Анна Тод
След падането (130)

Глава сто двадесет и девет
Теса

В понеделник сутринта отивам на срещата половин час по-рано и сядам на единия от сините столове в чакалнята, която е почти претъпкана. Където и да погледнеш, навсякъде ревящи бебета и кашлящи жени. Опитвам се да се разсея с някое от многото списания, оставени за скучаещите пациенти, но единствените списания са за бъдещи и настоящи родители, а основните теми са памперси и „революционни“ съвети за кърмачката.

— Янг? Тереза Янг? — една по-възрастна жена съобщава името ми и вдига поглед от папката си.

Ставам и се опитвам да не прегазя едно прохождащо бебе, което в момента лази по пода и си играе с камионче. Камиончето минава през обувката ми и то се смее. Усмихвам му се и бивам възнаградена с божествена усмивка.

— В кой си? — пита една жена, вероятно майката на бебето. Очите й оглеждат корема ми и аз инстинктивно слагам ръка да го прикрия.

— О, аз не съм… — усмихвам се сконфузено.

— О, извинявай… Предположих… че понеже не ти личи… и аз не знам защо попитах.

Нейното неудобство ме кара да се чувствам малко по-добре. Никога не питай една жена в кой месец е. Това обикновено не свършва добре. Жената се засмива нервно.

— Е, за в бъдеще поне ще знаеш, че бременната жена няма цедка на устата — казва тя.

Не си позволявам да отивам чак толкова далеч в бъдещето. Знам, че ако искам живот с Хардин, никога няма да бъда майка. Никога няма да имам такова малко, очарователно бебе с камионче и то никога няма да се катери така в скута ми.

Обръщам се да го погледна за последен път. Усмихвам се вежливо на майка му и тръгвам към медицинската сестра, която веднага ми подава пластмасова чашка и ме праща до тоалетната да пишкам, за да ми направи тест за бременност. Въпреки че съм в цикъл, започвам да полудявам от притеснение. С Хардин бяхме доста невнимателни напоследък и само това ни трябва — една непланирана бременност. Такава новина ще го побърка. Ако имам бебе сега, това значи край на всичко, което съм искала да постигна в живота си.

Връщам се и връчвам чашката на сестрата. Тя ме повежда в някакъв празен кабинет и подготвя апарата за мерене на кръвно налягане.

— Не с кръстосани крака, момичето ми — казва мило и аз веднага изпълнявам. После ми премерва температурата и изчезва.

След няколко минути на вратата се чука и един много очарователен мъж на средна възраст и с почти напълно побеляла коса влиза в кабинета. Маха чифт дебели гумени ръкавици и ми подава ръка за поздрав.

— Здравейте. Аз съм доктор Уест. Радвам се да се запознаем, Тереза.

Надявах се да ме преглежда жена, но той изглежда мил и ако не беше толкова хубав, нямаше да се чувствам така неловко. И бездруго заради цялото това преживяване съм се изправила на нокти от притеснение и срам.

Доктор Уест задава много въпроси, повечето от които са абсолютно ужасяващи и толкова интимни, че ми иде да потъна в земята от срам. Трябва да му кажа за Хардин и че сме правили секс без предпазни средства. И то няколко пъти. Опитвам се да го гледам в очите, но е ужасно трудно. Към средата на мъчителния разпит в кабинета влиза същата медицинска сестра и слага един лист на бюрото. Доктор Уест го поглежда, а аз чакам със затаен дъх. Той ме поглежда, усмихва ми се топло и казва:

— Е, не си бременна, така че можем да започнем. — Издишвам с облекчение. Той ми обяснява опциите за контрацепция, за някои от които чувам за първи път. В края на краищата решаваме да се спрем на инжекция. — Преди да ти направя инжекцията, ще се наложи да те прегледам вътрешно. Става ли?

Кимам и едва преглъщам от ужас. Не знам защо съм толкова притеснена и изпитвам такъв срам: та той е лекар, за бога, а аз съм голяма жена. Трябваше да си уредя този преглед за друг ден, а не сега, когато още съм в цикъл. Когато се обадих да си запиша час, не мислех за прегледа, а само как да угодя на Хардин, та да спре да мърмори, че трябва да ида на лекар.

 

 

— Почти съм готов — казва доктор Уест.

Оказва се, че прегледът е бърз и не е чак толкова срамно. Чувствам се съвсем спокойна. Той вдига глава и ме поглежда. На челото му се е образувала дълбока бръчка.

— Правили ли са Ви вътрешен преглед досега? — пита.

— Не, не мисля — отговарям тихо. Знам, че не са ми правили, знам, че ако ми бяха правили, щях да запомня, но това „не мисля“ го казах от напрежение. Очите ми се обръщат към екрана пред него и той мърда сондата около най-долната част на корема ми.

— Хм — промърморва. Напрежението ми започва да расте. Да не би тестът да не е бил редовен? Да не би в корема ми наистина да има бебе? Полудявам от паника. Прекалено съм млада, не съм завършила, а връзката ни с Хардин е неопределена, а и работата ми…

— Малко съм притеснен от размера на шийката на матката — казва след доста време. — Не е нужно да се тревожим сега, но искам да Ви видя пак за още някои изследвания.

— Няма за какво да се притесняваме? — питам. Устата ми е изсъхнала, дланите ми се потят. — Какво означава това?

— Засега — нищо. Не мога да съм сигурен в нищо — казва с неубедителен тон.

Изтеглям се нагоре и пак питам:

— Какво би могло да означава?

— Ами… — прави пауза. Доктор Уест нагласява очилата си и внимателно обяснява: — Най-лошият сценарий е безплодие, но само от този преглед не мога да преценя със сигурност. Трябват още тестове. Не виждам кисти, което е наистина добър знак — сочи екрана, а сърцето ми пада върху студения под.

— Какви са шансовете? — чувам гласа си, но не знам кога съм попитала.

— Не мога да кажа толкова рано. Това не е диагноза, госпожице Янг. Споменах какво би могло да означава, но само в най-лошия случай. Моля ви, не се плашете и не мислете сега за това. Трябва да проведем и други изследвания. Днес ще направим инжекцията, ще вземем кръв за някои тестове и ще запишем час за още една визита. Става ли? — пита предпазливо.

Кимам, но не мога да говоря. Чух само да казва, че това не е диагноза, но ми се струва точно такова. Усетих как нервите ми се вплетоха в коварна паяжина и ме уловиха в нея още в мига, в който той спомена за проблем.

В тихата стая се чува само биенето на сърцето ми. Знам, че се сърдя на човека без причина, но не ми пука.

— Това се случва много често, всеки ден. Не се притеснявайте сега за това. Всичко е поправимо — казва доста сковано и излиза от стаята, оставяйки ме да се оправям сама с жестоката, бодяща, разкъсваща ме истина. Не е сигурен, нищо не се знае, човекът беше категоричен по въпроса. Но защо не мога да се отърва от тревогата, която ме разяжда?

Медицинската сестра се връща да ми бие инжекцията и изведнъж започва да ми говори за децата и за внуците си. Като някаква майка кокошка. И обяснява как обожавали нейните курабийки. Обаждам се само когато се налага да бъда вежлива. Повдига ми се. После ми разяснява най-обстоятелствено всички предимства и недостатъци на контрацептива, за които вече чух от самия лекар.

Казва ми, че понеже съм в цикъл, инжекцията ще започне да действа веднага, но е добре да изчакам три дни, преди да правя секс без презерватив, за да съм напълно сигурна. После ми напомня, че инжекцията ме пази само от забременяване, но не и от венерически заболявания.

След това си записвам час за следващия преглед, после отивам веднага да си направя снимки за паспорта и да подпиша нужните документи. Разбира се, всичко вече е платено от Ванс. Свивам се от неудобство при мисълта какви пари пръскат тези хора по мен.

Всеки човек на улицата днес е с бебе или с малко дете на ръце или в количка, всяка жена е бременна. Не трябваше да притискам гинеколога за информация толкова рано, защото сега ще се побъркам до следващия преглед, който е чак след три седмици.

Имам на разположение цели три седмици да се побърквам и да изпадам в тотална параноя при мисълта, че може би дори няма да мога да забременея и никога няма да имам деца. Не знам защо толкова ме боли от тази вероятност. Мислех, че съм се примирила с идеята, че няма да имам деца заради Хардин. Не мога да му кажа за това сега. Не и докато не съм напълно сигурна. Не че има някакво значение, защото всички знаем, че той не иска деца.

Пускам съобщение на Хардин, че прегледът ми е минал добре и че се връщам в къщата на Крисчън и Кимбърли. Докато карам натам, успявам да се навия, че тази седмица няма да повдигам темата и няма да мисля за това. Няма защо да се тревожа, след като доктор Уест ме увери, че нищо не е сигурно. Каквото и да си мисля, празнината в гърдите ми остава. Трябва да намеря сили да продължа напред.

Заминавам за Англия. За първи път в живота си ще пътувам извън Америка, извън щата.

Вълнувам се и същевременно не мога да спра да мисля за диагнозата си.