Анна Тод
След падането (122)

Глава сто двадесет и едно
Хардин

— Можеш да си вървиш — казвам на Ландън.

— Няма да ходя никъде. Тя току-що си дойде — отвръща предизвикателно. Мисля, че той е една от причините, ако не и единствената причина Теса да се върне.

— Хубаво — съгласявам се неохотно и питам тихо: — Как беше той, докато ме нямаше?

— Добре. Не трепери толкова много и не е повръщал от вчера сутринта.

— Шибан наркоман — изричам и прокарвам пръсти през косата си. — Мамка му!

— Спокойно, всичко ще се нареди — уверява ме Ландън.

Предпочитам да пренебрегна мъдростите му, оставям го в кухнята и отивам да търся Теса. Когато стигам до спалнята, чувам сподавен стон. Влизам веднага и я заварвам, сложила и двете си ръце на устата, сините й очи са зачервени от плач и с ужас гледа нещо на земята. Правя още една крачка и виждам това, което гледа като вкаменена.

Мамка му! Мамка му!

— Тес?

Имах план да оправя нещата със скъсаното писмо. Да намеря всички парчета, да ги залепя. Или най-малкото да й кажа, преди да е разбрала, но сега е късно за планове.

— Тес, съжалявам! — извинението само се търкулва от устата ми, а от очите й капят още по-едри сълзи.

— Защо…? — проплаква и не може да продължи изречението. Сърцето ми се свива болезнено. В този миг съм убеден, че болката ми е по-силна от нейната.

— Бях полудял, когато ме остави — казвам и правя крачка към нея, но тя започва да отстъпва назад. Не я виня. — Не можех да мисля. И то беше тук, на леглото, ти го беше оставила.

Тя не казва нищо, но не откъсва очи от мен.

— Ужасно съжалявам, кълна се — обяснявам като обезумял.

— Аз… — започва да се дави, да бърше лицето си. — Аз… имам нужда от една минутка… става ли?

Очите й се затварят и още няколко сълзи се процеждат между клепачите й. Искам да й дам тази минута, но се страхувам, че болката ще я гризе все повече и повече, а накрая ще реши, че никога не иска да ме вижда занапред.

— Няма да изляза от стаята — казвам.

Двете й ръце притискат устата й, но въпреки това чувам приглушения й плач. Звукът буквално реже гърдите ми.

— Моля те — изрича през болка.

Знаех, че ще тъгува, когато разбере, че съм унищожил това писмо, но не очаквах да я боли толкова много. Не очаквах да ме боли толкова много.

— Не, няма да изляза.

Отказвам да изляза и да я оставя сама да плаче заради моите грешки. Колко пъти се е случвало в този апартамент? Тя откъсва очи от мен и сяда на леглото. Треперещите й ръце се държат една за друга, сякаш сама да си дава кураж. Очите й са наполовина затворени, устните й треперят, диша дълбоко и се опитва да се успокои. Падам на колене пред нея и макар че ме бута назад, я обгръщам в прегръдката си. След още няколко отчаяни опита да ме избута от себе си, тя най-накрая се предава и ми позволява да я успокоя.

— Съжалявам, бебо — уверявам я. Казвал съм й го много пъти, но не си спомням някога да съм бил по-искрен.

— Обичах това писмо — говори и плаче на рамото ми. — Означаваше толкова много за мен.

— Знам, съжалявам — дори не се опитвам да се защитавам, защото съм идиот и защото знаех колко много означаваше за нея, макар че реално погледнато, ако наистина е така, защо го бе загърбила с всички други мои подаръци? Но не казвам нищо. Само нежно обвивам лицето й в дланите си и изричам тихо:

— Не знам какво да кажа, освен че съжалявам.

Най-сетне тя проговаря:

— Няма да отвърна, че не е проблем и че всичко е наред, защото не е… — Очите й са зачервени и подути.

— Знам.

Навеждам глава и ръцете ми падат отчаяно до тялото ми. Секунда след това пръстите й са под брадичката ми и тя ме кара да я погледна. Това не беше ли моя роля?

— Разстроена съм… всъщност съм смазана и унищожена. Но не мога да направя нищо по въпроса. Не искам да седя и да плача тук целия уикенд, но най-вече не искам да се обвиняваш и да се бичуваш за нещо, което е станало, преди да постигнеш толкова много.

Знам, че се опитва да убеди себе си, преструва се, че не е така сломена, колкото всъщност е. Само и само да не ме боли. Въздъхвам.

— Ще ти се реванширам някак — обещавам, но тя не казва нищо, затова леко я притискам. — Става ли?

Теса избърсва сълзите си и гримът й се размазва под пръстите. Мълчанието й ме тревожи. Предпочитам да ми вика, отколкото да мълчи така.

— Тес, моля те, кажи нещо. Искаш ли да те върна в Сиатъл?

Дори и да отвърне положително, няма да го направя, но вече съм метнал офертата, без дори да помисля.

— Не, добре съм.

Въздъхва, минава покрай мен и отива в банята. Ставам и тръгвам след нея. Тя затваря вратата, а аз се връщам в спалнята да й занеса чантата с козметиката. Познавам я — ще иска да оправи лицето си, за да не личи, че е плакала.

Почуквам на вратата на банята и тя я отваря съвсем леко. Пъхам чантата и когато ми благодари, гласът й е тих и издава поражението й.

Браво. Развалих уикенда й, а той едва сега започва.

— Майка ми и баща ти искат да доведеш Теса у нас утре — вика Ландън от другия край на коридора.

— И?

— Само казвам. Майка ми иска да види Теса.

— Е, и? Ще я види някой друг път — отвръщам, но веднага се сещам, че това може да разсее Теса от мисълта за проклетото писмо. — Знаеш ли, няма проблем според мен. Ще я докарам утре.

Ландън наклонява глава и пита:

— Плаче ли?

— Тя е… Не ти влиза в работата — казвам рязко.

— Тук си от двадесет минути и вече се е заключила в банята — отсича и скръства ръце пред гърдите си.

— Ландън, не му е сега времето да ме предизвикваш. И бездруго съм на ръба на експлозията и последното нещо, от което се нуждая, е да си пъхаш носа в чужди работи.

Но той само върти очи, точно като Теса, и отвръща:

— О, значи ми е позволено да знам нещо само когато от мен се иска услуга?

Какъв му е проблемът и защо продължавам да го наричам доведен брат, по дяволите?

— Да ти го начукам.

— Предполагам, че вече е прекалено емоционална, така че няма да е зле да престанем с това, преди да е излязла от банята — опитва се да ми налее малко разум.

— Добре. Обаче престани да дрънкаш глупости — съгласявам се бързо.

Преди да успее да ми отговори, вратата на банята се отваря и Теса излиза в коридора. Изглежда доста спокойна, но и адски изтощена. Лицето й е тревожно:

— Какво става?

— Нищо. Ландън ще поръча пица и ще хапнем заедно като едно голямо, щастливо семейство, нали? — поглеждам към него.

— Да — съгласява се той и знам, че го прави заради Теса.

Липсват ми дните, когато Ландън не ми се зъбеше и не ми се правеше на голям умник. Тогава се виждахме рядко, да не кажа никога, не си говорехме, но през последните няколко месеца май са му пораснали топките. Или моите са се свили. Не знам, но каквото и да е станало, тази промяна никак не ми харесва. Теса въздъхва. Не, не искам да въздиша. Искам да се усмихва и да се успокоя, че може да преживее шибаното писмо. Правя следващата стъпка:

— Утре ще те заведа в къщата на баща ми. Може с Карен да си размените някоя рецепта или някакви такива лайна?

Очите й светват и най-сетне се усмихва:

— Рецепти и „някакви такива лайна“? — захапва долната си устна, за да не се разсмее. Напрежението в гърдите ми полека спада.

— Да, такива някакви — усмихвам се и я повеждам към хола, за да се насладим на една мила семейна вечеря, да позабавляваме скъпите си гости Ричард и Ландън.

 

 

Ричард се е излегнал на дивана, Ландън е на стола, а Теса и аз седим на пода.

— Ще ми подадеш ли още едно парче? — пита Ричард за трети път, откакто е почнал този кошмарен филм. Разбира се, Теса и Ландън са напълно погълнати от размяната на имейли между Мег Райън и Том Ханкс и от заформящата се любовна афера. Ако този филм беше правен в наши дни, щяха да се изчукат след първия имейл. Нямаше да чакат до последната сцена, за да се целунат. Можеше дори да са в някой сайт за запознанства и щяха да се познават само по никове. Колко по-депресиращо може да стане?

— Ето — бутам кутията с пицата към Ричард, който вече е заел целия диван и през две минути иска да му подавам като на бебе.

— Последната сцена разплака дори майка ти. — Ръката на Ричард се плъзга към рамото на Теса и леко го стиска. Едва се сдържам да не скоча и да не го перна по ръката. Ако Теса имаше и най-малка представа какво е правил баща й последната седмица, ако беше тук и беше видяла как наркотиците излизат от организма му под формата на повръщане и фекалии, треперене и болки, сама щеше да блъсне ръката му и да отиде да изтърка рамото си със спирт.

— Наистина ли? — пита Теса и поглежда баща си с насълзени очи.

— Да. Помня как двете го гледахте всеки път, когато го даваха по някой канал. А те го даваха доста често около празниците.

— Това… — започвам със злобната си забележка, но веднага се спирам.

— Кое? — пита Теса.

— Това куче там ли трябваше да бъде? — питам тъпо.

Разбира се, във въпроса ми няма никаква логика, но Теса, понеже е Теса, започва детайлно обяснение на последната сцена, кой какво прави и защо го прави. Тинтири-минтири. На вратата се чука. Теса млъква и Ландън става да провери.

— Аз ще отворя — казвам. Това е моят апартамент, нали?

Не си правя труда да поглеждам през шпионката, но когато отварям вратата, съжалявам, че не го сторих.

— Къде е той? — пита смърдящият на кенеф наркоман. Излизам в коридора и затварям вратата зад себе си. Няма да позволя на никого да навлече и тази тревога на главата на Теса.

— Какво правиш тук? — съскам.

— Минах само да видя приятеля си, нищо повече.

Зъбите на Чад са по-кафяви отпреди, брадата му е залепнала за кожата. Предполагам, че не е на повече от тридесет и нещо, но лицето му е на петдесетгодишен мъж. Часовникът, който баща ми ми подари за Коледа, виси на китката му.

— Няма да излезе и този път никой няма да ти даде нищо, затова те съветвам да си разкараш вонящия задник, преди да съм ти разбил главата в оная метална летва — казвам почти спокойно и му соча летвата пред пожарогасителя. — И след това, докато мозъкът ти тече, ще извикам полицията да те арестуват за притежание и разпространение. — Сигурен съм, че копелето носи дрога.

Той ме гледа нагло в очите и аз правя крачка към него.

— Никак не те съветвам да си играеш с търпението ми тази вечер — предупреждавам. Той отваря уста да отговори, но точно в този момент вратата зад мен се отваря. Мамка му и късмет!

— Какво става тук? — пита Теса и застава пред мен. Аз инстинктивно я придърпвам назад.

— Нищо, Чад точно си тръгваше — казвам и го гледам. Бог да му е на помощ, ако не се обърне веднага и не си тръгне. Очите на Теса обаче се заковават върху лъскавия предмет около китката му.

— Това твоят часовник ли е?

— Моля? Не — лъжа, но тя вече знае. Не е глупава и се сеща, че не може да е чисто съвпадение това умряло лайно да има същия ненормално скъп часовник, какъвто е този, който баща ми ми подари.

— Хардин… — Теса се опитва да ме убие с поглед. — Да не си се сприятелил с този мъж? Или какво?

Веднага скръства ръце пред гърдите си и прави крачка встрани от мен.

— Не! — възкликвам. Как е възможно да си направи точно този извод? Иска ми се да извикам баща й да излезе и да ме защити. Или трябва по-скоро да измисля някоя нова лъжа.

— Не ми е приятел, а и си тръгва — поглеждам пак заканително към Чад. Този път той разбира, че не се шегувам, обръща се и тръгва по коридора. Предполагам, че на този етап единственият човек, който не се страхува от мен, е Ландън. Може би не съм излязъл от форма все пак.

— Кой е? — пита бащата на Теса.

— Онзи мъж… Чад — казва тя с изумление.

— О! — Ричард пребледнява за секунди и ме гледа безпомощно.

— Искам да знам какво става — категорична е Теса и започва да се ядосва. Не трябваше да й позволявам да се връща тук. В мига, в който влезе, видях горчивината на лицето й. Вероятно и тя вече съжалява, че се е върнала.

— Ландън! — пита най-добрия си приятел, а аз поглеждам към баща й. Ландън ще й каже всичко. Никога не би я излъгал в очите, както съм го правил аз толкова много пъти.

— Баща ти му дължеше пари. Аз му дадох часовника си, за да се разплатя с него — признавам.

Тя възкликва шокирана и се обръща към Ричард:

— За какво си му дължал пари? Бащата на Хардин му подари този часовник за Коледа — започва да крещи тя.

Добре… сега вече не разбирам. Тя мисли за шибания часовник, а фактът, че баща й дължи пари на някакъв дрогаджия, изобщо й убягва?

— Съжалявам, Теса. Нямах никакви пари и Хардин…

Преди да довърши изречението и преди да разбера какво се случва, тя вече е до асансьора.

Какво й става, по дяволите?

Изпадам в луда паника и хуквам след нея, но вратите на асансьора се затварят точно пред мен. Не разбирам как така винаги преди вратите на асансьора се затваряха мъчително бавно, а точно сега са се разработили и се затръшват с мълниеносна скорост.

— По дяволите, Теса! — блъскам с юмрук върху металната плоскост. Има ли изобщо стълби в тази сграда? Оглеждам се и виждам Ландън и Ричард на вратата. Гледат ме тъпо. Благодаря за помощта, задници!

Намирам стълбището и вземам по три стъпала едновременно. Стигам до лобито, но там няма никого. Може би Чад е имал приятели със себе си… Господи! Могат да й причинят нещо лошо…

Точно хуквам към изхода, когато вратата на асансьора се отваря и Теса излиза. Не ми е възможно да опиша решителността на лицето й.

— Полудяла ли си? — крещя и гласът ми кънти из цялото лоби.

— Чад ще върне този часовник. Точка по въпроса — казва и крачи към изхода, но аз я хващам през кръста и я притискам до себе си. — Махни се от мен! — започва да ме дере с нокти по ръцете, но не я пускам.

— Не можеш просто да хукнеш и да го гониш. Ей така. Мислиш ли изобщо? — Тя не спира да се дърпа и да се опитва да се бие с мен. — Ако не престанеш, ще те метна на рамо и ще те закарам горе. Сега спри и ме изслушай.

— Не, той трябва да върне часовника. Баща ти ти го подари и този подарък означава много за теб.

— Нищо не е означавал за мен.

— Знам, че никога няма да си признаеш, но означаваше много и за теб.

— Не, не е…

Дали пък…?

Накрая Теса се кротва и аз внимателно я повеждам към асансьора. Мисията „Преследване и възвръщане на златния часовник на Хардин“ е отменена, въпреки огромния й ентусиазъм.

— Не е честно спрямо теб да вземе часовника ти, за да си плати сметката в някой тъп бар. Колко алкохол можеш да изпиеш, че да натрупаш неплатена сметка на стойността на един златен часовник? И да се оставиш да дължиш пари на хората! — Бясна е. Не мога да не се усмихна вътрешно на наивността й, но в същото време изпитвам ужас, че е време да й кажа истината.

— Не е алкохол, Теса.

Тя наклонява глава настрани, но не ме поглежда в очите.

— Хардин, знам, че баща ми е пияница. Не го оправдавай — казва задъхано. Гърдите й се повдигат и отпускат с бясно темпо.

— Теса, трябва да се успокоиш.

— Кажи ми какво става, Хардин.

Не знам какво да й отговоря. Съжалявам, ужасно съжалявам, че не мога да я предпазя от това, което й причини баща й. Точно както не можах да предпазя майка си, както не можах сам да се предпазя от пълното унищожение на живота ми, което се обърна отново срещу майка ми. Ето защо правя нещо, което никога досега не съм правил. Казвам чистата, гола болезнена истина.

— Не е алкохол. Наркотици са.

Реакция от страна на Теса… липсва. След няколко секунди тя поклаща глава и отсича:

— Не, той не… той не взема наркотици.

После бързо влиза в асансьора и натиска копчето за нашия етаж, но очите й се взират с празен и лишен от емоция поглед в бавно затварящите се врати.