Анна Тод
След падането (22)

Глава двадесет и едно
Теса

Разтърсвам рамото му, този път по-силно.

— Хардин, ще закъснеем. Ставай!

Вече съм облечена, напълно готова. Чантите ни са в колата. Дадох му максимално време да се наспи. По дяволите, та аз опаковах целия багаж съвсем сама. Само защото нямаше да свърши работата като хората.

— Няма… да ходя — ръмжи той.

— Моля те, ставай — скимтя и го дърпам за ръката. Господи, така ми се иска да може да става рано и да се събужда в добро настроение като мен. Той покрива лицето си с възглавницата ми, но аз я грабвам и я мятам на пода.

— Не, махай се.

Решавам да подходя по друг начин и слагам ръка върху пениса му. Снощи заспа с джинсите и едва успях да ги събуя, без да го будя. Но сега е само по боксерки и нищо не може да го защити от нашествието ми. Пръстите ми нежно галят индиговата кожа около ластика. Хардин не помръдва. Вкарвам ръка в боксерките му и веднага отваря очи.

— Добро утро — казва с похотлива усмивка.

Веднага махам ръката си и нареждам:

— А сега ставай!

Той се прозява драматично, поглежда надолу и казва:

— Изглежда вече ми е станал.

После затваря очи и се прави на заспал, даже хърка като герой от анимационно филмче. Притеснявам се, че закъсняваме, но е толкова… очарователен, толкова закачлив. Надявам се да остане такъв до края на седмицата. Но истината е, че се надявам да остане такъв поне до края на деня.

Пак пъхам ръка в боксерките му и очите му се отварят. Гледа ме като бездомно кученце.

— Ахаааа! Можело значи!

— Не си честна! — скимти, но в крайна сметка става и обува джинсите, които носи вчера цял ден.

Отива до дрешника и вади черна тениска, поглежда ме, оставя я и вади бяла. После прокарва пръсти през косата си, изправя я нагоре и пак я прибира назад.

— Има ли време да си измия зъбите? — пита саркастично. Гласът му е все още дрезгав и натежал от съня.

— Да. Побързай. Измий си зъбите и да тръгваме.

Минавам набързо през апартамента, оглеждам навсякъде, оправям леглото и проверявам дали всичко е наред.

След няколко минути най-сетне тръгваме.

 

 

Кен, Карен и Ландън вече ни чакат пред къщата. Свалям прозореца на колата.

— Съжалявам, че закъсняхме — казвам, когато спираме до тях.

— Няма проблем. Мислехме да ви предложим да пътуваме с една кола, понеже пътят е доста дълъг — изрича Карен с усмивка.

— Не, по дяволите, не — прошепва Хардин до мен.

— Хайде — подканва ме тя и показва черния джип, който заема половината улица. — Кен ми го купи за рождения ден. Досега не сме го карали.

— Всичко ще е наред — казвам му тихо.

— Теса…

— Не, по дяволите, не — възразява Хардин малко по-високо.

— Хардин, моля те, не усложнявай нещата — умолявам го и съблазнително пърхам с мигли, надявайки се така да го убедя. Той ме поглежда и след дълго мълчание очите му омекват.

— Добре. Мамка му! Имаш късмет, че те обичам.

Стискам ръката му и му благодаря, след което се обръщам към Карен:

— Няма проблем — казвам с усмивка и изключвам двигателя на моята кола. Хардин слага чантите ни в багажника на джипа и не спира да се муси.

— Очертава се голяма забава — смее се Ландън, когато се качвам в джипа.

Хардин сяда до мен на задната седалка и не пропуска да направи коментар, че не иска да седи до Ландън. Когато Кен завива по улицата, Карен пуска радиото и започва тихичко да си пее.

— Това е най-скапаното и най-нечуваното риалити комедийно шоу — заявява Хардин, слага ръка върху моята и после придърпва и двете ми ръце в скута си.