Анна Тод
След падането (18)

Глава седемнадесет
Теса

Излизам от банята и намирам Хардин и баща си на кухненската маса. Нося телефона му в ръка.

— Бебо, умирам от глад — казва Хардин.

Баща ми ме поглежда с глуповата усмивка.

— Бих изял… — започва така, сякаш не е сигурен дали има право да каже какво му се яде.

Слагам ръце на стола на Хардин и той обляга глава назад. Мократа му коса докосва пръстите ми.

— Тогава си направете нещо за ядене сами — отвръщам и нарочно оставям телефона точно пред Хардин. Изражението му е напълно неутрално.

— Добре… — казва той и отива до хладилника. — Ти гладна ли си?

— Донесох си яденето от „Епълби“.

— Сърдиш ли ми се, че се напих днес? — пита баща ми.

Поглеждам го и тонът ми моментално омеква. Защо да му се сърдя? Та аз знаех какво представлява баща ми от мига, в който го поканих да дойде.

— Не се сърдя, но не искам да се превръща в ежедневие.

— Няма. А и какво значение има? Нали заминаваш съвсем скоро — напомня ми той.

Обръщам се и поглеждам мъжа, когото познавам едва от два дни. Не му отговарям. Решавам да избегна този разговор, защото е по-лесно, и отивам до фризера при Хардин. Отварям вратата да търся нещо.

— Какво ти се яде? — питам.

Той ме поглежда предпазливо и се опитва да прецени настроението ми.

— Може би пилешко… или да поръчаме нещо по телефона?

— Нека поръчаме нещо — въздъхвам.

Не искам да се държа лошо с него, но в съзнанието ми се въртят хиляди хипотези за изтритите обаждания и съобщения в телефона му. Какво крие?

Баща ми и Хардин започват да спорят дали да е китайско, или пица. Хардин иска пица. Естествено, печели спора, след като напомня на баща ми кой плаща всичко в тази къща. От своя страна баща ми не се сърди. Смее се и думите на Хардин някак минават покрай него.

Странно е да ги гледам заедно. Когато баща ми ни напусна, често си мечтаех да се върне, да го видя, особено когато гледах другите деца с бащите им. Бях си изградила образ, който като цяло наподобяваше на мъжа, с когото израснах, само че по-възрастен. Не си бях представяла бездомен алкохолик. Представях си го с куфарче, пълно с важни документи, представях си как върви към колата си сутрин, държейки чаша кафе в ръка. Не вярвах, че все още ще пие, че няма да има къде да живее, че алкохолът ще го е съсипал. Не мога да си представя майка ми да седне да проведе един нормален разговор с този човек, какво остава за години брак.

— Как се запознахте с майка ми? — питам, без да осъзнавам, че произнасям мислите си на глас.

— В гимназията.

Хардин си взима телефона и излиза от стаята, за да поръча пица. Или това, да се обади на някого и после бързо да изтрие обаждането. С баща ми седим на масата в кухнята един срещу друг.

— Колко време се познавахте, преди да се ожените? — питам.

— Само около две години. Оженихме се много млади.

Чувствам се неловко да любопитствам за тези неща, но знам, че майка ми никога не би ми отговорила.

— Защо?

— С майка ти никога ли не сте говорили за тези неща?

— Не, никога не говорехме за теб. Дори когато се опитвах да отворя дума, тя не казваше нищо и веднага слагаше край на разговора.

Изведнъж лицето му помръква и там виждам само срама му.

— О!

— Извинявай. — Не знам дори защо се извинявам.

— Не, няма проблем, разбирам. Не я виня — затваря очи за минутка и после ме поглежда. — Но все пак да отговоря на въпроса ти. Оженихме се млади, защото майка ти забременя с теб. Баба ти и дядо ти ме мразеха и се опитваха да я държат далеч от мен. И избягахме — казва и се усмихва, когато си спомня тези времена.

— Оженили сте се напук на нейните родители? — питам с усмивка.

Родителите на майка ми… лека им пръст… бяха малко… трудни хора. Доста трудни за понасяне. Детските ми спомени за тях се свеждат до това как през цялото време трябваше да пазя тишина, да не се смея, докато се храним, да си събувам обувките, преди да стъпя на килима им. За рождените ми дни изпращаха картичка без обръщение и вноска за детска спестовна книжка. Не бих казала, че това е идеалният подарък за осемгодишно дете. Майка ми беше клонинг на баба ми, само че не чак толкова самоуверена и надута, но се опитваше да й подражава. Прекарваше ден и нощ в неимоверни усилия да бъде абсолютно идентично копие на съвършената си майка.

Или… така съвършена, както се вижда в собственото си съзнание.

Баща ми се смее:

— Да, в известен смисъл. За да ги ядосам. Но майка ти винаги бе копняла да се омъжи. Буквално ме завлече до олтара — казва и се смее, а Хардин ме поглежда и се смее с него. Поглеждам го и с очи го предупреждавам да не прави тъпи коментари относно това как се опитвам да го изнасиля да се ожени за мен.

— А ти си бил против брака, така ли?

— Не, не помня, честно казано, но помня, че бях адски изплашен от перспективата да имам бебе на деветнадесет.

— И с право. Сега се вижда как ти е понесло — отбелязва Хардин.

Аз го изглеждам кръвнишки, а баща ми само върти очи.

— Не бих препоръчал на никого да става родител толкова млад. От друга страна, има много млади хора, които се справят успешно. Аз просто не бях един от тях.

Не мога да си представя да стана майка толкова млада. Баща ми се усмихва с готовност да отговори на всички мои въпроси.

— Имаш ли други въпроси, Теси?

— Не… Мисля, че това е всичко. — Не ми е съвсем удобно и спокойно в компанията му, макар че трябва да призная, че ако майка ми седеше на неговото място, бих се чувствала в пъти по-неудобно.

— Ако се сетиш за нещо друго, питай. Помисли си, докато си взема душ, преди вечерята да дойде. Ако не е проблем…

— Разбира се, че не е проблем — казвам.

Имам чувството, че баща ми е тук от много време, а реално е едва от два дни. Толкова много неща се случиха след неговото появяване. Изключването на Хардин, което се оказа лъжа, появата на Зед на паркинга, обядът ми със Стеф и Моли, изтриването на всички обаждания от телефона на Хардин. Прекалено много събития. Огромна камара проблеми, която не спира да расте, нито се очертава да се разчисти в обозримото бъдеще.

— Какво има? — пита Хардин, когато баща ми изчезва в банята.

— Нищо. — Ставам и правя няколко крачки, но той ме хваща за китката и ме обръща към себе си.

— Познавам те по-добре от себе си. Кажи ми какъв е проблемът — изрича меко, но настоятелно и слага ръцете си на ханша ми.

Поглеждам го в очите и казвам:

— Ти.

— Аз… какво?

— Държиш се странно и си изтрил всичките си обаждания от телефона си.

Чертите му се изкривяват от раздразнение, прокарва ръка по носа си.

— Защо си ровила в телефона ми?

— Защото се държиш много странно и…

— И реши да преровиш телефона ми? Не ти ли казах преди, че не искам да го правиш?

Недоволството, изписано на лицето му, ми се струва толкова дръзко и добре изиграно, че кръвта ми кипва.

— Знам, че не бива да ти ровя в нещата, но не трябваше да ми даваш повод за такова нещо. И ако нямаш какво да криеш, защо ти е толкова важно да не гледам на кого се обаждаш? Аз нямам нищо против да видиш моя телефон. Нямам какво да крия — отсичам, вадя телефона от джоба си и му го показвам. И тогава ми минава през ума, че в паниката си може да не съм успяла да изтрия съобщението от Зед. За щастие, Хардин го бута настрани. Сякаш доверието, което полагам в ръцете му, е някаква муха.

— Просто се чудиш как да оправдаеш факта, че се държиш като психо. — Думите му ме изгарят. Няма какво да отговоря на това. Всъщност имам, но нищо не излиза от устата ми. Бутам ръцете му настрани. Той каза, че ме познава достатъчно добре, за да разбере кога ми има нещо. Е, аз пък го познавам достатъчно добре, за да осъзнавам кога съм на ръба да го хвана в нещо, което не бива да прави. Дали е някоя малка лъжа, или пък облог относно девствеността ми, винаги го хващам. В такива случаи се държи странно и когато му го кажа, започва да се защитава и агресивно да брани пространството си, а после ме обижда.

— Не ми обръщай гръб, когато говоря с теб — крещи зад мен.

— Не идвай след мен — казвам и изчезвам в спалнята.

Но той се появява секунда след това.

— Не обичам да ми ровиш в нещата.

— Не обичам да ми даваш повод да се чувствам… принудена да го правя.

Хардин затваря вратата и се обляга на нея.

— Няма нужда да се чувстваш принудена… Изтрих обажданията по невнимание. Няма за какво да се притесняваш и да се навиваш.

— Принудена? Искаш да кажеш „психо“?

— Не съм го мислил, много добре знаеш — въздъхва той.

— Тогава престани да говориш неща, които не мислиш, защото вече не знам кое е истина и кое е лъжа.

— Тогава престани да се ровиш в нещата ми, защото в такива случаи не знам дали мога да ти имам доверие, или не.

— Добре — отвръщам и сядам на бюрото.

— Добре — казва и той и сяда на леглото.

Не мога да реша дали е редно да му вярвам, или не. Може би наистина ги е изтрил по невнимание. И обажданията, и съобщенията? И може би наистина е говорил със Стеф по телефона. Малкото, което чух от разговора, разпалва огъня във въображението ми и вече не знам докъде мога да стигна със сценариите, но не искам да го питам, защото ще разбере, че съм го подслушвала. Освен това няма да ми каже за какво са говорили.

— Не искам да има тайни между нас. Мисля, че вече минахме този период — напомням му.

— Знам, по дяволите. Няма тайни. Просто полудяваш.

— Престани да ме обиждаш и да ми казваш, че съм луда. Точно ти, с твоите психични отклонения, ще ми казваш, че съм луда?

В мига, в който произнасям думите, ужасно съжалявам и искам да ги върна обратно, но той не изглежда ядосан или наранен.

— Съжалявам, не си луда. Просто обичаш да ровиш в телефона ми.

Насилвам се да се усмихна и да се убедя, че просто изпадам в параноя. В най-лошия случай крие нещо от мен. Рано или късно ще разбера, така че няма смисъл да се навивам повече. Напомням си, че винаги съм узнавала за всичко, което крие, повтарям си, че няма логика да мисля повече за това, повтарям си го много пъти, докато накрая успявам да убедя сама себе си.

Баща ми вика нещо от хола.

— Мисля, че баща ти е тук — казва Хардин. — Нали не ми се сърдиш? Нали няма да ми се мусиш цяла вечер?

Но после става и излиза от стаята, без да ми даде шанс да отговоря.

Поглеждам към телефона си, който оставих на бюрото. По навик го проверявам и… там има още едно съобщение от Зед. Този път не си правя труда да го чета.

 

 

Следващият ден е последният ми в стария офис. Карам натам много бавно. Искам да огледам всички улици, всяка сграда, край която минавам. Този платен стаж беше като сбъдната мечта. Знам, че и в Сиатъл ще правя същото, за същата компания, но тук започна всичко, тук започна кариерата ми.

Излизам от асансьора. Кимбърли седи зад бюрото си, а до нея има наредени планини кашони.

— Добро утро — чурулика тя.

— Добро утро.

Гласът ми не звучи така весело и безгрижно като нейния. Чувствам се странно, напрегната съм.

— Готова ли си за последната си седмица тук? — пита тя, докато си наливам кафе в малка пластмасова чашка.

— Да. Всъщност днес е последният ми ден. Заминавам на екскурзия до края на седмицата — напомням й.

— О, да, почти забравих. Последният ти ден! Трябваше да ти напиша картичка или нещо такова — усмихва се тя. — Но пък мога да ти я дам другата седмица в новия офис.

Смея се.

— Готови ли сте да заминавате? Кога тръгвате? — питам.

— Петък. Почти всичко в новата къща е разопаковано и ни чака.

Убедена съм, че новият дом на Крисчън и Кимбърли е прекрасен, голям, модерен и вероятно прилича на къщата, която оставят тук. Годежният пръстен на Кимбърли грее на ръката й. Не мога да откъсна очи от него. Винаги когато я видя, се улавям, че го гледам.

— Все още чакам да ми се обадят за апартамента, който харесах — казвам и тя ме поглежда изумено.

— Моля? Все още нямаш къде да живееш?

— Имам. Вчера изпратих всички документи, от които се нуждаеше наемодателят. Просто трябва да обсъдим подробностите.

— Имаш само шест дни — казва Кимбърли и ме поглежда почти изплашено.

— Знам, но всичко е под контрол — уверявам я и се надявам в думите ми да има поне няколко процента истина. Ако това се случваше преди няколко месеца, сега щях да съм планирала всичко, да съм организирала всяка подробност, но напоследък съм толкова разсеяна и напрегната. Нямам сили да се фокусирам върху нищо, дори и върху преместването си в Сиатъл.

— Добре, ако се нуждаеш от помощ, просто ми кажи.

Телефонът на бюрото й звъни и тя се обръща да вдигне.

Влизам в офиса си и забелязвам няколко празни кашона на пода.

Нямам кой знае какво, така че не ще ми отнеме много време да опаковам нещата си.

След двадесет минути слагам тиксото на последния кашон, когато на вратата се чука.

— Влизай — казвам високо.

За миг ми минава през ума, че е Хардин, но когато се обръщам, на вратата виждам Тревър. По джинси и обикновена бяла тениска. Винаги ме изненадва, когато се появи в подобно облекло. Сигурно защото съм свикнала да го виждам само в костюм.

— Готова ли си за голямото преместване? — пита и се навежда да ми помогне да вдигна натъпкания догоре кашон, с който се справям трудно.

— Благодаря. Да, почти. А ти? — питам и отупвам ръцете си в зелената си рокля.

— Да. Заминавам днес веднага след работа.

— Страхотно! Знам, че си готов още от онзи уикенд, когато ходихме там.

Веднага съжалявам за думите си, защото виждам смущението му.

— Последния път, когато бяхме там… — Тогава когато Тревър ме заведе на прекрасна вечеря само за да получи категоричен отказ да ме целуне, а по-късно същата нощ беше изхвърлен от стаята ми. От Хардин, разбира се. Нямам представа защо изобщо повдигнах темата за онзи уикенд. — Да, беше интересен уикенд. Както и да е. Предполагам, че си развълнувана от заминаването. Винаги си искала да живееш в Сиатъл.

— Да, нямам търпение.

— Знам, че не ми влиза в работата, но… Хардин с теб ли идва в Сиатъл? — пита и сконфузено се оглежда из офиса ми.

— Не — отговаря устата ми, преди съзнанието ми да успее да я спре. — Не съм сигурна всъщност. Засега отказва, но се надявам да промени решението си — продължавам да бъбря някакви небивалици, дърдоря прекалено бързо, а Тревър изглежда доста смутен. Пъха ръце в джобовете и ме прекъсва.

— Защо не иска да дойде с теб?

— Наистина не знам, но се надявам да дойде — въздъхвам и сядам на кожения стол зад бюрото. Сините очи на Тревър се забиват моите.

— Мисля, че е луд да откаже такава възможност.

— Той по принцип си е луд — смея се и се опитвам да стопя нарастващото напрежение в стаята. Той също се засмива и клати глава.

— Ще отида да си свърша работата и след това да потеглям, но ще те видя в Сиатъл — усмихва се и излиза от офиса ми.

Не знам защо изпитвам това чувство на вина. Вадя телефона си и пращам съобщение на Хардин, в което мимоходом споменавам, че Тревър е минал да ме види за малко. За първи път ревността на Хардин ми се струва нещо хубаво. Може би ще започне да ревнува от Тревър и ще се реши да се премести с мен в Сиатъл? Не ми се струва много реалистично, но не мога да се откажа от последната надежда, че ще намеря начин да променя решението му. Времето лети, остават само шест дни, а това е безкрайно малко време, за да планира нещата си. Ще трябва да пусне молба за прехвърляне, което няма да е проблем заради позицията на Кен. Шест дни не са достатъчно време и за мен, но аз — за разлика от него — съм готова за Сиатъл. Трябва да съм. Това е моето бъдеще, а аз не мога да сложа Хардин в центъра на всичко и да чакам, докато стане готов за компромис. Предложих му план: първо ще заминем за Сиатъл и ако не проработи, ще се преместим в Англия, но той ми отказа, без дори да се замисли. Надявам се тази екскурзия със семейството му да му покаже, че няма нищо лошо в това да се пробват нови неща, да се експериментира; да му покаже, че да се прави нещо позитивно и забавно, не е чак толкова трудно. Но да не забравяме, че става дума за Хардин и че при него нищо не е лесно. Телефонът на бюрото ми звъни и ме откъсва от плашещите ме мисли за бъдещето ни.

— Имаш посетител — казва Кимбърли в слушалката и сърцето ми подскача при мисълта да видя Хардин. Минали са едва няколко часа, а вече ми липсва. Мразя, когато сме разделени.

— Кажи на Хардин да идва. Изненадвам се дори, че те е накарал да ме предупредиш.

— Ами… не е Хардин.

Може би Хардин е довел баща ми?

— Възрастен мъж с брада?

— Не… младеж… като Хардин — прошепва тя.

— Има ли рани по лицето? — питам, макар че вече знам отговора.

— Да. Да му кажа ли да си ходи?

Не искам да гони Зед. А и той не е направил нищо лошо… освен че не следва инструкциите на Хардин да стои далеч от мен.

— Не, няма проблем. Той ми е приятел. Пусни го.

Защо е дошъл чак тук? Сигурно защото не му отговорих на съобщенията, но не разбирам кое е толкова спешно, че да кара четиридесет минути до работата ми. Вероятно има нещо важно да ми казва.

Затварям телефона и се колебая дали да се обадя на Хардин и да му кажа, че Зед е тук. Секунда след това мятам телефона в шкафчето си и го затварям. Последното нещо, което ми трябва сега, е Хардин да се появи и да вдигне скандал в последния ми работен ден в този офис.

Последното, което му трябва сега, е пак да го арестуват.