Анна Тод
След падането (117)

Глава сто и шестнадесет
Хардин

Професорът се усмихва и деликатно я оглежда, но на мен нищо не ми убягва. Просто очите му лазят по нея.

— Радвам се да се видим отново — казва, но не знам дали говори на мен, или на нея, понеже поклаща тяло в ритъма на музиката.

— Професор Сото живее вече в Сиатъл — уточнява Теса.

— Много удобно — казвам под носа си. Теса ме чува и нежно ме ръга с лакът в ребрата, а аз я притискам по-силно към себе си. Ръката ми е обвила кръста й и той забелязва. Заета е, копеле.

— Да, преместих се преди две седмици. Кандидатствах за работа преди няколко месеца и накрая се отвори място. Групата ми е готова, започваме — казва по начин, който ме навежда на мисълта, че си мисли, че на някого му пука.

— „Реклес фю“ ще свирят тази вечер, както и всяка друга вечер занапред, ако мога да ги навия — хвали се Крисчън.

Йохан се усмихва. И забива поглед в ботушите си.

— Мисля, че може да се уреди — казва той и вдига ухиленото си лице. После изпива питието си на един дъх и добавя: — Време е за загряване.

— Да, няма да те задържаме повече — казва Крисчън и го потупва по рамото, а професорът се обръща да метне една последна усмивка на Теса, след което се изгубва в тълпата.

— Жестоки са. Ще ги чуеш след малко — обявява Ванс доволно, прегръща Кимбърли през кръста и я повежда към една маса пред сцената.

Вече съм ги чувал и не са жестоки. Теса се обръща към мен и казва притеснено:

— Той е мил човек. Не забравяй, че ти даде положителна характеристика за пред борда, когато щяха да те изключват.

— Не си го спомням. Не знам нищо за него, освен че те харесва и че сега по някаква мистериозна случайност живее в Сиатъл и преподава в твоя колеж.

— Нали чу, че е кандидатствал преди месеци… И не ме харесва.

— Не спори.

— Ти си мислиш, че всички ме харесват!

Това момиче наистина ли е толкова наивно, та да си въобразява, че тоя мазник има добри намерения?

— Да направим списък тогава: Зед, шибаният Тревър, един смотан сервитьор… кого пропускам? О, да, сега вече можем да добавим и този леко плашещ професор, който те гледа, сякаш си десерт.

— Зед е единственият човек в този списък, за когото може да се каже, че ме харесва. Тревър е сладък и никога не ми е мислил лошото. Вероятно никога няма да видя Робърт, а Сото не е някакъв маниак… вероятно.

— Вероятно? — не ми харесва тази дума.

— И най-вероятно и него няма да видя повече. Само с теб ми е добре — изрича и слага ръка в моята, което ме успокоява… засега. Чудя се дали да не изгоря номера на оня сервитьор. За всеки случай.

— И все пак мисля, че Сото се е преместил тук заради теб — казвам и соча към нещастника, който вече се е качил на сцената. По кожено яке и прочее. Може да се наложи да поговоря с баща си, и да видя дали няма нещо около него. Сигурен съм, че не му е чиста работата. Теса би тръгнала да успокоява лъв с детски плетени ръкавички. Толкова е зле с преценката за хората. Ето я: ухилена като зелка след две чаши шампанско, седи тук с мен след всичко, на което и подложих. Смятай…

— Мислех, че е джазклуб, но тази група е… — Сега започва да се изказва и за музика. Не мога да забравя за шибания списък, който току-що направих.

— Лайняна ли искаше да кажеш?

— Не! — пляска ме по ръката. — Не. Просто не е точно джаз. Напомнят ми на „Фрей“.

— На „Фрей“? Дотам ли стигна, че да обиждаш любимата си група?

— Единственото, което помня за групата на професора, е, че е пълен боклук.

— Те са и твоя любима група — казва рязко тя.

— Не съвсем.

— Не се прави, че не знаеш. Наясно съм, че си ги слушаш.

Не мога да отрека, но не искам и да си призная. Гледам ту сцената, ту циците на Теса и чакам тая, забравена от бога, група да се надигне вече и да засвири нещо.

— Може ли да си ходим? — питам.

— Една песен — моли Теса с поруменели бузи. Очите й са блеснали. Ръцете й минават по роклята, опъва я надолу, после нагоре, за да скрие гърдите си, после пак надолу, отпива.

— Може ли поне да седна? — питам и соча празните високи столове около бара.

Хващам я за ръката и я повеждам към тях. Сядам на най-далечния стол в ъгъла, изолиран от тълпата.

— Какво ще пиете? — пита млад барман с изкуствен италиански акцент.

— Чаша шампанско и вода — отвръщам. Теса застава между краката ми. Слагам ръка на гърба й, малко над дупето. Усещам грубите ресни върху пръстите си.

— Съжалявам, но не може да поръчате само чаша шампанско. Даваме цяла бутилка — обяснява извинително барманът, сякаш нямам вид на човек, който може да си позволи бутилка шампанско.

— Няма проблем. Бутилка да е — чувам гласа на Ванс зад гърба си и барманът кима изпълнително, поглеждайки ту мен, ту него.

— Дамата го пие охладено — заръчва нахално. Той пак кима и бърза да донесе студеното шампанско. Задник.

— Престани да го играеш бавачка, не сме бебета — казвам на Ванс. Теса веднага ме поглежда укорително, но не й обръщам внимание. Той върти очи и казва саркастично:

— Не съм ви бавачка, но тя е малолетна, не забравяй.

— Да, да, знаем — мърморя. В този момент някой го вика и преди да се отдалечи, ме потупва по рамото.

След минутка барманът вече отваря бутилката шампанско и налива в чашата на Теса. Тя му благодари вежливо, а той й отправя усмивка, по-фалшива и от акцента му. Тази малка пантомима „Печеният барман“ направо ме убива. Тя вдига чаша до устните си и се обляга на гърдите ми. Точно в този момент минават двама мъже и я оглеждат. Знам, че Теса забелязва, защото веднага се обляга още по-плътно към мен, опирайки буза на рамото ми.

— Толкова е хубаво. А, ето я и Саша — казва и се опитва да надвика звука от тонколоните, докато Професор Сваляч си настройва китарата. Високата блондинка оглежда заведението. Или търси женения си приятел, или просто нещо за чукане.

— На кого му пука? — реагирам, подръпвам лакътя й и я обръщам с лице към мен.

— Не я харесвам — казва тихо Теса.

— Никой не я харесва.

— Ти не я ли харесваш?

Теса е луда, честно.

— Какво да й харесвам?

— Не знам. Защото е хубава?

— Е, и?

— Не знам… Просто не знам защо го казах — отвръща. Поклаща глава, за да се отърве от пренебрежението, което почти изкривява чертите й, и погледът й се задържа върху устата ми.

— Ревнуваш ли, Теса?

— Не — нацупва се веднага.

— Няма защо да ревнуваш. — Разтварям още малко крака й и я притискам към себе си. — Не искам жена като нея. Искам теб. Това е, което желая — казвам и погледът ми пада върху почти голите й гърди. Плъзгам пръст между тях, сякаш сме си в спалнята, а не в претъпкано заведение.

— Само заради циците ми.

Последната дума я прошепва тихо и някак конспираторски.

— Разбира се — смея се с глас.

— Знаех си — преструва се на обидена, но се усмихва над ръба на чашата.

— Е, след като си казахме и тази истина, може би ще ми позволиш да ги чукам — изричам прекалено високо.

Тя се дави в шампанското и го изплюва върху ризата и между краката ми.

— О, боже, извинявай! — изпищява и веднага започва да бърше ризата ми с такава настървеност, след което се засилва да ме бърше и между краката, но аз хващам ръката й и казвам:

— На твое място не бих го направил.

— О! — възкликва. Червенината се спуска от бузите надолу към шията й.

Един от членовете на групата представя музикантите и аз полагам огромни усилия да не повърна, когато ужасните звуци поразяват тъпанчетата ми.

Цялото внимание на Теса е погълнато от групата. Не се шегуват, свирят. Песен след песен. А аз само доливам чашата й. Харесва ми да седим така… Всъщност аз седя, а тя е права между краката ми и с гръб към мен, но мога да видя лицето й, когато се навежда към бара. Тя просто сияе под деликатната червена светлина в помещението. Или може би е от шампанското. Или пък защото е тя. Невъзможно е да откъснеш поглед от усмивката й, от удивените й очи, които поглъщат случващото се на сцената. Не мога дори да ревнувам — толкова е красива.

Сякаш прочела мислите ми, тя се обръща и ми се усмихва. Обичам да я гледам такава: свободна, безгрижна, щастлива… толкова млада. Трябва по-често да я карам да се чувства така.

— Добри са, нали? — пита и клати глава в ритъма на бавната, но някак трескава музика.

— Не.

Не са добри, но не са чак толкова противни.

— Да бееее — казва проточено и се обръща към сцената.

След малко започва да движи бедра в ритъма на музиката и виещия, влудяващ глас на вокала. Мамка му! Слагам ръка на извивката на ханша й и тя се пристиска по-силно в мен, без да спира да се движи. Ритъмът се забързва и тя също започва да се движи по-бързо. Мили боже! Как ще издържа така! Правили сме много неща… правил съм много неща, но никога никоя не е танцувала така в мен. Неведнъж се е случвало някоя стриптийзьорка да танцува отгоре ми, но нищо не може да се сравни с това. Бавно, опияняващо и адски възбуждащо. Слагам ръка и от другата страна на ханша й и тя леко се извръща, за да остави чашата си на бара. Усмихва ми се съблазнително и пак се обръща към сцената. Малките й пръсти се заравят в косата ми, а другата й ръка се вплита в моята.

— Не спирай да се движиш — моля я.

— Сигурен ли си? — пита и скубе косата ми. Не е за вярване, че това сексапилно момиче, облечено в ужасно къса черна рокля, което така възбуждащо клати бедра и скубе косата ми, едва не се задави, когато казах, че искам да чукам гърдите й.

— Да. Мамка му! Да! — възкликвам и слагам ръка на врата й, притеглям я до устните си. — Движи се по мен… — говоря. Стискам ханша й. — По-плътно.

Тя веднага изпълнява. Благодарен съм на майка ми, че ме е родила висок, защото както съм седнал на стола на бара и тя се движи между краката ми, опира точно в онази точка, в която е концентрирано цялото ми болезнено желание. Откъсвам очи от нея само за секунда, за да огледам хората около нас. Не искам никой да я гледа как танцува.

— Толкова си секси, когато танцуваш така в претъпкания бар, но само за мен и за никого другиго — казвам в ухото й.

Дори сред ужасните звуци от колоните чувам как тихичко простенва и… това е. Не мога да издържа повече. Обръщам я към себе си и плъзгам ръка под роклята й.

— Хардин — стене, а аз дърпам дъното на бикините й настрани.

— Никой не ни обръща внимание, а и дори да ни гледат, няма да разберат какво правим. Не се вижда — уверявам я. Никога не бих го направил, ако знаех, че има някаква вероятност някой да я види. — А и на теб ти харесва да ми изнасяш това малко шоу — добавям. Не може да отрече. Буквално тече между краката.

Без да говори, обляга глава на рамото ми и дърпа ризата ми, увива я около юмрука си, така както би направила с чаршафите на леглото. Плъзгам пръсти в нея, опитвам се да се движа в ритъма на музиката. Краката й почти веднага се сковават, тялото й застива и усещам, че всеки миг ще свърши върху пръстите ми. Притиска с по-силно, устните й засмукват кожата на шията ми. Бедрата й се изтласкват към мен, движейки се в ритъма, с който я чукам с пръсти. Стоновете й потъват в музиката и гласовете около нас, а ноктите й вероятно са раздрали до кръв кожата на корема ми.

Ще…

Знам, бебо. Свърши за мен, бебо. Сега, Теса — насърчавам я тихичко.

Едва се побирам в джинсите. Обляга цялата си тежест върху ми и свършва. Диша задъхано, лицето й грее, очите й искрят.

— Колата или тоалетната? — питам, докато облизвам сладката й течност от пръстите си.

— Колата — казва задъхано тя и изпива набързо шампанското. Ванс може да го плати, нямам време да се занимавам да чакам бармана.

Теса ме хваща за ръката и ме повежда към изхода. Няма търпение, а аз съм надървен до такава степен, че не мога да ходя.

— Това не е ли… — Теса застива на място. Проследявам погледа й. Черна коса, гел… Бих се заклел, че параноята ме е довела до халюцинации, ако Теса не го бе видяла първа.

— Защо тоя е тук, по дяволите? Ти ли му каза, че ще идваме в този клуб? — съскам през зъби. Цяла вечер запазих самообладание, всичко беше добре. И защо? За да се появи тоя нещастник и да развали всичко?

— Не! Разбира се, че не съм му казала нищо — възкликва Теса. По изумените й очи разбирам, че не ме лъже. Зед ни вижда и лицето му помръква, но забелязвам и някакво лукаво пламъче. И понеже е невъобразим наглец, тръгва право към нас.

— Какво правиш тук? — питам веднага.

— Същото, което правиш и ти — разкършва рамене и гледа Теса. Искам да придърпам деколтето й нагоре и веднага след това да му избия зъбите.

— Как разбра, че Теса е тук? — питам, а тя ме подръпва за ръкава и гледа ту мен, ту него.

— Не знаех, че е тук. Дойдох да чуя групата.

Тогава някакъв мъж със същата тъмна кожа като тази на Зед се присъединява към нас.

— Трябва да тръгваме — казвам на двамата.

— Хардин, моля те — започва да скимти Теса и вече си мисля, че иска да остане при него.

— Не, Теса, просто недей. Писна ми от Зед и лайната му.

— Здрасти — казва мъжът и застава между нас. — Ще свирят още. Да отидем да им кажем, че сме тук.

— Познаваш Сото? — пита Теса.

По дяволите, Тереза, никога ли не спираш да питаш?

— Да, познаваме го — отговаря непознатият.

Буквално виждам какви теории на конспирацията се заформят в ума й и как се опитва да разбере откъде тези хора се познават, но аз искам само да се махнем от Зед. Грабвам я за ръката и я дърпам навън.

— Доскоро — казва Зед и й мята един поглед в стил „аз съм изгубено, нещастно кученце, искам да ти е мъчно за мен, защото съм жалък и трябва да се чувстваш виновна, че ме оставяш тук сам, на произвола на съдбата“. После тръгва към сцената след другия.

Изскачам през вратата. Теса не спира да говори:

— Кълна се, не знаех, че ще идва. Повярвай ми.

Отключвам вратата й да влезе на топло и мърморя, за да я накарам да млъкне:

— Знам, знам. — Полагам големи усилия да се спра и да не се върна вътре да го потроша. — Моля те, стига си говорила за това. Не искам да разваляме вечерта.

Минавам от другата страна и се качвам до нея.

— Добре — съгласява се бързо.

— Благодаря — въздъхвам и пъхам ключа в захранването, а тя слага длани на лицето ми и ме кара да я погледна.

— Наистина ти благодаря за тази вечер. Знам колко ти струваше да направиш всичко така, както аз исках. Означава толкова много за мен.

Усмихвам се в дланта й.

— Добре.

— Обичам те, Хардин. Толкова много те обичам.

Казвам й колко я обичам, но тя вече се е качила в скута ми. Пръстите й бързо разкопчават джинсите ми, сваля ги надолу с боксерките. Не много — достатъчно, за да получи своето. Устните й са вече залепени за шията ми, дърпа ризата ми и къса две копчета, за да получи достъп до гърдите ми. Вдигам роклята й, а тя вече е извадила презерватива от задния ми джоб. Някак знаех, че може и да ни потрябва.

— Искам само теб. Винаги и само теб — казва и плъзга презерватива по дължината ми.

Когато прониквам в нея, въздухът свисти между зъбите й и тя бавно се спуска по мен. Покрива устните ми със своите и заглушава стоновете ми. Бедрата й се движат бавно, както в клуба.

— Колко надълбоко влиза така… — питам и опъвам кокчето й назад, за да я накарам да ме погледне.

— Толкова е хубаво — казва и пак се спуска бавно по мен, сякаш да се наслади на всеки милиметър удоволствие.

Когато адреналинът й се смеси с алкохола, това момиче е самият секс. Глад, потребност само от мен, от тялото ми. Първична, сурова, нешлифована връзка, каквато може да има само между нас. Не би могла да намери това при някого другиго, така както и аз не мога да го изживея с друга. Никога.

— Обичам те, мамка му — от гърлото ми се изтръгва животински стон.

— Обичам те.

Вдигам таза си, за да посрещна движенията й, и я помпам по-силно. Не мога да се нагледам на начина, по който бедрата й се въртят: похотливо, възбуждащо. Усещам как бавно, но стабилно удоволствието се спуска по гръбнака ми. Мускулите й започват да се свиват около мен. Трябва да вземе да пие някакви хапчета. Искам да я почувствам пак.

— Нямам търпение да вляза в теб без презерватив — казвам в шията й.

— Не спирай — настоява.

— Искам да усетиш как свършвам в теб. Ще ти хареса, знам, че ще ти хареса — говоря, засмуквайки вдлъбнатината под шията й.

— Почти съм… — простенва. Дърпам я за косата й я чукам бързо, изтласквам и двама ни нагоре към върха.

Успявам да си поема дъх и бързам да я сложа обратно на седалката й. Докато Теса оправя роклята си, вече съм махнал презерватива и съм го метнал през прозореца.

— Какво правиш, за бога… — започва, но вече е късно. — А ако Крисчън го види?

— Сигурен съм, че няма да е единственият презерватив на този паркинг — усмихвам се зловещо.

Ръцете й са на ципа ми и се опитват да го закопчаят, та да можем да тръгнем.

— Сигурно си прав — казва и сбръчква носле. Поглежда през прозореца, замисля се и изръсва: — В тая кола мирише на секс.

После избухва в смях и през целия път до къщата на Ванс не спира да припява на всяка шибана песен, която пускат по радиото. За малко да я подкача, но всъщност не искам да спира. Прекрасен звук!

Особено след като бях подложен на изпитанието да слушам онези тъпаци.

Прекрасен звук? Майко мила, започвам да говоря като нея!

— След тази вечер ще се наложи да си сменя мембраните на ушите — казвам, когато ми става ясно, че няма намерение да млъкне. Тя ми се изплезва като палаво дете и започва да пее още по-високо.

 

 

Хващам ръката на Теса, за да не се пребие на тези обувки, докато вървим към вратата. По клатушкането й ми е ясно, че шампанското тепърва я удря.

— А ако са ни заключили? — кикоти се пред вратата.

— Детегледачката е тук — напомням й.

— О, да. Лилиян… — усмихва се. — Тя е много мила.

Толкова е пияна, но не мога да не се смея, защото когато е такава, е забавна.

— Мислех, че не я харесваш.

— Сега я харесвам, защото вече знам, че не те харесва, както ти ме накара да повярвам тогава.

— Не се цупи така — изричам. Докосвам устните й. — Вие двете много си приличате… но тя дразни повече.

— Моля? — започва да хълца. — Не беше много хубаво от твоя страна да ме караш да ревнувам.

Но номерът мина, нали? — отговарям самодоволно.

Когато влизаме в къщата, Лилиян седи сама на дивана. Спирам и й оправям деколтето, за да не се разхожда по гърди, а тя ми върти очи. Лилиян ни вижда и става.

— Как мина?

— Беше толкова, толкова забавно. Групата беше велика! — усмихва се Теса.

— Пияна е, не я слушай — казвам и Лилиян се смее.

— Да, виждам. Смит заспа. Тази вечер за малко да проведем разговор.

— Супер, напредваш — прекъсвам я и повеждам Теса по коридора. — Радвам се, че се видяхме — добавям, гузен от грубото си отношение, Теса й маха лекичко с ръка. Не знам дали да й кажа да си тръгва, или да чака Ванс да се прибере. В края на краищата не казвам нищо. Освен това няма да знам какво да правя с детето робот, ако се събуди.

Влизаме в спалнята на Теса и тя веднага се цопва на леглото.

— Можеш ли да махнеш това от мен — сочи роклята си. — Така ме дере и ме сърби.

— Да. Стани. — Помагам й да махне роклята и тя ми благодари с целувка по носа. Простичък жест, но ме заварва неподготвен. Усмихвам й се.

— Толкова съм щастлива, че си тук.

— Наистина ли?

Тя кима и разкопчава копчетата на ризата ми… на ризата на Крисчън. После нежно я плъзга по раменете ми, сгъва я внимателно и я слага в панера за мръсни дрехи. Никога няма да разбера защо сгъва дори мръсните дрехи, но вече съм й свикнал.

— Да, наистина. Сиатъл не е чак толкова велико място, както си представях — признава най-сетне.

Тогава се върни при мен, искам да кажа, но не го правя.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Просто не е — отвръща. Лицето й е смръщено. Вместо да я притисна и да чуя от устата й колко е нещастна тук, аз за пореден път изненадвам самия себе си, като сменям темата на разговора.

С Ландън подозирахме, че не е щастлива тук, но все пак ми е кофти да чуя от нея, че очакванията й за пореден път са се разминали с реалността. Утре през деня трябва да я изведа и да я поразвеселя малко.

— Можеш да се преместиш в Англия — казвам, а тя ме гледа с блестящи като стъкълца очи, което вероятно се дължи на шампанското.

— Ти не искаш да ме заведеш на една сватба, а ме караш да се местя там? — отвръща укорително.

— Ще говорим за това, но не сега — заявявам. Надявам се да се откаже да човърка за сватбата.

— Да… да… винаги е „не сега“.

Опитва се да седне на леглото, но не уцелва ръба и пада на земята, след което избухва в луд смях.

— За бога, Теса! — възкликвам. Хващам я за ръката и й помагам да стане. Притискам я към гърдите си.

— Нищо ми няма — продължава да се смее и сяда на леглото, повличайки ме със себе си.

— Май ти разреших да пиеш прекалено много шампанско.

— Да, така е — смее се, бута раменете ми и ме събаря на матрака.

— Добре ли си? Повръща ли ти се?

Тя слага глава на гърдите ми и казва осъдително:

— Престани да се държиш с мен като с дете. Добре съм.

Стискам зъби, за да не й се накарам едно хубаво.

— Какво ти се прави? — пита.

— Какво?

— Скучно ми е — казва, надига се и ми отправя онзи подивял поглед.

— Какво искаш да правиш, пиянде такова? — питам.

— Искам да ти скубя косата — усмихва се и захапва долната си устна като обиграна грешница.