Анна Тод
След падането (139)

Глава сто тридесет и осем
Теса

Човекът на рецепцията подава на Хардин ключа с усмивка, но той не прави никакво усилие да отвърне на любезността му. Опитвам се да събера сили да му се усмихна и така да се компенсирам за странното ни поведение, но не ми се получава и мъжът предпочита да погледне встрани.

Вървим в мълчание през лобито и по дългия, тесен коридор. По белите стени са закачени доста рисунки на религиозна тематика — ангелче, паднало в нозете на Дева Мария, и няколко други такива. До вратата на нашата стая има рисунка на Луцифер, която ме кара да настръхна. Не мога да откъсна поглед от празните, черни като въглени очи на дявола, но когато Хардин отключва вратата, бързам да вляза след него и веднага включвам осветлението. Той мята куфара и чантата до вратата и казва тихо:

— Отивам да си взема душ.

Без да се обърне, без да каже нищо повече, тръгва към банята и затваря вратата след себе си. Ще ми се да тръгна след него, но се колебая. Не желая да го предизвиквам или да го разстройвам повече. И бездруго е ужасно объркан и разочарован? От друга страна, държа да се уверя, че е добре. Не искам да се измъчва, не искам да мисли за случилото се. Но как е възможно да не се измъчва? Не искам да страда сам.

Събувам обувките, събличам джинсите, пуловера и тениската му и влизам в банята напълно гола. Той дори не се обръща. Парата е започнала да пълни малкото помещение, обгръщайки тялото му. Виждам черното мастило на татуировките му. Притеглят ме, викат ме. Прекрачвам купчината дрехи, които е пуснал на пода, и заставам на около метър зад него.

— Не е нужно да… — започва Хардин с равен, лишен от емоция глас.

— Знам — прекъсвам го.

Наясно съм, че е ядосан, наранен. Започва да издига онази стена около себе си, която съумях да разруша с цената на нечовешки усилия. Толкова добре успяваше да контролира гнева си през последните седмици. Иде ми да убия Триш и Крисчън заради това, което му причиниха, и че го принудиха да изгуби разсъдъка си и пак да се отдаде на гнева си. Изненадвам се от грозните си мисли и разтърсвам глава да се отърва от тях.

Без да каже нищо, той дърпа завесата на душкабината и влиза под водата. Поемам си дъх, събирам кураж и колкото увереност ми е останала и влизам след него под душа.

Водата е вряла, почти не се издържа под нея и аз заставам зад него да се предпазя. Трябва да е усетил, защото пуска повече хладка вода. Вземам малкото шишенце с шампоан, изстисквам го на гърба му. Той гърчи лице, но не се отказвам и се приближавам по-плътно до него.

— Не е нужно да говориш, но знам, че имаш нужда от мен сега — гласът ми е като шепот, топи се между тежкото му дишане и шума от падащата вода. Мълчалив и неподвижен, той не прави нито едно движение, докато прокарвам ръка по буквите на татуировката на гърба му. Моята татуировка.

Хардин се обръща с лице към мен и ми позволява да измия гърдите му. Очите му следят всяко движение на ръката ми. Тялото му излъчва гняв, който се смесва с парата около нас и я прави по-гъста. Очите му горят в моите. Имам чувството, че всеки миг ще гръмне. Преди да успея да мигна, ръцете му са от двете страни на лицето ми, а после се спускат по врата ми. Устата му буквално се удря в моята. Устните ми неволно се разтварят под натиска на езика му. Няма нищо нежно в движенията му. Езикът ми се плъзва по неговия, зъбите ми издърпват долната му устна, смучат я, опъват я. Захапвам го нежно, но внимавам да не докосвам раната му. Пристиска ме към плочките, за секунда откъсва уста от моята, но само за да я плъзне по шията ми. Ръцете му грубо търсят гърдите ми. Облягам глава на стената и заравям пръсти в косата му. Знам колко обича да правя това. Без да каже и дума, той кляка на колене под течащата вода и като че изживявам някакво дежа вю, но не помня кога се е случвало с нас. И тогава ме докосва пак и забравям за всичко.