Анна Тод
След падането (125)

Глава сто двадесет и четири
Теса

Майка ми седи и мълчи. Вътрешно се гърча, сърцето ми ще изскочи. Прибира един рус кичур зад ухото си. Струва ми се спокойна и някак мобилизирана, а не разтревожена като мен.

— Защо си пуснала баща си тук след всички тези години? Разбирам желанието ти да го видиш, особено след като това е станало случайно на улицата, но не ми го побира умът защо си му позволила да се нанесе тук? — казва след около една вечност.

— Не съм му позволила да се нанесе, не живея вече тук. Хардин му разреши да остане от добро сърце, което ти не разбра и го метна като обвинение в лицето му. — Не мога да прикрия отвращението си от начина, по който се отнесе с него. Майка ми… всъщност всички… никога не разбират защо Хардин прави нещата по един или друг начин. И никога не проумяват защо го обичам. Но това няма значение, понеже не ми е нужно одобрението или съгласието им. — Обади ти се, защото си е помислил, че можеш да ми помогнеш, че в такива моменти е хубаво човек да има до себе си майка — казвам, но съзнанието ми чертае план в коя посока да завъртя разговора, за да не ме прегази като булдозер в стил Карол Янг.

Сините очи на майка ми са сериозни, сведени към земята.

— Защо винаги се обръщаш срещу всички, защитавайки го така настървено, Тереза?

— Защото заслужава да бъде защитаван, майко.

— Но…

— Заслужава. И няма да водя този разговор с теб. Ако не можеш да го приемеш, тогава няма да мога да поддържам никакви отношения с теб. Аз съм в пакет с Хардин: пакетна сделка. Независимо дали ти харесва, или не.

— И аз така си мислех за баща ти преди години.

Полагам огромни усилия да не мигам и да не се отдръпна, когато вдига ръка да приглади косата ми.

— Хардин не е като баща ми.

Лек смях се изтръгва от устните й.

— О, да. Точно като него е. Приличат си по толкова много неща.

— Ако ще говориш така, можеш да си тръгваш.

— Успокой се — казва и пак приглажда косата ми. Не знам дали да се дразня, че се държи с мен като с дете, или да се оставя спомените от детството ми да ме успокоят. — Искам да ти разкажа една история.

Признавам, че думите й ме заинтригуват, но съм крайно скептична към мотивите и поуката от историята. Никога не ми е разказвала за баща ми, докато растях, така че това се очертава интересно.

— Каквото и да кажеш, няма да промениш решението, което съм взела за Хардин.

— Баща ти и аз никога не сме били женени — изрича и ъгълчетата на устата й леко се извиват нагоре.

— Какво? — почти подскачам на леглото и кръстосвам крака под дупето си. Какво означава това? Да, разбира се, че са били женени. Виждала съм снимките. Дантелената рокля на майка ми е божествена, макар че коремчето й леко личи. Костюмът на баща ми не е добре ушит. Виси му малко като чувал за картофи. Обичах да гледам тези снимки и да се възхищавам на руменината на бузите на майка ми, на това как очите й искрят, докато баща ми я съзерцава, сякаш е единственият съществуващ за него човек. Спомням си и онзи кошмарен ден, когато майка ми ме хвана да гледам снимките, скара ми се и после ги скри завинаги.

— Така е, вярно е — въздъхва тя. Сигурна съм, че това признание е ужасно унизително за нея. Ръцете й леко потреперват. — Имахме сватба, но баща ти не искаше да се оженим. Знаех, бях сигурна, че ако не забременея, ще си тръгне много по-рано. И когато забременях, баба ти и дядо ти настояха да се оженим. Баща ти и аз не можехме да издържим дори ден, без да се скараме, нямаше начин да се разберем. В началото беше вълнуващо, много повече от вълнуващо, но както сама ще се убедиш, всяко нещо си има граници. Човек има лимит на… търпимост. — Сините й очи са пълни със спомени. — Дните минаваха, годините минаваха и аз се молех на Бог да се промени заради мен, заради теб. Надявах се някоя вечер да се прибере с букет рози, а не с дъх на алкохол. — Тя се обляга и скръства ръце пред гърдите си. На китките й са накачени гривни, които не може да си позволи, но това е част от образа, който си е изградила пред хората, и този образ трябва да се поддържа. Признанието й ме оставя без думи. Никога не е била отворена за разговори, особено когато темата е баща ми. Изведнъж изпитвам такова съчувствие към тази студена жена, че искам да плача. — Престани — казва, усещайки промяната в настроението ми. — Всяка жена се надява да бъде единствената, която ще може да промени мъжа си, но това е само една празна надежда. Не искам да тръгнеш по моя път. Искам да постигнеш много повече от мен. Не желая да имаш моя живот. Искам повече! — Гади ми се. — Затова те отгледах така, че да можеш да се махнеш от онзи малък град и да изградиш свой живот.

— Аз не съм… — започвам да се защитавам, но тя вдига ръка, за да ме накара да млъкна.

— Имахме и много хубави дни, Тереза. Баща ти беше забавен и чаровен — казва и се усмихва. — И наистина се стараеше да бъде мъжът, който исках да бъде, но неговото истинско аз победи желанието му да се бори за нас. И тогава започна да изпитва гняв и недоволство към мен и към прекараните с мен години. Започна да пие и тогава вече напълно се промени. Знам, че помниш тази част.

Пасът й звучи призрачно, усещам колко е податлива и крехка сега, виждам го и в очите й, но тя се съвзема бързо. Майка ми никога не си е позволявала слабост. И пак се сещам за крясъците, за изпочупените чинии, дори за раните й по ръцете, причинени от „плевенето в градината“. Стомахът ми се свива на топка.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и честно да ми отговориш на въпроса виждаш ли бъдеще за себе си с това момче? — пита изведнъж и въздухът в стаята става прекалено гъст. Не мога да й отговоря. Знам какво бъдеще аз искам с Хардин, но дали той ще може да се огъне и да ми го даде, това е друг въпрос. — Тереза, искам да знаеш, че невинаги съм била такава — добавя и попива леко с пръсти под очите си. — Навремето обичах живота и се вълнувах от бъдещето. Погледни ме сега. Може би мислиш, че съм ужасен човек, задето винаги се опитвам да те предпазя от моята участ, но правя всичко необходимо, за да не се повтори историята. Не искам това за теб…

Трудно ми е да си представя младата Карол щастлива и вълнуваща се от всеки настоящ и бъдещ ден. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато съм я чувала да се смее през последните пет години.

— Не е същото, майко — думите излизат с мъка от устата ми.

— Тереза, не можеш да отречеш приликите.

— Има някои сходства — признавам по-скоро пред себе си, отколкото пред нея. — Но твърдо отказвам да повярвам, че историята се повтаря. Хардин вече е толкова променен.

— Ако е трябвало да го променяш, защо изобщо си се захванала? — пита и оглежда стаята, която до неотдавна беше моя.

— Не аз съм го променила. Той се промени заради самия себе си. Той е същият човек, всичко, което обичам в него, е все още там. Новото е, че се научи да се справя с нещата по различен начин, станал е една по-добра версия на самия себе си.

— Да, видях кървавите му ръце — отбелязва.

— Човекът е малко темпераментен. — Да, крайно темпераментен, бих добавила, но няма да й играя по свирката, че да го принизя. Трябва да разбере, че съм на негова страна и че в бъдеще, за да се докопа до него, трябва да мине първо през мен.

— И баща ти си имаше темперамент.

Скачам на крака.

— Хардин никога не би ми посегнал, никога не би ме наранил. Не е перфектен, но ти също не си. Аз също имам недостатъци.

Изумена съм от увереността си, когато кръстосвам ръце пред гърдите си и я гледам право в очите.

— Не става дума само за темперамента му… Виж какви неща ти причини. Той те унижи, трябваше да търсиш друг колеж. — Нямам енергия да оборвам становището й… най-вече защото в него има много истина. Винаги съм искала да живея в Сиатъл, но събитията през последните шест месеца ме принудиха да поизбързам с плана. — Целият е в татуировки… Слава богу, че поне махна онези ужасни метални неща — казва и лицето й се изкривява от отвращение.

— И ти не си съвършена, майко. Перлите около врата крият белезите ти, така както татуировките му крият неговите белези.

Очите на майка ми веднага се преместват върху мен и знам, че с думите си най-сетне успях да достигна до нея, да направя пробив в защитната й стена. Най-сетне се случи!

— Съжалявам за това, което баща ми е направил с теб. Наистина съжалявам. Но Хардин не е като баща ми — казвам, сядам до нея и се осмелявам да сложа ръка върху нейната. Кожата й е студена, но не се отдръпва… за моя изненада. — И аз не съм Карол — добавям възможно най-меко.

— Ще бъдеш, ако не се махнеш възможно най-далеч от него — заявява. Отдръпвам ръката си и дишам дълбоко, за да не избухна.

— Не се налага да одобряваш връзката ми, но трябва да я уважаваш. Ако можеш — казвам. Трудно ми е да остана убедителна. — Но ако не можеш, ти и аз никога няма да имаме връзка.

Знам, че бе очаквала да се огъна, знам, че бе очаквала да кажа, че с Хардин нещата никога няма да потръгнат. И колко е грешала.

— Не можеш да ми поставяш такъв ултиматум.

— Мога. Нуждая се от подкрепа и съм безкрайно изтощена да се боря срещу целия свят.

— Ако имаш чувството, че се бориш сама, значи наистина си сама — казва обвинително.

Пак скачам на крака.

— Не се боря сама. Престани да правиш това, престани — изсъсквам. Правя почти невъзможното да бъда търпелива с нея, но всичко вече е на изчерпване в тази безкрайно дълга нощ.

— Никога няма да го харесам — отсича майка ми и знам, че наистина е така и че това никога няма да се промени.

— Няма нужда да го харесваш, но няма да разказваш на всеки човек какво става в живота ни. В това число и на баща ми. Беше грозно от твоя страна да му кажеш за облога. Не беше и на място.

— Баща ти имаше право да знае какво ти е причинил.

Тя не разбира. Продължава да не разбира. Главата ми ще се пръсне всеки миг. Усещам напрежението във врата си.

— Хардин прави и невъзможното за мен, но досега никой не му е показал нищо хубаво в живота, не е познавал нищо друго, освен зло.

Не казва нищо, не ме и поглежда.

— Значи това е? Ще избереш втория вариант? — пита след кратка пауза и ме поглежда мълчаливо, но знам, че премисля, защото мислите й пробягват иззад тежкия й грим. По бузите й не е останала и капка кръв. Бледа е въпреки ружа, който е сложила, преди да излезе и може би още веднъж — преди да се качи.

— Ще се опитам да уважа връзката ти — казва тихо и без желание. — Ще се опитам.

— Благодаря — отвръщам, но наистина не знам как да разбирам това споразумение, до което успях да стигна с майка си. Не съм чак толкова наивна да й повярвам, преди някак да го е доказала, но ми е по-леко. Сякаш някой е вдигнал воденичен камък от гърдите ми.

— Какво ще правиш с баща си? — пита и двете ставаме. Тя е далеч по-висока от мен на непоносимо високите си обувки.

— Не знам — казвам. Бях прекалено заета, за да обмисля някакъв вариант относно баща ми, и то толкова бързо.

— Трябва да му кажеш да си ходи. Няма защо да седи тук, да ти пълни главата с лъжи и да ти мъти мозъка.

— Не прави нищо подобно.

Винаги когато постигнем някакво споразумение, тя използва случая да си забие тока в босия ми крак и да ме събори по гръб.

— Не! Идват някакви хора и му искат пари. Хардин ми каза.

Защо й е казал това? Разбирам загрижеността му, но майка ми не е помогнала с абсолютно нищо.

— Няма да го изритам. Това не е мой апартамент и освен това няма къде да отиде.

Майка ми затваря очи и поклаща глава за десети път през последните пет минути.

— Тереза, трябва да спреш да си въобразяваш, че можеш да поправиш всички повредени мъже. Ще прекараш целия си живот да помагаш на хората да направят нещо със себе си, но един ден ще бъдеш емоционално ограбена дори да успееш да ги промениш.

— Теса? — чувам гласа на Хардин пред спалнята. Отваря вратата, преди да съм отговорила. Очите му веднага оглеждат лицето ми за следи от плач, страх или стрес…

— Добре ли си? — пита, без да обръща внимание на майка ми, сякаш не е в стаята.

— Да — отвръщам, тръгвам към него, но не се поддавам на импулса си да се хвърля на врата му заради майка ми. Горката жена току-що се връща от дълго пътуване във времето. Двадесет години назад.

— Точно си тръгвах — казва майка ми, плъзга ръце по роклята си, оправя подгъва и после повтаря същото движение. Лицето й е смръщено.

— Хубаво — казва грубо Хардин. Знам, че иска да ме защити, но аз го умолявам с очи да бъде милостив и да мълчи.

Той върти очи и не казва и дума, докато майка ми минава с маршова стъпка покрай нас и излиза в коридора. Ужасното тракане на токовете й ми причинява мигренно главоболие. Хващам Хардин за ръката и вървим след нея, без да говорим. Баща ми се опитва да й каже нещо, но тя напълно го пренебрегва.

— Не си си облякла палто? — пита най-неочаквано той. Сега и аз забелязвам, че е тръгнала без палто. За моя изненада тя промърморва едно „не“ и се обръща към мен:

— Ще ти се обадя утре… И да вдигнеш този път?

Звучи като въпрос, а не като заповед, което си е прогрес.

— Да, добре — кимам.

— Тази жена ме побърква — вика баща ми, когато вратата се затваря зад гърба й. Ръцете му политат гневно нагоре във въздуха, но в същото време и някак уморено.

— Лягаме си. Ако още някой почука на шибаната врата, не отваряй — казва Хардин и ме повежда към спалнята.

Изтощена съм… много меко казано. Едва се държа на краката си.

— Какво ти каза? — пита Хардин и мята тениската си към мен. Удавям несигурността му, докато чака да види дали ще я взема от пода. Въпреки мазното петно и кръвта по нея, аз бързо събличам своята тениска и сутиена и обличам неговата. Вдишвам познатия аромат на Хардин и нервите ми започват да се поуспокояват.

— Повече… отколкото е казала през целия ми живот.

— Това, което ти каза… промени ли решението ти? — пита. Очите му са натежали от паника и страх.

Имам чувството, че баща ми е провел подобен разговор с Хардин. Питам се дали баща ми мрази майка ми така, както го мрази тя, или е признал, че вината за цялото това объркване и за катастрофалните последици е негова.

— Не — отвръщам. Събувам широките си панталони и ги слагам на стола.

— Сигурна ли си? Не се ли страхуваш, че историята се…

— Не, нищо не се повтаря и ние не сме като тях — прекъсвам го веднага.

Не искам да позволявам на никого да загнездва собствените си отровни мисли в главата му, но той не изглежда убеден. Старая се да не мисля за това повече.

— Какво искаш да направя с баща ти? Да го изритам ли? — пита и сяда на леглото, обляга се на възглавницата, а аз събирам мръсните му джинси и чорапи от пода. Той слага ръце зад главата си и изпъва прелестното си голо тяло.

— Не, не го изхвърляй. Моля те — отговарям. Качвам се със сетни сили на леглото и той ме придърпва към себе си.

— Няма. Не и тази вечер — обещава. Поглеждам го и очаквам да видя усмивката му, но тя така и не се появява.

— Толкова съм объркана.

— Мога да помогна — казва и надига таза си нагоре.

— Разбира се, че можеш да помогнеш. Всеки проблем изглежда като пирон, когато първият избор на уред е чук.

Той се усмихва дяволито и казва:

— Искаш да кажеш, че сега е редно да те закова?

Преди да му се скарам за неуместната шега, той хваща брадичката ми между дългите си разцепени пръсти и аз неволно започвам да притискам и да трия тялото си в неговото. Сещам се, че съм в цикъл, но знам, че Хардин няма нищо против.

— Имаш нужда от сън, бебо. Грехота е да те чукам точно сега — казва меко той.

— Не, няма да е грехота — нацупвам се безсрамно и прокарвам пръсти по корема му.

— О, не, не играеш честно — спира ръката ми. Имам нужда да мисля за нещо друго, а той е перфектното „нещо друго“.

— Ти започна пръв — скимтя. Осъзнавам, че звуча отчаяно, но наистина отчаяно искам секс с него.

— Знам и съжалявам за това. Ще те чукам утре в колата и ако си добро момиче, ще те чукам дори на бюрото на баща ми, както обичаш най-много.

Пръстите му се плъзват под тениската ми… неговата тениска и започват да рисуват кръгчета по гърба ми. Дишането ми се учестява и го первам закачливо, а той се смее. Смехът на Хардин е почти толкова освобождаващ, както е и сексът с него. Почти.

— Освен това не мисля, че е редно да изпоцапаме всичко тук. Баща ти е в другата стая и ако види чаршафите, ще си помисли, че съм те убил — казва и захапва вътрешната страна на бузата си.

— Не започвай с това — предупреждавам го. Наглите му шеги за цикъла ми не ми звучат на място сега.

— Хайде, бебо, не бъди такава. Отпусни се по течението — шегува се, щипе дупето ми и се усмихва.

— Тая грозна шега вече си я казвал — усмихвам се на свой ред.

— О, извинете млада госпожице, че не съм чак толкова оригинален. Обичам да рециклирам шегите си един път месечно.

Изръмжавам и се опитвам да сляза от него, но той ме спира и заравя нос в шията ми.

— Ти си отвратителен.

— Да, непотребен като стар кървав парцал — казва и се смее с пълно гърло, а аз въртя очи.

— Като стана дума за кървави парцали, дай да ти видя ръката — настоявам. Пресягам се и нежно вдигам ръката му. Средният му пръст е най-зле. Разцепен е от едното до другото кокалче. — Ако не започне да заздравява утре, трябва да отидеш на лекар.

— Нищо ми няма.

— Този също — добавям. Прокарвам пръст по зловещата рана на безименния му пръст.

— Престани да създаваш драми, жено, и заспивай.

Знам, че няма да отиде на лекар, и започвам да се унасям, докато слушам как мърмори, че баща ми му е изял корнфлейкса. За пореден път.