завърша като майка си.

— Край? С мен? — пита Хардин с разтреперан глас. — Каза „край“… — гласът му се скършва.

Не знам на кое слагам край. Вероятно трябва да се отнася до него, но се познавам добре и знам, че не бива да отговарям на въпроса сега. Обикновено, в друга ситуация, сега щях да плача и да го целувам… но не и днес.

— Толкова съм изтощена от всичко. Не мога повече, не издържам. Не мога да продължавам така. Щеше да ме оставиш да замина, без да има къде да живея само и само да ме откажеш да тръгна?

Хардин мълчи. Поемам си дълбоко дъх и очаквам гневът ми да се стопи, но това не се случва. Става по-силен, не мога да го контролирам. Чувствам се като бик, налетял на червено. Започвам да блъскам останалите възглавници в пода, да си представям, че са вази и чинии и че ги троша с трясък в земята. И после ще оставя някой друг да чисти след мен. Проблемът е, че ще си ги събирам сама. Той няма да си повдигне и пръста.

— Махай се! Махай се! — започвам да пищя с цяло гърло. — Изчезвай!

— Не, недей, съжалявам. Аз…

— Изчезвай, мамка ти стара — плюя думите в лицето му. — Махай се. Веднага!

Той ме поглежда, сякаш не може да разбере коя съм. И може би никога не е знаел коя съм. Раменете му се огъват надолу и той излиза от стаята. Аз блъсвам вратата с все сила след него, бягам към балкона, тръшвам се на стола и се заглеждам в океана.

Нито една сълза не идва, идват само спомени и чувството, че изпитвам съжаление.