Анна Тод
След падането (24)

Глава двадесет и три
Теса

— Доковете са малко нестабилни, но няма страшно. Трябва да намеря човек да пренареди гредите — казва Кен, докато вървим след него към лодката. Гледката е фантастична. Вълните се разбиват в скалистия бряг. Инстинктивно заставам зад Хардин.

— Какво има? — пита тихо той.

— Нищо. Малко ми е притеснено.

Той се обръща с лице към мен и пъха ръцете си в задните джобове на джинсите ми.

— Това е само вода, бебо, всичко ще е наред — усмихва се, но не мога да преценя дали ми се подиграва, или е откровен. Едва когато устните му докосват бузата ми, съмнението изчезва.

— Забравих, че мразиш вода — казва и ме придърпва към себе си.

— Обичам вода… в басейни.

— И потоци — добавя и очите му блестят весело.

— Само един-единствен поток — казвам и се усмихвам при спомена.

И онзи ден не исках да влизам, но Хардин успя да ме подкупи. Обеща да отговори на един мой въпрос, ако се съглася да вляза с него във водата. Тези дни ми се струват толкова далечни… сякаш са минали векове, но темата за потайността, криениците и лъжите продължава да е актуална и в сегашната ни реалност.

Хардин хваща ръката ми и аз го следвам към една яхта, смущаваща ме с размерите си, която ни чака на края на дока. Не разбирам от лодки, но тази ми се струва гигантска. Всъщност е рибарска лодка, но е по-голяма от всяка друга рибарска лодка, която съм виждала през живота си.

— Колко е голямо! — прошепвам.

— Тихо, не говори за пениса ми пред членовете на семейството — шегува се Хардин.

Обичам това му полувесело, полуначумерено настроение. Усмивката му е така заразителна. Докът пука под краката ми, аз здраво стискам ръката на Хардин и вече изпадам в паника.

— Внимавайте по стълбата — казва високо Кен и започва да се катери по една стълба, която свързва лодката и дока. Ръцете на Хардин са на гърба ми, придържа ме, докато се качвам по стълбата. Опитвам се да си представя, че е досущ като онези малки стълби на пързалките на детските площадки, а не огромна стълба, която свързва сушата с някаква нечувано голяма лодка. Окуражителните думи на Хардин зад гърба ми са единственото, което ми помага да се кача, без да падна във водата. Или по-скоро без да побягна назад и да се скрия във вилата. Под някое легло.

Кен помага на всеки от нас да се качи на палубата. Сега вече виждам колко е красива лодката. Бяло дърво и карамелена кожа. Местата са много, могат да седнат и още хора. Пространството е широко. Когато Кен се опитва да подаде ръка на Хардин, синът му отказва. Качва се на палубата и заявява с най-обикновен тон:

— Добре е човек да види, че лодката ти е по-хубава от къщата на мама.

Гордата усмивка на Кен повяхва.

— Хардин — прошепвам и го дърпам за ръката.

— Добре, извинявам се — казва с недоволство. Кен въздъхва, но изглежда, че приема извинението на сина си.

— Добре ли си? — пита Хардин и се обляга на мен.

— Да. Само те моля да се държиш добре. И бездруго вече ми се гади.

— Ще се държа добре. Вече се извиних — казва и сяда на един от шезлонгите, а аз отивам при него. Ландън започва да вади напитките и храната от кошницата. Карен е сложила предимно сода и за всекиго от нас е опаковала торба с храна. Оглеждам лодката още веднъж и после плъзгам очи по безкрая от вода. Красиво е. Слънцето танцува по повърхността на океана.

— Обичам те — казва нежно Хардин в ухото ми.

Моторът на лодката се съживява и започва да мърка, а аз веднага се залепвам за Хардин.

— Обичам те — отвръщам и гледам към водата.

— Ако успеем да стигнем малко по-навътре, може да извадим късмет да видим делфини, дори кит — казва високо Кен.

— Кит може да обърне лодката за нула време — отбелязва Хардин. Едва успявам да преглътна от ужас. — Мамка му, съжалявам — бърза да се извини.

Колкото повече се отдалечаваме от брега, толкова по-спокойна се чувствам. Странно, защото очаквах да бъде точно обратното. Но е толкова спокойно, когато си далеч от сушата.

— Често ли виждате делфини? — питам Карен, която отпива от содата си.

— Не — усмихва се. — Само веднъж. Дано успеем да видим днес.

— Толкова е топло, не е за вярване. Все едно е юни — казва Ландън и съблича тениската си.

— Мислиш да поработиш върху тена си ли? — питам и оглеждам бялата му кожа.

— Или върху бледата си кожа и вампирския си вид? — добавя Хардин.

Ландън върти очи, но пренебрегва думите му.

— Да, макар че в града едва ли ще ми е нужен тен.

— Ако водата не беше леденостудена, бих поплувала край брега — обажда се Карен.

— Може би през лятото — напомням й и тя кима с глава, очевидно щастлива от перспективата.

— Добре поне, че имаме джакузи в бунгалото — обажда се Кен.

Поглеждам към Хардин. Хубаво ми е и искам и на него да му е добре, но той не казва нищо. Само гледа безмълвно напред в далечината.

— Погледнете! Там! — сочи Кен зад нас. С Хардин се обръщаме като по команда. В началото не разбирам какво ни сочи Кен, но след секунди забелязвам група делфини. Подскачат и извиват телата си над водата. Не са много близко до лодката, но все пак можем спокойно да наблюдаваме грациозните им синхронизирани движения над вълните.

— Извадихме късмет — смее се Карен. Вятърът блъска косата в лицето ми и пречи на гледката ми. Хардин веднага я прибира зад ушите ми. Точно тези малки неща, които прави, без да влага умисъл, някак от душа, когато иска да ме докосне или просто да ми помогне, карат сърцето ми да пърха като пеперуда.

— Това беше… прекрасно — казвам, след като делфините изчезват от очите ни.

— Да, всъщност си права — съгласява се той и сякаш се изненадва от себе си.

 

След два часа разговори за лодки, за красивите лета на това място, за всички възможности за спорт и след едно странно споменаване на думата „Сиатъл“, при която Хардин застива, Кен ни закарва обратно на брега.

— Не беше чак толкова зле, нали? — казваме Хардин и аз едновременно.

— Май не беше никак зле — смее се той и ми помага да сляза на дока.

Слънцето е оставило червени следи по бузите и носа му, косата му е рошава. Толкова е красив, че чак ме боли да го гледам.

Тръгваме през задния двор към вилата, а аз си мисля само за едно: как не ми се иска да позволя на този миг на щастие и спокойствие да отлети. Не искам да го оставям в морето.

Когато влизаме в къщата, Карен казва, че ще приготви обяд, и изчезва в кухнята. Останалите стоим в мълчание и май за първи път всички са щастливи.

Най-накрая Хардин пита баща си:

— Какво може да се прави на това място?

— Има хубав ресторант в града. Мислехме утре да ви заведем на вечеря. Има старо кино, библиотека…

— Колко много и колко безумно скучни неща — думите на Хардин са груби, но тонът му е шеговит.

— Мястото е много хубаво, наистина. Просто трябва да го опознаеш — казва Кен, който никак не звучи обиден от забележката на сина си. Четиримата влизаме в кухнята и чакаме Карен да подреди едно плато със сандвичи и плодове. Хардин, който проявява странна и доста открита привързаност към мен, увива ръка около ханша ми. Може би това място му се отразява добре.

 

 

След обяда помагам на Карен да почистим кухнята и да направим лимонада, докато Хардин и Ландън обсъждат колко ужасна е съвременната литература. Не мога да не се засмея, когато Ландън споменава „Хари Потър“. Хардин започва петминутна тирада относно това защо никога не е отворил и няма да отвори тази книга, а Ландън разпалено се опитва да го убеди, че греши. След като изпиваме лимонадата, Кен казва, че с Карен ще отидат да видят приятели, които имали къща през няколко врати надолу по улицата. Канят ни да се присъединим към тях. Хардин ме поглежда от другия край на стаята, но аз чакам да отговори от името и на двама ни.

— Аз ще пропусна офертата — отсича категорично, но не откъсва очи от мен.

Ландън гледа ту мен, ту Хардин и казва, че ще отиде с тях. Тонът му е съвсем обикновен, но се кълна, че се подсмихна леко, когато улови начина, по който ме гледаше Хардин. После става и тръгва с майка си и Кен.