Анна Тод
След падането (115)

Глава сто и четиринадесет
Теса

Отварям дрешника и вадя чисти бикини и сутиен.

— Отивам да си взема душ. Кимбърли иска да тръгнем в осем, а вече е седем — казвам на Хардин, който седи на леглото ми, опрял лакти на коленете си.

— Значи все пак ще ходиш? — пита начумерено.

— Да, вече ти казах, нали? И това беше причината да дойдеш тази вечер. За да не ходя сама.

— Не съм дошъл специално за това — отвръща в своя защита. Поглеждам го въпросително. — Не съм казал, че не е сред причините, а че не е единствената причина.

— Не искаш да дойдеш, нали? — питам и размахвам бельото си пред лицето му. Той ме възнаграждава с усмивка.

— Не, никога не съм искал да ходя, но ако ти отиваш, идвам и аз.

Усмихвам му се широко, но когато излизам от стаята, той за първи път не тръгва след мен, а сега за първи път ми се ще да го беше направил. Да, знам, че винаги го гоня, но резервираността му ме притеснява. Знам също в каква фаза е връзката ни и какво ми убягва. Разбирам, че е ядосан заради Зед, а аз заради това, че крие неща от мен, но като цяло съм развълнувана и щастлива, че е тук. Не искам да губим времето си в спорове и кавги.

Увивам една кърпа около косата си, за да не я намокря, защото няма да има време да я изсуша и направя, преди да излезем. Топлата вода отмива част от напрежението в раменете и гърба ми, но не ми помага да изчистя съзнанието си. До един час трябва някак да успея да подобря настроението си. Сигурна съм, че Хардин ще се цупи цяла нощ. Ще ми се да прекараме хубаво с Крисчън и Ким, не искам да си мълчим и да вкарваме и хората в неловки ситуации, нито да се караме на обществени места. Искам да се разбираме, искам да сме в хубаво настроение. Да сме щастливи. И двамата. Не съм излизала никъде в Сиатъл по това време и копнея първата ми вечер навън да е забавна и запомняща се.

Вината, която изпитвам заради нарушеното обещание и срещата ми със Зед, не иска да си иде, но нерационалните ми мисли и раздразнението към Хардин полека се отмиват с пяната от шампоана. Точно спирам водата, когато Хардин чука на вратата. Увивам се в кърпата, поемам си дълбоко дъх и отварям вратата.

— Ще бъда готова след десет минути. Трябва да се помъча да направя нещо с косата си — казвам и когато поглеждам в огледалото, Хардин вече е зад мен и проучва косата ми.

— Какво й има?

— Не виждаш ли какво е гнездо — смея се. — Няма да се бавя.

— Това ли ще обличаш? — пита и сочи малката неудобна рокля, която бях закачила в банята, за да се изглади от парата. Последният път, когато я облякох, беше в онази катастрофална нощ… седмица… когато бяхме на екскурзията със семейството му.

— Какво значи изисквания за облеклото? — пита и поглежда към изцапаните си длани и черната тениска, а аз се усмихвам, защото си представям ужаса в очите му, когато Кимбърли му е казала, че не може да дойде облечен така. — Няма да се преобличам.

Пак се усмихвам и свивам рамене, а той стои зад мен и наблюдава цялата процедура, докато почиствам грима си и се боря със стърчащата във всички посоки коса. Сега от парата е станала още по-къдрава и усукана. Нямам никаква надежда, че ще успея да направя нещо с нея, затова накрая я прибирам на ниско кокче. Успокоявам се, че гримът ми изглежда почти перфектно и компенсира провала с косата ми.

— До събота ли ще останеш? — питам, докато обличам бельото си и слагам роклята. Искам да съм сигурна, че напрежението между нас е под контрол и че няма да се караме цяла вечер.

— Да, защо?

— Вместо да оставаме тук петък вечер, мислех си да се приберем заедно и да видя Карен и Ландън. И баща ти, разбира се.

— А твоя баща?

— О… да… — Просто забравих, че баща ми е в апартамента на Хардин. — Опитвах се да не мисля за ситуацията, преди да ми кажеш какво всъщност става.

— Не смятам, че идеята е добра…

— Защо не? — питам. Ландън ми липсва ужасно.

— Не знам… след всичко това със Стеф и Зед…

Потърква врата си — знак за безпокойство.

— Хардин, никога повече няма да се виждам със Зед, а Стеф трябва да се появи на вратата на къщата на баща ти, за да се наложи да я видя.

— Все пак не мисля, че трябва да идваш.

— Малко по-спокойно. Нищо няма да се случи — въздъхвам и оправям кока си.

— По-спокойно? — казва, сякаш идеята за добро настроение никога не му е минавала през главата.

— Да, точно така. По-спокойно. Не можеш да контролираш всичко.

— Не мога да контролирам всичко? И това го казваш точно ти, която държиш всяко мое дишане под контрол?

Не мога да не се засмея.

— Разбирам те за случилото се със Зед, защото беше голяма грешка от моя страна, но не можеш да ме държиш изолирана от целия свят само защото съществува вероятност да се видя някъде с него или с нея.

— Готова ли си? — пита и се обляга на мивката.

— Със спора или с косата си? — усмихвам му се.

— Пак започваш да ме дразниш — казва, усмихва се и ме пляска по дупето, докато излизаме от банята. Радвам се, че е закачлив. Може би вечерта няма да е напълно провалена.

Докато минаваме по коридора към стаята ми, Крисчън вика от хола:

— Хардин, нали ще дойдеш да послушаш малко джаз? Не е хевиметъл или нещо такова, но все пак…

Не чувам останалата част от изречението, защото вече се заливам от смях, докато Хардин тихо го имитира. Плясвам го по гърдите и казвам:

— Отиди да го видиш. Идвам след минутка.

Влизам в стаята си, вземам чантата и проверявам телефона си. Крайно време е да се обадя на майка ми. Постоянно го отлагам и тя не спира да звъни. Имам съобщение и от Зед.

Моля те, не ми се сърди за тази вечер. Държах се идиотски. Съжалявам.

Изтривам съобщението и прибирам телефона си. Приятелството ми със Зед трябва да приключи сега. Прекалено дълго го подвеждам. Всеки път му казвам сбогом и всеки път се връщам, за да направя нещата още по-непоносими за всички. Не е честно спрямо Хардин, не е честно спрямо Зед. С Хардин вече имаме достатъчно проблеми. Да, нормално е да се притеснявам от факта, че Хардин се опитва да ми забранява да се виждам със Зед, но що за лицемер съм, щом обещавам всеки път, а после всеки път отивам при Зед зад гърба на Хардин. Никога не бих желала Хардин да се вижда с Моли дори и само като приятели, никога не бих му простила. И да е насаме с нея! Повдига ми се от самата мисъл. Зед ми е споделил чувствата си и би било жестоко да продължавам да го държа на каишка и така да го насърчавам. Винаги е бил мил с мен, винаги ми е помагал, но мразя, когато всеки път иска да му обяснявам подробности за връзката си с Хардин, принуждавайки ме така да защитавам и двама ни.

С ведро настроение и очакване за една хубава нощ тръгвам към хола, но с изненада виждам изтощеното от спорове лице на Хардин, заровил пръсти в косата си.

— Не, по дяволите! — крещи и прави няколко крачки назад от Крисчън.

— Джинси с кървави петна и мръсни тениски не са подходящо облекло за клуба, независимо от връзките и отношенията ти със собственика — говори Крисчън и бута в ръцете му нещо черно.

— Няма да ходя тогава — цупи се Хардин и дрехата пада на пода до краката на Крисчън.

— Не се дръж като бебе, просто сложи проклетата риза.

— Ако сложа ризата, си запазвам джинсите — преговаря Хардин и ме гледа с очакване да го подкрепя.

— Донесъл ли си нещо, по което няма петна от кръв? — пита Крисчън, усмихва се и се навежда да вдигне ризата.

— Можеш да обуеш черните си джинси, Хардин — опитвам се да бъда нещо като рефер между двамата.

— Хубаво. Дай ми шибаната риза — отвръща, грабва ризата от ръцете на Крисчън, закачва я на средния си пръст, като не пропуска да го изпружи, после тръгва с гневни крачки по коридора. — Няма да е зле и да се подстрижеш малко — подкача го Крисчън, а аз се смея от сърце.

— О, стига вече, оставете го на мира. Като нищо ще ти фрасне един в мутрата — казва Кимбърли на шега.

— Да… да…

Крисчън я придърпва в прегръдката си и я целува по устата. Точно в този миг на вратата се звъни.

— Това е Лилиян — казва Ким и се освобождава от прегръдката на Крисчън.

Точно когато тя влиза в хола, Хардин се появява в коридора.

— Тя пък какво прави тук? — пита Хардин страдалчески. Черната риза никак не му стои зле.

— Не се дръж гадно. Тя е детегледачката на Смит, също и твоя приятелка, не помниш ли? — казвам. Да, знам колко я мразех в началото, но после момичето започна много да ми допада, макар че не съм я виждала след Почивката в Ада.

— Не, не е.

— Теса! Хардин! — възкликва тя и се усмихва с големите си сини очи. Слава богу, че поне този път не е в същата рокля.

— Здрасти — усмихвам се, а Хардин лаконично кима с глава.

— Изглеждаш страхотно — казва тя и ме оглежда от главата до петите.

— Благодаря. Ти също — отвръщам. Облечена е в най-обикновени спортни панталони и жилетка.

— Добре, ако двете сте свършили с… — започва да мърмори Хардин.

— И аз се радвам да те видя, Хардин — прекъсва го Лилиян, той леко омеква и й се усмихва с половин уста. В това време Кимбърли бяга като луда из кухнята, обува обувките си, проверява грима си в огледалото над дивана.

— Смит е горе. Мисля, че до полунощ ще се върнем.

— Готова ли си, любов моя? — пита Крисчън и когато тя кима, той разтваря ръце и ни подканва да тръгваме.

— Ние ще пътуваме с моята кола — казва Хардин.

— Защо? Имаме шофьор за тази вечер — обяснява Крисчън.

— Искам да си взема колата, ако случайно решим да тръгнем по-рано.

— Както искаш — предава се Крисчън.

Когато тръгваме, започвам да се заглеждам в ризата на Хардин. Не е като другата му черна риза, не е като никоя черна риза на света, не е като нищо, което е обличал насила. Разликата е, че тази е с едва забележими тъмни леопардови шарки…

— Не казвай нищо — предупреждава ме той.

— Не, нищо не казвам — захапвам устна.

— Отвратителна е.

А аз избухвам в смях и не мога да спра да се смея чак докато стигаме в клуба.

 

 

Джазклубът е в самия център на града. Улиците са претъпкани с хора. Сякаш е събота вечер, а не сряда. С Хардин чакаме в колата, докато една огромна, дълга лимузина спира пред входа и Ким и Крисчън излизат от нея.

— Богато копеле — казва Хардин и стиска бедрото ми, преди да излезем.

Охранителят ни се усмихва и веднага откачва червеното въже да влезем. След секунди Кимбърли вече ни води през тъмния клуб, показва ни дизайна на заведението, докато Крисчън се мотае някъде съвсем сам. Вътре са разположени големи сиви каменни блокове, които служат за маси, а около тях има черни кресла и канапета с бели възглавнички. Единственият свеж цвят в клуба идва от червените рози върху всяка маса. Меката музика е отпускаща и в същото време някак стимулираща.

— Жестоко — казва язвително Хардин. Изглежда болезнено красив под осветлението в клуба. Странната черна риза в комбинация с черните му джинси е… жестока атака срещу либидото ми.

— Хубаво е, нали? — обръща се Кимбърли, усмихната до ушите.

— Да, да — промърморва Хардин.

В секундата, в която се приближаваме до вече претъпканите маси, ръката му се плъзва около ханша ми и той ме притиска до себе си.

— Крисчън е във VIP залата. Сега е само за нас — казва Кимбърли.

Тръгваме към задната част на клуба. Някой вдига черно сатенено перде, зад което се вижда малка стаичка, отделена от останалата част на бара с още черни пердета. По краищата са наредени четири малки дивана, а в средата има голяма каменна скала за маса. Всякакъв алкохол и ядки. Така се бях загледала в изобилието по масата, че за малко да пропусна да забележа Макс, който седи на дивана срещу Крисчън. Страхотно! Макс ми действа крайно зле на психиката и знам, че и Хардин никак не го харесва. Той веднага ме стиска по-силно и се опитва да застреля Крисчън с поглед.

Кимбърли се усмихва вежливо. Както винаги.

— Радвам се да се видим пак, Макс.

— И аз, мила моя — усмихва се Макс и целува ръката й.

— Извинете — чувам женски глас зад гърба си и двамата с Хардин веднага отстъпваме встрани, за да направим място на… Саша, която размотава краката си из тясното помещение. Толкова е висока, че чак започвам да се притеснявам от ръста си, да не говорим, че роклята й почти я няма.

— Страхотно — мърмори Хардин като ехо на моите собствени думи. Мисля, че е по-разочарован и от мен да я види тук.

— Саша — опитва се Кимбърли да прозвучи радостна от срещата им, но не успява. Един от недостатъците на честната и откровена Ким е, че не може да прикрива отрицателните си емоции. Саша й се усмихва топло и сяда на дивана до Макс. Тъмните му очи се впиват в моите, сякаш ми иска разрешение да седне на един диван с любовницата си. Извръщам поглед от него и Хардин ме повежда към дивана срещу тях. Кимбърли сяда в Крисчън и се навежда напред да извади бутилката с шампанско.

— Какво ще кажеш, Тереза? Харесва ли ти? — пита Макс с тежкия си, мазен акцент.

— Ами… — започвам. Не съм свикнала някой да използва пълното ми име. — Да, хубаво е.

— Вие двамата няма ли да пиете по едно шампанско? — предлага Кимбърли.

— Аз не, но може би Теса — отговаря Хардин вместо мен. Облягам се на рамото му и казвам:

— Ако ти няма да пиеш, мисля, че и аз не е редно да пия.

— Няма проблем, пий си. На мен просто не ми се пие — казва той.

Усмихвам се на Ким и отвръщам:

— Благодаря, но май и аз ще пропусна.

Хардин се намръщва и взема една пълна чаша от масата.

— Пийни малко. Денят ти беше дълъг и изморителен.

— Искаш да пия, за да не ти задавам въпроси — изричам в ухото му и въртя очи.

— Не — усмихва се весело. — Искам просто да се забавляваш. Нали това искаше и ти?

— Не е нужно да пия, за да се забавлявам.

Оглеждам се и забелязвам, че никой не обръща внимание на разговора ни.

— Никога не съм твърдял подобно нещо. Просто казвам, че приятелката ти ти предлага безплатно шампанско, което вероятно струва повече от твоите и моите дрехи, взети заедно. — Пръстите му танцуват по врата ми. — Защо да не изпиеш една чаша?

— Добре казано — приемам, облягам се в него и той ми подава пълната висока чаша. — Но само едно.

Тридесет минути по-късно съм обърнала втора чаша и вече обмислям варианта за трета, докато гледам как Саша размахва краката си из тясната стаичка. Искала да танцува, но ако й се танцува, нека слезе долу на дансинга, а не да си вре задника в лицето на Хардин. Курва. Покривам устата си, сякаш съм изрекла думите на глас.

— Какво има? — пита Хардин. Знам, че му е скучно. Много скучно. Разбирам по празния му поглед, забит в черното перде, и по начина, по който мързеливо гали гърба ми. Клатя глава в отговор на въпроса му. Не бива да си мисля такива неща за жена, която не познавам. Знам само, че спи с женен мъж… И това вероятно ми стига, за да не искам да я познавам по-отблизо. Не мога да не я мразя.

— Става ли да си ходим вече? — прошепва Хардин в ухото ми и слага ръка на бедрото ми.

— Само още малко.

На мен не ми е скучно, но наистина предпочитам да прекарам времето си с Хардин, отколкото с бельото на Саша под носа ми.

— Теса, ще танцуваме ли? — предлага Кимбърли и Хардин застива.

Веднага се сещам за последния път, когато танцувах сама в клуба в Сиатъл с онзи непознат мъж… напук на Хардин. Тогава бях така сломена от мъка, сърцето ми бе разбито на милион парченца. И как онзи ме целуна, как после изнасилих Хардин в хотелската си стая, след като ме завари там с Тревър. О, това беше наистина голямо недоразумение, но се радвам, че всичко завърши добре. За мен.

— Забрави ли, че не мога да танцувам?

— Ами направи един лапданс на момчето. Имам чувството, че ще заспиш — усмихва се тя.

— Добре, да танцуваме — съгласявам се и ставам. — Ще дойдеш ли? — питам Хардин, но той клати глава.

— Всичко ще е наред, след минутка се връщаме — уверява го Ким. Хардин не изглежда никак доволен, че Кимбърли ме открадна от него, но не се опитва да ни спре. Знам, че иска да ми покаже, че може да се отпусне и да ми даде свобода да се забавлявам. Затова го обичам толкова много.

— Ако я изгубиш, изобщо не се връщай — казва той, а Кимбърли избухва в смях и ме повлича из претъпкания клуб.