Анна Тод
След падането (16)

Глава петнадесет
Теса

Разумното поведение на Хардин ме изумява. Имам време да си поема дъх. Той кръстосва крака и се обляга назад на длани. Не знам дали сега е моментът да говорим за Сиатъл. Все пак не е в лошо настроение. Или пък да изчакам? Но ако чакам, кой знае кога ще е готов да говори за това.

Поглеждам го и забелязвам как зелените му очи следят всяко мое движение. Решавам да пробвам.

— Стеф иска да организира купон за изпращане — казвам и чакам реакцията му.

— Къде отива? В Университета в Луизиана?

— Не, партито е за мен — обяснявам, но умишлено скривам, че съм ги излъгала, че и той идва с мен.

— Казала си им, че се местиш?

— Да. Защо да не им кажа?

— Защото не си решила още, нали?

— Хардин, заминавам за Сиатъл.

— Все още имаш време да помислиш — свива безразлично рамене.

— Както и да е, какво смяташ за това парти? Каза, че можем да излезем само на вечеря или да се съберем за последно в апартамента на Нейт и Тристан — обяснявам, но той не ме слуша. Предполагам, че защото все още е много пиян.

Преглеждам графика с нещата, които трябва да свърша по преместването си. Надявам се Сандра да ми се обади много скоро за този апартамент, защото иначе няма да има къде да живея, когато пристигна, и ще се наложи да спя в някой хотел, разнасяйки куфари. Не, не искам да живея в хотел.

— Не, няма да ходим — изненадва ме с отговора си. Обръщам се и го поглеждам.

— Какво? Защо не? Става дума само за вечеря. Няма да има тъпи игри като. „Истината или се осмеляваш“ или „Засмучи и духни“.

Той се смее и ме поглежда развеселено.

— Засмучи и го издухай, Тес.

— Знаеш какво искам да кажа. Това ще е за последен път… може би няма да ги видя след това, а те все пак бяха мои приятели… по някакъв доста странен начин.

Не искам точно сега да си спомням началото на приятелските си отношения с компанията на Хардин.

— Нека го обсъдим по-натам. Заболява ме главата, като мисля за тези неща сега.

Въздъхвам и се предавам. От тона му разбирам, че това е краят на дискусията.

— Ела тук — казва и разтваря ръце да ме прегърне.

Затварям планера и отивам при него на леглото. Заставам между краката му, а ръцете му веднага се плъзват по бедрата ми. Поглежда ме дяволито.

— Не си ли ми ядосана? Много е необичайно да не се сърдиш за нещо — казва.

— Просто много ми идва — признавам.

— Кое ти идва много?

Вдигам ръце във въздуха.

— Всичко. Сиатъл, прехвърлянето в друг колеж, Ландън заминава, теб те изключиха…

— Излъгах те — казва простичко и завира лице в корема ми.

Какво е това?

— Моля? — Прокарвам пръсти през косата му и вдигам главата му нагоре, за да ме погледне.

— Излъгах те за изключването.

Правя крачка назад, той се опитва да ме придърпа, но не му позволявам.

— Защо?

— Не знам, Теса. Бях бесен, че те заварих със Зед, а и заради това заминаване за Сиатъл.

— Значи си ме излъгал, че си изключен, защото си бил ядосан?

— Да. Е, има и друго.

— Кое е другото?

— Ще се ядосаш — въздъхва той. Очите му са все още червени, но ми се струва, че започва да изтрезнява доста бързо. Кръстосвам ръце пред гърдите си.

— Да, най-вероятно, но все пак ми кажи.

— Смятах, че ще ме съжалиш и ще дойдеш с мен в Англия.

Не знам какво да мисля за това признание. Трябва да съм ядосана. И съм. Ужасно съм ядосана. Как е могъл да се опита да използва чувството ми за вина, за да ме принуди да замина с него? Просто трябваше да бъде честен с мен от самото начало… но не мога да не почувствам и известно облекчение, че ми каза, преди да съм научила от някой друг, както винаги разбирам за лъжите му. Хардин ме гледа въпросително.

— Теса?

Поглеждам го и почти се усмихвам.

— Честно казано, изненадвам се, че ми каза, преди да съм разбрала от някой друг.

— Да. И аз съм изненадан от себе си.

После затваря пространството между нас и дланта му се плъзва по шията ми. Пръстите му покриват челюстта ми.

— Моля те, не ми се сърди. Аз съм идиот.

— Това е ужасно лоша защита — казвам троснато, но обожавам допира му.

— Не се защитавам. Просто съм идиот. Знам го, но те обичам и ми писна от всичките тези простотии. И бездруго щеше да разбереш по време на тая кошмарна екскурзия със семейството ми.

— Значи ми каза, понеже знаеше, че рано или късно ще разбера.

— Да.

Отдръпвам глава и го поглеждам.

— А ако нямаше шанс да разбера, би използвал съчувствието ми и би ме принудил да дойда с теб в Англия, защото си знаел, че ще ми е жал за теб.

— Като цяло… да.

Какво трябва да отговоря на това, по дяволите? Искам да му кажа, че е луд, да му напомня, че не ми е баща и че трябва да спре да ме манипулира, но аз стоя пред него с отворена уста. Като истински идиот.

— Нямаш право да ме манипулираш и да ме караш да върша насила неща, като ме лъжеш.

— Осъзнавам, че е глупаво. — Зелените му очи са разтревожени. — Не знам защо съм такъв… какъвто съм. Просто не искам да те загубя и започвам да се отчайвам.

От изражението му разбирам, че наистина не осъзнава защо и какво е направил.

— Не, не знаеш колко е глупаво. Иначе нямаше да излъжеш.

Хардин слага ръце на ханша ми.

— Теса, съжалявам. Но поне признай, че и двамата ставаме все по-добри в тази връзка.

Прав е. По някакъв странен начин, но наистина успяваме да говорим и да общуваме по-добре отпреди. Разбира се, връзката ни в никакъв случай не е нормална, не е като при другите хора, но кога ли при нас нещата са били нормални?

— А ако се оженим… И това ли няма да те убеди да дойдеш с мен?

Сърцето ми започва да блъска като обезумяло в гърдите. Чувам пулса си.

— Ще говорим за това, когато не си пиян.

— Аз и сега не съм пиян.

Усмихвам се и го потупвам по бузата.

— Все пак си прекалено пиян за такъв разговор.

Той се усмихва и ме придърпва към себе си.

— Кога се връщаш от Санд Пойнт?

— Няма ли да дойдеш?

— Не знам.

— Каза, че ще дойдеш. Никога не сме пътували заедно.

— Е, бяхме заедно в Сиатъл веднъж.

— Всъщност не е същото, защото ти се появи неканен и си тръгна на сутринта.

Той прокарва пръсти през косата си.

— Подробности.

— Наистина искам да дойдеш. Ландън заминава скоро. — При мисълта, че Ландън също ме напуска, сърцето ми се свива от болка.

— Е, и? — пита и клати глава.

— Освен това баща ти ще е много щастлив, ако дойдеш. Сигурна съм.

— О, той ли? В момента е малко разочарован от себе си, защото имам да плащам голяма глоба и съм на пробен срок. Най-малката лоша проява… и край с колежа.

— Премести се в колежа в Сиатъл с мен.

— Не мога да понеса да чуя думата Сиатъл още веднъж тази вечер. Беше дълъг ден и имам адско главоболие.

Целува челото ми, но аз веднага извръщам глава.

— Напи се с баща ми, излъга ме, че те изключват, затова ще говорим за Сиатъл. Независимо дали искаш, или не — казвам рязко.

Той се усмихва.

— А ти излезе по тези панталонки и не ми вдигна телефона — отвръща и прокарва пръст по долната ми устна.

— Не е нужно да ми се обаждаш толкова често. Така ме задушаваш. Моли те нарече маниакално обсебен преследвач. — Неволно се усмихвам под нежния му допир.

— Така ли каза Моли? — пита и продължава да гали устните ми, които неволно се разтварят.

— Да — отвръщам и дишам учестено.

— Хм…

— Знам какво се опитваш да направиш. — Махам другата му ръка, която вече бърка под ластика на панталоните ми за йога.

— Какво? — усмихва се той.

— Опитваш се да ме разсееш, за да не ти се сърдя.

— И как се справям досега?

— Не особено добре. Освен това баща ми е в съседната стая. Няма начин да правя секс с теб, когато баща ми е на дивана в другата стая — казвам и го пляскам закачливо по задника, което го кара да се притисне по-силно към мен.

— О, искаш да кажеш, че няма да е като онзи път, когато те чуках точно тук, на това легло, докато майка ми спеше на дивана? Или когато те чуках в банята в къщата на баща ми? Или като десетките пъти, когато съм те чукал, докато Ландън, Карен и Кен са били на долния етаж? — Плъзга ръка по бедрото ми. — О, чакай, или искаш да кажеш, че няма да е като онзи път, когато те чуках на бюрото в офиса ти?

— Добре! Добре! Разбрах! — изчервявам се и се смея.

— Хайде, Теси, легни.

— Ти си болен — смея се, правя крачка назад от него.

— Къде отиваш? — пита сърдито.

— Отивам да видя какво прави баща ми.

— Защо? За да се върнеш тук и да…

— Не! За бога, заспивай или прави нещо друго!

Радвам се, че все още е в закачливо настроение, но въпреки признанието му все още съм ядосана, че ме излъга за изключването. И заради това, че е толкова твърдоглав и дори на иска да говорим за Сиатъл.

Когато се прибирах от късния обяд, бях сигурна, че ще е бесен, задето не съм му вдигнала телефона. Никога не бях подозирала, че ще можем спокойно да обсъдим всичко, а най-малко съм предполагала, че ще си признае лъжа. Може би Стеф го е успокоила, като му се е обадила и му е казала, че се прибирам, така че е имал време да се освободи от напрежението. Но пък… телефонът на Стеф беше на масата, когато се обърнах на излизане от заведението.

— Ти не спомена ли, че Стеф не ти е вдигнала, когато си й звънял?

— Да, не ми вдигна. Защо питаш? — гледа ме объркан.

— Казах й да ти каже, че съм тръгнала. Просто ми стана любопитно.

— За кое? — пита някак вяло.

— Казах й да ти се обади и сега се чудя защо не го е направила.

Той се пресяга за чашата на тоалетката. Този разговор е толкова странен. Стеф не му се е обадила, а той отбягва да ме погледне в очите.

— Отивам при него. Ела, ако искаш.

— Ще дойда. Нека се преоблека.

Кимам и хващам дръжката на вратата.

— Какво ще правиш с баща си? Той е в живота ти едва от няколко дни, а ти заминаваш? — Думите му ме спират. Не че не бях мислила за това, но сега, когато Хардин хвърля въпроса в лицето ми, сякаш изстрелва ракета срещу мен. И никак не ми харесва. Не ми се струва и реалистично, точно Хардин да зададе такъв въпрос.

Поемам си дъх, за да се съвзема от удара, и излизам от стаята.

Баща ми пак спи. Предполагам, че да се напиеш по обед, е много изтощително. Изключвам телевизора и отивам в кухнята да си налея вода. Думите на Хардин, че заминавам толкова скоро, след като се видях с баща си след всички тези години, не спират да кънтят в съзнанието ми. Истината е, че не мога да сложа бъдещето си на пауза заради баща, когото не съм виждала девет години. При други обстоятелства вероятно бих помислила по въпроса и може би бих се отказала, но голият, болезнен факт е, че той ме изостави.

Стигам до вратата на спалнята и чувам гласа на Хардин. Говори по телефона.

— Какви бяха тези глупости днес, по дяволите? — гласът му е заглушен. Трябва просто да вляза, но имам чувството, че този разговор не е за пред мен, което означава, че наистина трябва да чуя какво говори и да разбера с кого говори.

— Не ме интересува. Това не биваше да се случва. Сега е разстроена, а от теб се очакваше да… — не мога да разбера какво казва после. — Гледай да не прецакаш и това — лае в слушалката.

С кого говори? И какво е трябвало да направят? Стеф? Или Моли, не дай боже? Чувам как стъпките му приближават до вратата, бързо бягам към банята и затварям вратата. След няколко секунди той чука на нея.

— Теса?

Отварям вратата. Знам, че трябва да изглеждам спокойна, но сърцето ми ще се пръсне, ще избие ребрата ми.

— О, здрасти, точно свършвах — изричам, но гласът ми е много тих.

Хардин навежда глава настрани и ме гледа изпитателно.

— Добре… Къде е баща ти? Спи ли?

— Аха.

— Ела тогава при мен в спалнята — казва, хваща ме за ръка и ме повежда натам.

Параноята се изсипва в мозъка ми.