Анна Тод
След падането (131)

Глава сто и тридесет
Хардин

Имам чувството, че Теса ще припадне всяка секунда. Напъхала е един химикал между зъбите си и пак преглежда списъка с нещата, които взима за Англия. Очевидно пътуването зад граница я превръща в неконтролируем невротик.

— Сигурна ли си, че си взела всичко? — питам саркастично.

— Моля? Да — казва и започва да проверява ръчната си чанта за десети път, откакто пристигнахме на летището.

— Ако не влезем веднага, ще изпуснем полета — предупреждавам я.

— Знам — отвръща и продължава да рови в проклетата чанта. Тая жена е луда. Дяволски очарователна, но напълно изперкала.

— Сигурен ли си, че искаш да оставиш колата си тук? — пита.

— Да. Паркингът служи за тази цел: да си оставиш колата — казвам й и посочвам знака, на който пише, че можеш да си оставиш колата за дни, седмици, дори месеци. — Теса ме гледа с празен поглед, все едно не съм казал нищо. — Дай ми най-сетне тая чанта — казвам и дърпам чантата от рамото й. И без това е прекалено тежка, за да ходи с нея из летищата. Боже, напъхала е половината си багаж в ръчната чанта!

— Аз ще дърпам куфара тогава — настоява и се опитва да хване дръжката на куфара с колелца.

— Аз ще го дърпам. Моля те, успокой се накрая. Всичко ще е наред!

Никога няма да забравя колко нервна беше тази сутрин. Около милион пъти сгъва, пренарежда, вади, слага всяка една дреха. И после пак отначало, докато всичко се събере според стандарта й. Гледах да не я закачам много, защото знам, че такова пътуване й е за първи път. Макар че ме дразни ужасно, тъй като брънка и мрънка за всичко, трябва да призная, че наистина се вълнувам. Вълнувам се, че я водя в Европа, че ще видя широките й, удивени очи, докато гледа облаците, когато преминаваме през тях. Няколко пъти проверих дали мястото й е до прозореца, защото искам да гледа навън. Искам да се радвам с нея.

— Готова ли си? — питам, когато автоматичната врата се отваря.

— Не — усмихва се нервно, но аз я хващам и я повеждам през оживеното летище.

 

 

— Всеки момент ще припаднеш, нали? — навеждам се и прошепвам в ухото й. Бледа е и малките й ръце треперят в скута й. Хващам ги в голямата си длан и тя се усмихва. Най-сетне една положителна промяна. От мига, в който ни провериха билетите, чак досега не спря да се цупи.

Онзи тъпак, който ни проверяваше на митницата, започна да я сваля. Веднага го усетих, когато Теса му се усмихна. И аз знам да се усмихвам така, когато свалям жена… свалях. Сега се усмихвам така само на Теса. Бях в пълното си право да му кажа да си го начука, но тя, разбира се, не се съгласи с мен и ме повлече надалеч от него, което не ми попречи да му размахам един среден.

— Слава богу, че човекът е късоглед — каза и продължи да се обръща, за да провери навярно дали не се е разплакал, понеже съм му наранил чувствата.

Настроението й съвсем се вкисели, когато й казах да си закопчае копчетата на жилетката, защото дъртакът до мен е перверзник и не спира да наднича в циците й. Слава богу, че аз седя между тях. Тя отказа да се закопчае и остави гърдите си на показ пред всички. Само малко да се наведе, и всичко й се вижда. Теса ми заявява през три минути, че нямам право да я контролирам. Не я контролирам. Просто се опитвам да я предпазя от погледите на мъжете, особено като се има предвид, че гръдта й съвсем не е незабележителна.

— Не, няма да припадна — отговаря колебливо, но очите й я издават.

— Трябва да излетим всеки момент — казвам, докато стюардесата проверява за трети път отделенията над главите ни. Мамка му, не вижда ли, че са затворени? Да тръгваме, преди да се наложи да изнасям припадналата Теса извън самолета. Всъщност, ако това пътуване бъде провалено по някаква причина, би било само в моя полза. — Последен шанс да скочиш от самолета. Няма да ни върнат парите за билетите, но мога да ги добавя към сметката ти — казвам и прибирам косата й зад ушите. Тя едва се усмихва. Никога не съм я виждал така изплашена. Все още е напълно побъркана, но сега започва и да се страхува и някак омеква към мен.

— Хардин — проскимтява тихо, обляга глава на прозореца и затваря очи. Не искам да я гледам такава. Това трупа още повече негативни емоции, като се има предвид, че самото пътуване за сватбата на майка ми само по себе си е минирано поле от нерви и неприятни очаквания. Пресягам се и пускам пердето пред прозореца с надеждата да се почувства по-добре.

— Колко още ще чакаме? — излайвам грубо към стюардесата, когато минава край нас. Очите й бавно се преместват от мен към Теса, повдига оскубаната си, нарисувана вежда и казва:

— Няколко минути.

Насилва се да се усмихне като част от задълженията й. Мъжът до мен мърда неудобно в седалката си и вече съжалявам, че не купих още един билет, за да седим сами и да си спестя раздразнението, породено от този противен задник. На всичкото отгоре смърди на цигари.

— Вече минаха повече от няколко… — започвам, но усещам ръката на Теса върху моята. Очите й са отворени, гледа ме умоляващо да не правя скандал. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи. — Добре — мърморя и стюардесата се отдалечава от нас.

— Благодаря — казва само с устни Теса. Вместо да облегне глава на прозореца, сега се обляга на рамото ми. Потупвам я по бедрото и й казвам да мине напред, за да я гушна. Тя заравя лице в гърдите ми и въздъхва доволно, когато ръцете ми се увиват около тялото й.

Самолетът тръгва бавно напред и Теса стиска очи.

Когато излитаме, тя отваря очи, маха пердето и гледа с изумление как сградите под нас стават все по-малки и по-малки.

— Това е удивително! — възкликва, усмихва се и лицето й отново придобива цвят, оживява. Грее от вълнение. Опитвам се да прикрия усмивката си, но не мога, а тя започва да обяснява как всичко изглеждало много малко.

— Видя ли, не беше чак толкова зле. Не сме се разбили още.

Знам, че шегата ми е гадна. Разбира се, в отговор на репликата ми из целия самолет се разнася приглушено негодуване, но не ми пука.

Теса разбира моя хумор… в повечето случаи. А сега върти очи и ме удря закачливо по гърдите.

— Млъквай — казва заканително, а аз се смея.

След три часа вече не може да си намери място. Знаех си, че ще й писне. Гледахме някои от най-кофти програмите, спонсорирани от авиокомпанията, изчетохме списанията. Два пъти. И двамата се съгласихме, че куче в щайга, което трябва да символизира телевизор, не може да струва две хиляди долара.

— Очертават се дълги девет часа — казвам.

— Вече само шест — поправя ме тя. Пръстите й галят татуировката на китката ми със символа на безкрайността.

— Да, само шест. Опитай се да поспиш.

— Не мога.

— Защо?

Тя ме поглежда и пита:

— Какво мислиш, че прави баща ми сега? Знам, че Ландън го е гледал три дни преди, но сега няма да ни има четири дни. Никой от нас няма да е край него.

Мамка му.

— Нищо му няма.

Сега ще се сърди, но после ще ми благодари.

— Радвам се, че не приехме предложението на баща ти.

Мамка му! Мамка му!

— Защо? — питам и оглеждам лицето й.

— Онова място е много скъпо.

— Е, и?

— Не ми е удобно баща ти да харчи такива пари за баща ми. Това не е негово задължение, а и не знаем със сигурност дали баща ми наистина…

— Баща ти има сериозна зависимост, Теса — казвам. Знам, че не иска да приеме истината, но вече е време да свиква. — И баща ми може да плати.

Веднага след като кацнем, трябва да се обадя на Ландън да видя как е минала „интервенцията“. Колкото и да се надявам баща й да се е навил, изпитвам вина, че не включихме Теса в плана. Прекарах няколко часа в спортната зала да ритам и блъскам оная торба и да се чудя как да разреша проблема с баща й. Накрая решението ми се стори съвсем просто: или Ричард си вдига задника и заминава в клиника да се лекува за сметка на баща ми, или излиза от живота на Теса завинаги. Няма да позволя навиците и „хобитата“ му да й тежат. Аз й създавам достатъчно проблеми и ако някой ще предизвиква стрес, това да съм аз. Изпратих Ландън да му каже каква е алтернативата му: клиника или никаква Теса. Надявам се да не се е развихрил нещо, та да скочи на Ландън. Колкото и да ми е гадно, че в крайна сметка баща ми, а не аз помагам на Теса, понеже все пак той плаща, не можех да му откажа. Колкото и да исках.

— Не знам — въздъхва. — Трябва да помисля.

— Ами… — започвам и тя веднага помръква, сякаш предусеща нещо лошо в тона ми.

— Какво си направил? — пита, присвива очи и се отдръпва от мен. Да ги присвива. Сега няма къде да ми избяга. Налага се да седи до мен, докато кацнем.

— Ще говорим после — казвам и поглеждам мъжа до мен. Защо не правят по-големи седалките в тези самолети? Ако преградата между Теса и мен не беше вдигната, щях да седя отгоре му. Очите й стават като тигани.

— Пратил си го, нали? — опитва се да шепти, но излиза като сподавен вик. Знам, че не иска хората да си помислят, че се караме.

— Не съм пратил баща ти никъде — отвръщам. Това е вярно. Дори не знам дали се е съгласил.

— Но си се опитал?

— Може би — признавам. — Тя клати глава и не може да повярва. Обляга се и гледа в нищото. — Ядосана ли си? — питам.

Не ми отговаря.

— Тереза… — изричам с прекалено висок глас и тя веднага подскача, за да не ни чуят хората. Разбира се, за пред хората. Очите й се отварят и тя ме поглежда.

— Не, не съм ядосана — прошепва. — Просто съм изненадана и искам да разбера как се чувствам относно въпроса.

— Добре — приемам. Реакцията й е много по-нормална от това, което очаквах.

— Не мога да понасям, когато криеш нещо от мен. Ти го правиш, майка ми го прави… Не съм дете. Мога да се справя с лошите неща, които ми се подхвърлят отвсякъде. Не мислиш ли?

Спирам се, преди да кажа първото нещо, което ми идва на ума. Ставам все по-добър и по-добър в тази дисциплина: да не казвам направо какво мисля.

— Да — отговарям спокойно. — Но това не означава, че аз няма да искам да омекотя ударите върху теб.

Очите й омекват и тя кима.

— Това го разбирам, но искам да спреш да криеш всичко от мен. Всичко, което касае теб, Ландън, баща ми… трябва да знам. В края на краищата винаги научавам. Защо да се опитваш да избегнеш неизбежното?

— Добре. Занапред няма да крия нищо от теб — обещавам. Разбира се, умишлено не включвам това, което вече се е случило; все пак се съгласявам от този миг занапред да й казвам всичко. Изведнъж някаква емоция минава през лицето й, но не мога да разбера. Точно си мисля, че е чувство на вина, когато тя казва:

— Освен ако не е нещо, което е по-добре да не знам — добавя меко.

Каквото и да означава това…

— За какви неща става дума? — питам.

— Същото важи и за неща, които е по-добре ти да не знаеш. Като например, че гинекологът ми е мъж — казва информативно.

— Моля? — питам. Не се бях сетил, че половината гинеколози са мъже. Даже преди не вярвах, че подобна професия може да се упражнява от мъж.

— Видя ли? По-добре беше да не знаеш, нали? — казва и дори не се опитва да прикрие самодоволната си усмивка, когато постига целта си — да ме подразни и да ме накара да ревнувам.

— Ще намериш друг лекар.

Тя бавно поклаща глава и заявява, че няма да го направи. Навеждам се и прошепвам в ухото й:

— Имаш късмет, че тоалетните тук са прекалено малки, за да те чукам. — Дишането й се учестява като по команда и тя притиска бедра. Харесва ми как всеки път реагира на мръсната ми уста. Винаги го прави несъзнателно и на секундата. Освен това трябва да я разсея да мисли за друго и да сменим темата на разговора. — Бих те заковал на вратата и бих те чукал там — изричам и плъзвам ръка по притиснатите й бедра. — И ще покрия устата ти с длан, за да не се чува как стенеш из целия самолет. — Тя преглъща тежко. — И щеше да е толкова хубаво да усетя как си обвила крака около кръста ми, как пръстите ти са заровени в косата ми.

Очите й са като на подивяло животно. Зениците й са черни и… мамка му, как ми се иска тези тоалетни да бяха малко по-големи. Толкова е тясно, че буквално не мога да си протегна ръцете. Ето, платил съм над хиляда долара на човек за билет отиване и връщане, а не мога да чукам приятелката си в шибания им кенеф, за да разнообразя дългото и скучно пътуване.

— И да си стискаш краката, и да не ги стискаш, болката няма да отмине — продължавам да шепна в ухото й. Свалям масичката и притискам длан между краката й. — Само аз мога да успокоя болката. — Тя ме гледа, сякаш е в състояние да свърши от самите думи. — Останалата част от пътуването се очертава доста неприятна за теб с тези влажни бикини — казвам и притискам устни до ухото й, а езикът ми я възбужда още повече. Мъжът до мен се покашля.

— Проблем ли има? — питам, но не ми дреме, честно казано, дали е чул нещо, или не е.

Той бързо клати глава и забива поглед в електронния си четец. Мятам едно око на първия параграф и виждам името Холдън. Не мога да не се засмея: само надути и претенциозни мъже на средна възраст и някой и друг хипстер с брада може да хареса „Спасителят в ръжта“. Какво намират в някакво супер привилегировано копеле, което ходи да дебне някаква жена? Нищо интересно.

— Да продължа ли? — облягам се към Теса, която все така диша задъхано.

— Не — затваря рязко масичката и слага край на забавлението ми.

— Още само пет часа — усмихвам й се и се опитвам да не мисля за ужасната си ерекция, предизвикана само от мисълта за влагата между краката й.

— Гъз — прошепва, но устните й са разтегнати в онази усмивка, която обичам толкова много.

— И ти обичаш този гъз — контрирам я набързо и усмивката й става още по-широка.

 

 

Измъкването ни от „Хийтроу“ не е супер зле. Багажът ни излезе бързо и малката й ръка, която ме стиска настоятелно, е единствената ми надежда, че не ми се сърди за клиниката.

Колата под наем ни чакаше и аз се заливах от смях, докато гледах как Теса намахано върви към дясната врата, без да се сеща, че движението тук е обърнато.

Когато стигаме в Хампстед, тя вече спи. Опита се да стои будна и да гледа през прозореца, да разглежда, но едва държеше очите си отворени.

Старият град е същият като преди няколко месеца, когато бях тук. И защо да не е същият? Какво ли съм очаквал да се промени? Може би защото в мига, в който минах покрай табелата на градчето с Теса до мен, очаквах всичко да е различно.

Покрай нас се нижат историческите забележителности, туристическите атракции, но най-сетне влизаме в жилищната част. Противно на повечето представи, не всеки в Хампстед живее в историческо имение и не всеки се въргаля в кинти. Всичко това става съвсем ясно, когато спирам пред старата къща на майка ми. Изглежда така, сякаш всеки миг ще се сгромоляса, затова съм наистина щастлив да видя табелката „Продадено“ на малката полянка пред нея. Къщата на бъдещия съпруг е в далеч по-добро състояние от тоя кенеф, а е и два пъти по-голяма.

— Теса — започвам да я разбуждам. Заспала е толкова дълбоко, че сигурно е пуснала лиги по шибаното стъкло.

Майка ми се появява на вратата секунда след като фаровете ми осветяват предните прозорци. Хуква към нас по стъпалата и после по алеята точно като изтървана луда. Очите на Теса се отварят, бавно се мъчи да фокусира и мисля, че вече започва да разбира, че това е майка ми, която сега дърпа дръжката на вратата, за да се докопа до Теса. Защо всички я харесват толкова много?

— Теса! Хардин! — крещи майка ми, сякаш е на свръхдоза амфетамини, а Теса бързо разкопчава колана си и излиза от колата. Двете жени се прегръщат, целуват и лигавят, докато аз вадя багажа.

— Толкова съм щастлива, че сте тук — усмихва се майка ми и бърше една сълза. Майко мила, очертава се ужасно дълъг уикенд.

— И ние — отговаря Теса от името на двама ни и се оставя на майка ми, която вече я влачи към малката къща.

— Не обичам чай, така че няма да ви устройвам традиционното английско посрещане. Направила съм кафе. Знам, че и двамата пиете кафе — чурулика майка ми.

Теса се смее и й благодари. Майка не смее много да ме доближи, стои настрани. Очевидно се старае да не ме ядосва преди сватбата.

Двете жени се мушкат в кухнята, а аз се качвам по стълбите да се отърва от чантите. Чувам как смехът им кънти из къщата и се опитвам да си внуша, че нищо лошо няма да се случи този уикенд, че всичко ще е наред.

Стаята е празна. Оставили са само старото ми легло и тоалетката. Тапетите са махнати. По стените се виждат грозни следи от лепило. Предполагам, че мама се опитва да подготви къщата за новите собственици, но да видя къщата… стаята си… такава…

Изпитвам странно чувство, което не мога да определя.