Анна Тод
След падането (132)

Глава сто тридесет и едно
Теса

— Все още не мога да повярвам, че и двамата дойдохте — казва Триш и ми подава чаша кафе. Черно. Точно както го пия. Усмихвам се при мисълта, че е запомнила. Облечена е в тъмносин анцуг.

— Радвам се, че успяхме да се доберем — отвръщам и поглеждам часовника над печката. Вече е десет вечерта? Дългият полет и часовата разлика съвсем ме объркват.

— И аз. Ако не беше ти, Хардин нямаше да дойде — изрича. После слага ръце върху моите, а аз не знам какво да й кажа, затова само се усмихвам. Тя усеща, че се чувствам неловко, и сменя темата. — Как мина полетът? Хардин добре ли се държа? — пита. Усмивката й е нежна и сърце не ми дава да й кажа, че синът й се държа отвратително на митницата и през половината от полета.

— Да, всичко беше добре — уверявам я. Отпивам от горещото кафе и чувам стъпките на Хардин, който се е присъединил към нас.

Къщата е стара, разнебитена. Прекалено много стени затварят и бездруго малкото свободно пространство. Единствената украса са кафявите кашони, струпани в ъглите, но се чувствам необяснимо комфортно в дома на Хардин. По изражението му, когато се навежда, за да мине под арката, без да си удари главата, мога да се досетя, че не се чувства по същия начин. Знам, че между тези стени са затворени прекалено много спомени, и над първоначално приятните ми впечатления пада черна сянка.

— Къде са тапетите? — пита той.

— Започнах да ги махам, за да боядисам преди продажбата, но новите собственици планират да съборят цялата къща. Искат да си построят нов дом върху парцела.

Идеята някой да унищожи тази къща изведнъж ми харесва.

— Супер. И бездруго къщата не става за нищо — промърморва той и отпива от моята чаша. — Уморена ли си? — обръща се към мен.

— Не, добре съм — и не го лъжа. Обичам компанията на Триш, чувството й за хумор. Уморена съм, но има време за сън. Все още е прекалено рано.

— Аз съм в къщата на Майк. Предположих, че няма да имате нищо против да спите тук.

— Очевидно — отговаря Хардин.

Взимам си кафето от него и го моля с очи да бъде мил с майка си.

— Както и да е. Утре имам планове за Теса, така че ще трябва сам да се забавляваш — казва Триш, без да коментира грубата му забележка.

— Какви планове? — пита. Идеята не се харесва на Хардин.

— Малко предсватбена подготовка. Записала съм час за спа салона в центъра и много ми се иска да дойде с мен за последната проба на роклята ми.

— Разбира се — отговарям, а в същото време Хардин пита колко време ще продължи.

— Само следобеда — уверява го тя. — Това е само в случай, че искаш да дойдеш с мен, Теса. Не е задължително. Просто си помислих, че няма да е зле да прекараме малко време заедно, докато си тук.

— С най-голямо удоволствие — усмихвам се. Хардин не спори, което е хубаво, защото би загубил и тази битка.

— Приятелката ми Сюзън ще обядва с нас. Няма търпение да те види. Умира от любопитство. Толкова много съм й разказвала за теб, че вече не вярва, че съществуваш. Тя…

Хардин се дави в кафето си.

— Сюзън Кингсли? — пита и гледа изумено Триш. Напрежението в раменете му е видимо, гласът му трепери.

— Да… Е, вече не е Кингсли. Омъжи се повторно — казва и го гледа така, сякаш само те двамата знаят за какво става дума и като че този разговор е по-скоро личен и никак не е за моите уши.

Хардин гледа ту стената, ту майка си, после изведнъж се обръща, излиза и ни оставя сами в кухнята.

— Ще се прибирам при Майк да си лягаме. Ако имате нужда от нещо, само ми кажете.

Вълнението в гласа й е повяхнало. Звучи изтощена. После ме целува по бузата, отваря задната врата на къщата и излиза.

Оставам сама в кухнята, изпивам си кафето, което не биваше да правя, защото сега трябва да спя, но все пак го доизпивам, измивам чашата и се качвам по стълбите при Хардин.

Коридорът е празен, от стените висят накъсани тапети. Не мога да не сравня дома на Кен… величествената му къща с тази къщурка. Не е възможно човек да не забележи разликите.

— Хардин? — викам. Всички врати са затворени и не ми е удобно да отварям и да надничам.

— Втората врата.

Тръгвам по посока на гласа му и отварям вратата. Дръжката заяжда и трябва да бутна силно, за да отворя, като подпирам вратата с крак. Хардин седи на ръба на леглото, отпуснал глава между дланите. Вдига поглед и аз тръгвам към него.

— Какво има? — питам и прокарвам пръсти през рошавата му коса.

— Не трябваше да те водя тук — казва. Думите му ме изненадват.

— Защо? — пак питам и сядам на леглото, едва на няколко сантиметра от него.

— Защото… — въздъхва. — Просто не биваше… — Ляга назад на матрака и слага ръка върху лицето си. Не мога да видя изражението му.

— Хардин…

— Уморен съм, Теса. Лягай си.

Гласът му звучи приглушен изпод ръката му, но знам, че това е всичко, което ще каже, и че така ще приключи разговорът.

— Няма ли да се преоблечеш? — продължавам да го натискам. Не искам да си лягам без неговата тениска.

— Не — обръща се по корем и изгасва осветлението.