Анна Тод
След падането (25)

Глава двадесет и четири
Хардин

Струва ми се, че никога няма да тръгнат, но в мига, в който тримата са оттатък вратата, веднага я придърпвам към себе си на дивана.

— Защо не искаше да отидеш с тях? — пита.

— По дяволите! Защо ми е да ходя с тях? Предпочитам да си остана тук, с теб. Сами — казвам и прибирам косата от врата й. Усещам как тялото й потръпва при лекия ми допир и галя кожата й. — Искаш да отида и да слушам всички тези скучни хора, които говорят за техните си скучни неща? — питам и зъбите ми леко се впиват в челюстта й.

— Не. — Дишането й се е променило. Станало е по-бързо и насечено.

— Сигурна ли си? — Прокарвам нос по врата й и леко бутам главата й настрани.

— Не знам дали щеше да е по-забавно от това — казва, аз се смея и притискам устни към настръхналата й от дъха ми кожа.

— Няма никакъв шанс да е по-забавно. Нали не си забравила, че на балкона пред стаята ни има джакузи?

— Да, но не става, защото нямам бански…

Засмуквам кожата на врата й и си представям как ли ще изглежда по бански.

Мамка му.

— Не ти трябват бански — прошепвам.

Тя обръща глава и ме поглежда, сякаш съм луд.

— Напротив, трябват ми. Няма да влизам в никакво джакузи без дрехи.

— Защо не? На мен ми се струва гениална идея.

— Защото семейството ти е тук.

— Не знам защо винаги се извиняваш с тях… — Ръката ми се спуска между краката й. — Понякога имам усещането, че може и да ти харесва.

— Кое да ми харесва? — пита. Диша толкова запъхтяно, сякаш е бягала.

— Вероятността да те хванат.

— Как е възможно някой да харесва такова нещо?

— На много хора им харесва. Адреналинът да те хванат… — Притискам по-силно ръка между краката й и тя се опитва да ги затвори. Бори се между това, което иска, и мисълта, че не е редно да го иска.

— Не. Това е… не, това не ми харесва — лъже. Повече от сигурен съм, че лъже.

— Мхм…

— Не ми харесва! — почти пищи. Бузите й са порозовели, очите й ще изскочат от смущение.

— Тес, дори и да ти харесва, в това няма нищо лошо. Наистина — уверявам я.

— Не, не ми харесва.

Да бе, да. Още малко и ще ме убеди.

— Добре, не ти харесва — вдигам ръце и се предавам, а тя веднага скимти, защото съм махнал ръката си. Знаех си, че няма никакъв шанс да си го признае, но си заслужаваше да опитам.

— Ще влезеш ли с мен в джакузито? — питам и махам ръката си от нея.

— Ще се кача горе, но няма да влизам в джакузито с теб.

— Както искаш.

Усмихвам се и ставам. Знаех, че ще се качи. Знам, че ще влезе и в джакузито. Само дето трябва да я убеждавам малко по-дълго от останалите момичета. Като се замисля сега, никога не съм бил с момиче в джакузи. Нито с голо, нито по бански.

Теса увива малката си ръка около кръста ми и се качваме на втория етаж в стаята, която се води „наша“. Едва когато стигаме и когато виждам балкона към стаята, след ужасното пътуване гледката ме успокоява. А когато очите ми попадат на джакузито, зная, че няма начин да не я вкарам в него. И леглото не е зле. Малко е, но не ни трябва голямо. И бездруго спим, усуквайки се един в друг.

— Тук наистина много ми харесва. Толкова е спокойно — изрича, сяда на леглото и събува обувките си.

Отварям двойните врати към балкона и казвам:

— Не е зле. Ако баща ми, жена му и доведеният му син не бяха тук, със сигурност щеше да е много по-хубаво.

— Нямам какво да облека за вечерята, на която ни покани баща ти.

Свивам рамене и врътвам кранчетата на джакузито.

— Тогава няма да ходим.

— Искам да отида, когато обаче опаковах багажа, не знаех, че ще излизаме на вечеря. Ще ми се да ми бяха казали.

— Лошо планиране от тяхна страна — отбелязвам и поглеждам стрелките, сочещи температурата, за да се уверя, че работят. — Ще отидем по джинси. Не вярвам да очакват да сме облечени като за бал.

— Не знам… не съм сигурна.

— Е, ако не искаш да ходиш по джинси, ще намерим магазин и ще ти купим нещо — предлагам и тя веднага се усмихва.

— Защо си в такова добро настроение? — пита ме озадачено.

Пъхам пръст във водата. Почти е готова. Това нещо се нагрява доста бързо.

— Не знам… просто съм…

— Добре, трябва ли да започвам да се притеснявам? — пита и излиза на балкона при мен.

— Не.

О, да.

Показвам й плетения стол до джакузито.

— Поне ще седнеш ли до мен, докато се наслаждавам на горещата вода?

Тя се смее и сяда на стола. Гледам невинните й очи, докато внимателно наблюдава как събличам тениската и джинсите, оставайки само по боксерки. Иска й се тя да ги събуе.

— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш? — питам и повдигам единия си крак, за да потопя пръсти в топлата вода. Мамка му, горещо е. Колко бързо загрява водата тук! Приятно е. Облягам глава и се отпускам.

— Сигурна съм — казва и поглежда към гората около къщата.

— Никой не може да ни види. Мислиш ли, че наистина бих те помолил да влезеш тук, ако имаше вероятност някой да те види гола? Знаеш колко съм ревнив и колко те пазя.

— А ако се върнат? — пита тихо, все едно има кой да я чуе.

— Казаха един-два часа.

— Да, но…

— Мислех си, че си започнала да се отпускаш малко и да се учиш как да живееш, да се наслаждаваш на такива неща.

— Уча се.

— Да бе. Седиш и се цупиш на един стол, а аз съм се излегнал в джакузито и се наслаждавам на прекрасната гледка.

— Не се цупя — възразява и се нацупва още повече.

Засмивам се. Знам, че така ще я раздразня още повече.

— Добре — казвам и затварям очи, когато тя събира устни и ме гледа на кръв. — И бездруго съм сам тук, мога да се погрижа за себе си.

— Нямам какво да облека.

— Дежа вю. Не го ли каза преди няколко минути? — Но сега си спомням какви мъки бяха да я убедя да влезе в онзи поток. Пак нямаше какво да облече.

— Аз…

— Просто влез в проклетата вода — казвам, без да отварям очи и без да променям тона си. И двамата знаем, че ще влезе. Защо трябва да разиграваме този театър?

— Добре! — казва ядно, сякаш го прави само и само да ми угоди. Не разбирам защо се преструва, че не иска. Но ако трябва да съм честен, се съгласи по-лесно, отколкото очаквах.

Теса съблича тениската си и под нея виждам, разбира се, проклетия червен сутиен.

— Махни сутиена.

Тя пак се оглежда, но единственото, което се вижда от терасата, е океан и гора.

— Махни го, бебо — казвам с дрезгав глас.

Никога няма да й се наситя. Колкото и да я докосвам, чукам, целувам, прегръщам… никога няма да е достатъчно. Винаги ще искам повече. Не става дума само за секса — правим го достатъчно често. Става дума за това, че аз съм единственият, който някога е бил с нея, и че тя ми има достатъчно доверие, за да се съблече за мен на шибания балкон. Тогава защо съм такъв идиот? Не го правя, защото искам да я проваля. Не желая да преча на амбициите й.

Тя сгъва прилежно тениската, сутиена, накрая и джинсите си. После подрежда всичко на стола.

— И бикините — напомням й.

— Не, ти не си махнал боксерките си — казва рязко и стъпва във водата.

— Оле! — изпищява и веднага дърпа крака си нагоре. После леко — сантиметър по сантиметър — го пуска плавно във водата. Най-сетне успява да се потопи цялата, усещам как тялото и се адаптира и отпуска.

— Ела тук — протягам ръце и я придърпвам към себе си.

Неудобните пластмасови места за сядане може и да свършат някаква работа. Тялото й е прилепено към моето, гърдите й пулсират върху гръдния ми кош. Искам да разкъсам червените й бикини.

— В Сиатъл може да е така през цялото време — казва и ръцете й се увиват около врата ми.

— Как да бъде в Сиатъл? — Последното нещо, което искам, е да говорим за шибания Сиатъл. Ако имаше начин да изтрия целия град от картата на Америка, бих го направил, без да се замислям.

— Да бъдем така… Ние, сами. Без проблеми с приятелите ти, без Моли, без лоши спомени. Само ти и аз в един нов град. Можем да започнем отначало, Хардин. Заедно.

— Не е толкова просто.

— Лесно е. И без Зед.

— Мислех, че ще дойдеш тук да ме чукаш, а не да ми говориш за Зед — изричам на шега и тя веднага застива.

— Извинявай. Аз…

— Спокойно. Само се шегувам. За Зед — казвам и премествам тялото й върху моето, така че да ме обкрачи. Голите й гърди опират в моите. — Ти си всичко за мен. Знаеш това, нали? — Задавал съм й този въпрос хиляди пъти, но сега не отговаря.

Пръстите й се вплитат в косата ми и тя ме целува. Гладна е. Нетърпелива. Точно както предполагах.