Анна Тод
След падането (141)

Глава сто и четиридесет
Теса

— Майка ми е луда — казва след много дълги минути мълчание. Обръщам рязко глава, почти стресната от думите му, но се съвземам много бързо и продължавам да го къпя. — Това е като в някой роман на Толстой.

Започвам да прехвърлям всички произведения на Толстой и се сещам за „Кройцерова соната“. Побиват ме тръпки въпреки горещата вода под душа.

— „Кройцерова соната“? — питам и се надявам да не мислим за едно и също произведение.

— Да, разбира се — отвръща. Гласът му отново е равен и Хардин пак се скрива зад проклетата висока стена.

— Не знам дали бих сравнила ситуацията с нещо толкова тъмно — споря, но с много мек тон. В онази история има толкова много кръв, ревност, бяс, а аз искам да вярвам, че тази ситуация ще бъде с щастлив край.

— Не е точно същото, но като цяло, да — казва, сякаш прочел мислите ми.

Опитвам се да си спомня детайли от „Кройцерова соната“, търсейки прилики с това, което знаем за аферата на майка му, но виждам сходства само със самия Хардин и неговите убеждения за брака. Отново потръпвам.

— Никога не съм планирал да се женя, сега още по-малко, така че нищо не се е променило — отговаря студено.

Не обръщам внимание на острата болка в гърдите си и се фокусирам върху него.

— Добре — изричам. Прокарвам гъбата по ръката му, после и по другата. Очите му са затворени.

— Коя ще е нашата история? — пита и взема гъбата от ръката ми.

— Не знам — отговарям откровено. Самата аз искам да знам отговора на този въпрос.

— И аз — казва. Изсипва още шампоан върху гъбата и започва да мие гърдите ми.

— Не може ли сами да напишем нашата история, а не да я заимстваме от книга? — питам и поглеждам в тревожните му очи.

— Не мисля, че това е възможно. Знаеш, че това ще свърши по един от двата начина.

Разбирам, че е наранен, знам, че е ядосан, но не искам грешките на Триш да влияят на връзката ни, а вече виждам зад зелените му очи как прави сравненията и приравнява ситуациите. Опитвам се да променя посоката на разговора.

— Кое те притеснява най-много? Това, че сватбата е утре… тоест днес?

Почти четири сутринта е и сватбата трябва… трябваше… да започне в два следобед. Какво се е случило, след като си тръгнахме? Дали Майк се е върнал да говори с Триш? Или пък Триш и Крисчън са довършили започнатото?

— Не знам — въздъхва и прокарва гъбата по корема и бедрата ми. — Не ми пука за сватбата. Просто… защото и двамата се оказаха такива лъжци.

— Съжалявам.

— Не ти, майка ми ще съжалява. Тя продаде къщата, тя изневери вечерта преди шибаната сватба. — Допирът му става груб, усещам как гневът му се надига отново. Не казвам нищо, само вземам гъбата от ръката му и я оставям зад себе си. — А Ванс… Що за мъж си, та да чукаш бившата жена на най-добрия си приятел? Баща ми и Ванс се познават от деца — гневи се. Тонът му е горчив, заканителен дори. — Трябва да се обадя на баща си и да го питам дали знае какъв нож е забивала курвата в гърба му…

Ръката ми политва към устата му, за да я запуша.

— Все пак тя ти е майка — напомням му меко. Каквото и да е станало, не бива да я нарича с грозни епитети.

— Не ми пука дали ми е майка, или не е. Не ми пука и за Ванс. И сега ще му стане много смешно, защото когато кажа на Кимбърли и напуснеш работа, ще бъде тотално преебан — казва почти гордо, сякаш това е най-доброто отмъщение.

— Няма да казваш нищо на Кимбърли — моля го с очи. — Ако той не го направи, аз ще й кажа, без да я поставям в неловко положение и без да й създавам допълнителни трудности. — Разбирам, че си ядосан на майка си и на Крисчън, но Кимбърли няма никаква вина и не искам да я нараняваш — казвам доста твърдо.

— Добре. Но ти ще напуснеш все пак, нали? — пита. Обръща се да изплакне косата си. Въздъхвам и се пресягам да взема шампоана от ръцете му, но той го дърпа. — Сериозно ти казвам, няма да работиш повече за него.

Разбирам гнева му, но сега не е времето да обсъждаме работата ми.

— После ще говорим за това — казвам и най-сетне успявам да грабна шампоана от ръцете му. Водата започва да изстива, а ми се иска да си измия косата.

— Не — взема го обратно. Опитвам се да запазя спокойствие и да съм нежна с него, но той прави мисията ми невъзможна.

— Не мога да зарежа стажа си веднага, не е толкова просто. Трябва да информирам университета, да попълня една камара документи и да обясня защо прекратявам стажа си, да кажа какво се е случило. После трябва да се запиша на нови лекции през времето, когато няма да ходя на стаж, за да мога да си набавя кредитите, които ми дават във „Ванс Пъблишинг“. И понеже времето за подаване на документи за финансова помощ отдавна мина, трябва да платя за тези лекции от джоба си. Не мога просто да напусна. Ще измисля как да стане, но ми трябва малко време — обяснявам и се отказвам да мия косата си.

— Теса, не ми пука колко документа трябва да подпишеш. Става дума за семейството ми — казва той и веднага изпитвам ужасна вина.

Прав е, нали? Честно казано, не знам дали е прав, но разраненото му лице ме кара да се чувствам виновна, че мисля за кариерата си в този момент.

— Знам. Съжалявам. Просто трябва да си намеря друг стаж. Само за това те моля. — И защо изобщо го моля? — Искам да кажа, че точно това имах предвид, като казах, че ми е нужно време да започна стаж на ново място. И бездруго ще се наложи да се преместя в хотел…

Започвам да изпадам в паника, че ще остана без дом, без работа и без никакви приятели.

— И бездруго няма да можеш да си намериш платен стаж занапред — напомня ми грубо. Вече го знаех, но ми се искаше да си вярвам, че има някаква вероятност, макар и малка.

— Не знам какво ще правя, но ми трябва време. Всичко е ужасно объркано — казвам, излизам от душа и се увивам в кърпата.

— Нямаш много време да го измислиш. Просто трябва да се преместиш в стария колеж и да се върнеш да живееш при мен в апартамента — отсича. Думите му буквално ме парализират.

— Да се върна там? — реагирам. Гади ми се от самата идея. — Не, няма да се върна там, а след миналия уикенд не искам дори да идвам на гости, да не говорим за перманентно преместване. Не, това не е вариант.

Увивам кърпата около мокрото си тяло и излизам от банята. Вадя телефона от чантата си и виждам пет пропуснати обаждания от Крисчън и две съобщения. И в двете моли Хардин да му се обади.

— Хардин!

— Какво? — излайва недоволно и аз се опитвам да преглътна раздразнението си.

— Крисчън е звънял доста пъти.

Хардин излиза от банята, увил кърпа около кръста си.

— И?

— А ако нещо е станало с майка ти? Не искаш ли да се обадиш и да видиш как е? Или аз…

— Не. Майната им и на двамата. Не им се обаждай.

— Хардин, наистина мисля, че…

— Не! — прекъсва ме, преди да довърша.

— Вече му пратих съобщение да питам как е майка ти — признавам.

— Разбира се, че си пратила…

— Знам, че си разстроен, но… моля те, престани да си го изкарваш на мен. Аз не съм виновна.

— Съжалявам — казва. Пръстите му минават през мократа му коса. — Да изключим и двата телефона и да си лягаме да поспим — предлага. Гласът му се е успокоил напълно и сега говори почти нежно. — Тениската ми е в кръв и не знам къде е другата.

— Ще я извадя от куфара.

— Благодаря — въздъхва. Дори в такава катастрофална нощ фактът, че се чувства по-спокоен, когато облека неговата тениска, ме прави щастлива. Вадя тази, която бе носил през деня, и му подавам чисти боксерки.

— Ще презаверя полета, когато стана. В момента не мога да се концентрирам — казва, сяда на леглото, замисля се и ляга.

— Мога и аз да го направя — предлагам и вадя лаптопа си от куфара.

— Благодаря — промърморва полузаспал. След няколко секунди казва сънено: — Иска ми се да те заведа някъде далеч, много далеч.

Пръстите ми са на клавиатурата и чакам да каже още нещо, но той заспива. Чувам леко похъркване. Точно когато отварям на страницата на аерогарата, телефонът ми започва да вибрира на масата. Виждам името на Крисчън. Решавам да не му вдигам, но след секунда вече съм с ключовете за стаята в коридора и вдигам. Опитвам се да шептя.

— Ало.

— Теса? Как е той? — пита с ужасна паника в гласа.

— Той е… добре е. Носът му е разбит и подут. Устните му също. Има рани и по тялото — отвръщам. Не крия враждебността си.

— По дяволите. — Следващите секунди чувам само дишането му. — Ужасно съжалявам, че се стигна до това положение.

— И аз — казвам крайно рязко на шефа си и се опитвам да не гледам ужасната картина на стената.

— Трябва да говоря с него. Знам, че е объркан и ядосан, но трябва да му обясня.

— Не иска да говори с теб. И честно казано, защо да го прави? Той ти имаше пълно доверие, а доверието на Хардин е нещо, което се печели много трудно. Сгоден си за прекрасна жена, а Триш трябваше да се омъжи утре.

— Сватбата ще се състои.

— Моля? — недоумявам. Отдалечавам се от стаята и спирам пред картината с коленичилото ангелче. Колкото повече я гледам, толкова по-тъмна и страшна става. Зад ангелчето има друго ангелче с почти прозрачно тяло, което държи в ръката си нож. Девата с кестенява коса му се усмихва злокобно и чака да нанесе удара си върху падналото ангелче. Изражението на лицето на втория ангел е сдържано, макар че всеки миг ще нанесе удара си. Извръщам поглед и се опитвам да се концентрирам върху разговора.

— Сватбата не е отменена. Майк обича Триш, тя също го обича. Те ще се оженят утре въпреки грешката ми.

Думите излизат от устата му, сякаш се бори да задържи всяка една от тях. Искам да го питам толкова много неща, но не мога. Той ми е шеф и любовната му афера с майката на Хардин изобщо не ми влиза в работата.

— Знам какво си мислиш за мен, Теса, но мога да обясня и на двама ви. И може би ще ме разберете.

— Хардин иска да смени полета и да летим сутринта — казвам.

— Не може да тръгне сутринта, без да се сбогува с майка си. Това ще я убие.

— Не мисля, че е в нечий интерес да се виждат, та дори и сред хора — предупреждавам го и тръгвам обратно към стаята, но спирам точно пред вратата.

— Разбирам, че искаш да го предпазиш, и съм много щастлив, че си толкова лоялна към него, но Триш е имала ужасно труден живот и заслужава да бъде щастлива най-сетне. Не очаквам, че ще се появи на сватбата, но поне можеш да го накараш да се сбогува с нея. Кой знае кога пак ще се върне в Англия — въздъхва в слушалката.

— Не знам — отвръщам. Прокарвам пръст по рамката на картината с Луцифер. — Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо. Не мога да го притискам за такова нещо.

— Разбирам. Благодаря ти — казва и облекчението в гласа му е огромно.

— Крисчън?

— Да, Теса?

— Ще кажеш ли на Кимбърли? — питам. Дъхът ми спира, докато чакам да отговори на крайно нетактичния ми въпрос.

— Разбира се, че ще й кажа — отговаря меко. — Обичам я повече от…

— Добре — отвръщам и се опитвам да разбера, но единственото, което изниква в съзнанието ми, е изметнатата назад глава на Кимбърли, когато се смее от сърце, и пламъкът в очите на Крисчън, който я гледа, сякаш е единствената жена на света. Питам се дали гледа и Триш по този начин.

— Благодаря. Ако имате нужда от нещо, обади се. Отново се извинявам за това, което видя тази нощ, и се надявам мнението ти за мен да не е напълно променено — казва и затваря телефона.

Поглеждам за последен път ужасното чудовище и влизам в стаята.