Анна Тод
След падането (15)

Глава четиринадесет
Хардин

— Теса, ако не се върнеш веднага, идвам да те прибера, пиян или не — заплашвам я и мятам с все сила телефона си на дивана. Той отскача и пада на бетонния под.

— Ще се върне — успокоява ме Лайното, което, не знам защо, иска постоянно да ми се притичва на помощ.

— Това го знам! — крещя и вдигам телефона си. За щастие, екранът не е счупен. Поглеждам дъртия пияница и тръгвам към спалнята.

Защо тоя е още тук, по дяволите? И защо Теса не е тук?

Нищо добро няма да излезе от тази среща с Моли и Стеф. Точно започвам да планирам къде да ходя и да я търся — без кола и ключове, с алкохол в кръвта, и то много над разрешеното от закона, — когато чувам ключалката на входната врата.

— Той… си легна — казва високо Ричард с пресилено веселие в гласа. Сигурно се опитва да ми даде някакъв сигнал, че Теса се е върнала. Отварям вратата и с реверанс я каня да влезе. Изобщо не я притеснява начумерената ми физиономия.

— Защо не ми вдигна, когато ти звънях?

— Защото ти казах, че и бездруго тръгвам скоро, което и направих.

— Трябваше да ми вдигнеш. Притесних се.

— Притеснил си се? — пита учудено.

— Да, притесних се. Защо си се виждала с Моли, по дяволите?

Тя оставя чантата си на гърба на стола.

— И аз не знам. Стеф ме покани да хапнем и я доведе.

Тая кучка Стеф.

— Защо го е направила, по дяволите? Лошо ли се държа с теб?

— Не по-зле от обичайното — казва с повдигната вежда и ме гледа изпитателно.

— Стеф е постъпила като кучка. Защо я е довела? И какво ти казаха?

— Не знам какво става, но за мен се носят слухове — отвръща гневно и сяда на стола да събуе обувките си.

— Моля? Какви слухове?

Това, което искам да я попитам директно, е: кого да убия?

Мамка му, все още съм пиян. Как е възможно? Минаха три часа. Някой ми каза, че е нужен час, за да изтрезнееш от един шот, което значи, че поне още десет часа ще съм пиян, и то ако правилно съм запомнил.

— Чу ли ме? — пита Теса. Гласът й е спокоен, дори звучи притеснено.

— Не, извинявай — мърморя.

Бузите й пламват.

— Мисля, че хората говорят, че Зед и аз… знаеш…

— Какво да знам?

— Че съм спала с него.

Очите й са уморени, гласът й е мек.

— Кой говори? — опитвам се да не викам, въпреки че в кръвта ми бавно се разгаря чувство на гняв.

— Очевидно някой разпространява клюката. Стеф и Моли говореха за това.

Не знам дали да я успокоя, или да се оставя на гнева. Не, прекалено съм пиян за такова нещо. Ръцете й са отпуснати в скута, гледа надолу.

— Не искам хората да си мислят, че съм такова момиче.

— Не ги слушай, те са идиоти. Ако има клюка, ще се погрижа и ще сложа край на това. Не се притеснявай — казвам и я придърпвам да седне на леглото.

— Не си ли ми ядосан? — пита и ме поглежда с големите си сивосини очи.

— Не, не съм. Ядосан съм заради това, че не ми вдигна телефона. И после и Стеф не ми вдигна. Но не съм ядосан заради тези клюки. Не и на теб. Може би те двете са си го измислили.

Мисълта, че Стеф и Моли са й напълнили главата с такива глупости само за да я наранят, ме вбесява.

— Не разбирам защо й трябваше да води Моли, която не пропусна възможността да ми напомни, че е спала с теб.

Тялото й потръпва от погнуса. Моето също.

— Тя е курва, която няма какво да прави и която сега живее само със спомени от славните си дни, когато я скъсвах от чукане.

— Хардин!

— Извинявай, знаеш какво искам да кажа.

Тя разкопчава гривната си и внимателно я слага на бюрото.

— Пиян ли си още?

— Малко.

— Малко?

— Малко повече от малко.

— Държиш се толкова странно — върти очи и вади планера си от шкафчето.

— Какво искаш да кажеш? — Ставам и отивам при нея.

— Пиян си и въпреки това си мил. Да, беше ядосан, когато не ти вдигнах, но сега… проявяваш такова… разбиране за цялата тая история с Моли.

— А ти какво очакваше да направя?

— Не знам… да ми викаш? Когато пиеш, обикновено се палиш толкова бързо и не си много мил — казва меко тя.

Знам, че се опитва да не ме ядосва, но иска да ми даде да разбера, че няма да обсъжда темата повече.

— Няма да ти викам. Просто не желаех да си с тях. Знаеш какви са. Особено Моли. Не искам никой да те наранява. По никакъв начин — произнасям последните думи, акцентирайки върху всяка сричка.

— Е, те това и направиха, но… щеше ми се само да седна и да хапна с приятелка.

Не искам да й казвам, че Стеф не е идеалният избор за приятелка, но знам, че няма други приятели, освен Ландън и мен… И Ноа. И Зед.

Е, Зед вече не. Това вече свърши. Сигурен съм, че това малко, мазно лайно няма да си покаже мутрата доста дълго време.