Анна Тод
След падането (112)

Глава сто и единадесет
Теса

Кимбърли ме чака в кухнята. Пред нея са подредени една пълна чаша с вино и една празна, което ме навежда на мисълта, че след като не й отговорих, е разбрала, че не знам нищо за заминаването на Хардин за Англия.

Пускам чантата на пода и сядам, а тя ме гледа със съчувствие.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Не знаеше, че заминава, нали?

Русата й коса днес е навита на красиви масури и стига точно до раменете. Черните й обеци с форма на панделки блещукат под силното осветление в кухнята.

— Не, нищо не ми е казвал — въздъхвам и веднага грабвам пълната чаша с вино.

Тя се смее и взема бутилката да си налее в чашата, която явно е била за мен.

— Крисчън каза, че Хардин не му е съобщил окончателното си решение. Не биваше да ти казвам нищо, преди да разбера какво е решил, но някак усещах, че не ти е споделил за сватбата.

Изпивам виното, което вече е в устата ми, преди да съм го изплюла.

— Сватба? — питам. Бързо отпивам още една глътка.

Хардин си отива да се жени? Нещо като нагласена сватба. В Англия правят такива неща, нали? Майка му е решила да го ожени за някоя, сигурна съм.

Не, не правят такива неща там. Но самата мисъл ми се струва абсолютно непоносима и съм наелектризирана до мозъка на костите си, докато чакам Кимбърли да ми обясни.

Какво ми става? Напила ли съм се вече?

— Майката на Хардин се жени. Обади се тази сутрин да ни покани.

Свеждам поглед към черния гранит.

— Това го чувам за първи път.

Майка му се жени след две седмици и той не ми е казал нищо? Ето сега разбирам защо се държа така странно на сутринта, преди да тръгне.

— Ето защо звънеше толкова често!

Кимбърли ме гледа с широки, любопитни очи и отпива от виното си.

— Какво да правя? Да се преструвам, че не знам? С Хардин всичко беше така добре, общувахме свободно, не криехме нищо един от друг, а… — не довършвам изречението. Знам, че тези подобрения са само от седмица, но за мен беше удивителна седмица. Имам чувството, че за седем дни сме постигнали повече, отколкото почти за седем месеца. И двамата говорим за проблемите си, а преди подобни разговори прерастваха в жестоки скандали. И сега Хардин ме върна директно в началото на връзката ни, когато криеше всичко от мен. Не разбра ли, че винаги научавам, винаги! Без изключение.

— Искаш ли да отидеш? — пита тя.

— Не мога да дойда дори да имах покана — облягам буза на ръката си.

Кимбърли обръща стола ми към себе си и ме кара да я погледна.

— Попитах дали искаш да отидеш? — поправя ме тя. Усещам лекия аромат на вино в дъха й.

— Би било много хубаво, но…

— Тогава трябва да отидеш. Ще те заведа като моя приятелка, ако трябва. Сигурна съм, че майката на Хардин ще се радва да те види. Крисчън каза, че те обожава.

Въпреки влошеното ми настроение заради потайното поведение на Хардин думите й ме трогват. Обичам Триш.

— Не мога да отида. Нямам задграничен паспорт — казвам, а другата причина е, че не мога да си позволя билета точно сега.

— Това може да се уреди.

— Не знам…

Самата идея за Англия и за едно пътуване дотам ме кара да зарежа всичко и да хукна към компютъра, за да видя как мога да си изкарам билет по-бързо, но нежеланата мисъл за поредната, дълбоко пазена тайна ме заковава на място.

— Не му мисли. Триш ще е най-щастливият човек на света да те види на сватбата си, а и това е един добър повод да подбутнем Хардин в посока обвързване.

Ким отпива от виното си и оставя голяма червена следа от червило по ръба на чашата. Сигурна съм, че има причина да не ми каже. Ако заминава, може би не иска да се влача чак до Англия. Знам, че миналото му го преследва като зъл дух, колкото и ненормално да звучи, но вероятно се страхува, че този зъл дух ще приклещи и двама ни някъде из улиците на Лондон.

— С Хардин не става така. Колкото повече настоявам, толкова по-зле отиват нещата и по-ожесточено се дърпа.

— Е, в такъв случай забий токчетата в земята и не му позволявай да се дърпа и да дърпа и теб със себе си — казва тя и ме подбутва с върха на високата си червена обувка.

Замислям се над думите й, но решавам да ги анализирам по-късно, когато не ме гледа така изпитателно.

— Хардин мрази сватби.

— Глупости. Всички обичат сватби.

— Не и Хардин. Той ненавижда сватбите. Ненавижда и цялата концепция за брака — казвам и наблюдавам изумлението в очите й, докато поставя чашата си на плота.

— И сега… какво… Искам да кажа… Не знам какво да кажа… И аз нямам думи, а това вече би трябвало да ти говори нещо.

След което избухва в смях, а аз се смея с нея.

— Да, знам, не е нужно да ми казваш.

Смехът на Ким е заразителен и аз се смея въпреки помръкналото ми настроение. Точно това харесвам у нея. Определено е ужасно любопитна и си вре носа къде ли не, не ми харесва и начинът, по който говори за Хардин, но е толкова честна, отворена и точно това ме привлича така силно в нея. Винаги казва каквото мисли и е лесно да предвидиш реакцията й. В това отношение няма маска, няма грим, както е при повечето хора, които съм срещала в живота си.

— И сега какво? Ще бъдете гаджета до старини?

— И аз го питах същото — казвам, но с усмивка. Може би заради чашата вино или поради факта, че през последните няколко дни не бях мислила за категоричното му становище относно брака… или за каквато и да е форма на обвързаност. Не знам, но ми е хубаво да се смея с нея.

— Ами децата ви? Нямаш нищо против да имаш деца без брак, така ли?

— Деца! — пак се смея. — Той не иска и деца.

— Става все по-добре — върти очи и изпива виното си.

— Сега така казва, но се надявам… — не довършвам изречението. Това са само мъгляви пожелания, които точно сега биха прозвучали прекалено отчаяно. Кимбърли ми смигва, поглежда ме с разбиране и веднага сменя темата, като заговаря за червенокосата колежка в офиса, която харесвала Тревър. Когато започва да описва един евентуален сексуален контакт между двамата като случайна среща на два омара, аз пак избухвам в смях.

 

 

Когато се прибирам в стаята си, неусетно е станало девет и половина. Нарочно бях изключила телефона, за да мога да прекарам малко време с Ким, без да бъда притеснявана. Казах й за плановете на Хардин да дойде в сряда, а не в петък, на което тя се смя, твърдейки как била сигурна, че няма да отсъства дълго.

Косата ми е все още мокра от банята. Внимателно избирам тоалета си за работа и знам, че се подмотвам и нарочно отбягвам да включа телефона. Наясно съм, че когато го включа, ще се наложи да се разправям с Хардин, да се карам с него за сватбата и заради това, че заминава без мен. В един друг, перфектен свят просто бих му казала, той би ме поканил и би ми обяснил, че е чакал подходящия миг да ми каже и да ме убеди да отида. Но светът не е перфектен и с всяка изминала секунда ставам все по-нервна. Боли ме от това, че нещата, които му е казала Стеф, са го засегнали по един или друг начин и затова сега пак крие. Мразя я. Обичам го толкова много и искам да разбере, че нищо и никой няма да промени чувствата ми към него.

Предпазливо и с голяма доза колебание вадя телефона от чантата си и го включвам. Трябва да се обадя на майка си, да напиша съобщение на Зед, но първо искам да говоря с Хардин. Още с включването се появява съобщение след съобщение от Хардин, но преди да ги прочета, веднага го набирам.

— Теса, какво става, по дяволите?

— Опитвал си да се свържеш ли? — питам невинно и се мъча да замаскирам лошото си настроение, породено от поредния му опит да скрие нещо от мен.

— Дали съм се опитвал да се свържа? Шегуваш се, нали? От три часа се мъча да ти се обадя. Даже звънях на Крисчън.

— Какво? — кряскам веднага, но не искам нещата да ескалират и спокойно обяснявам: — Просто си побъбрих малко с Ким.

— Къде? — пита веднага.

— Как къде? Тук, в къщата — казвам и започвам да сгъвам мръсните си дрехи и да ги подреждам в коша за пране. Мисля си, че е добре да изпера, преди да си легна.

— Другия път трябва… — спира се и веднага след това гласът му омеква. — Моля те, другия път, когато решиш да си изключиш телефона, да ми кажеш — въздъхва тежко. — Знаеш какъв ставам.

Ценя усилията му да промени тона си, както и че не каза това, което му е било на ума да ми каже, а честно казано, не искам и да знам. За нещастие, успокоителното действие на виното започва да отслабва и фактът, че вече научих за намеренията му да заминава за Англия, ляга на гърдите ми с цялата си тежест.

— Как мина денят ти? — питам с надеждата, че мога да насоча разговора към сватбата и той да ми каже.

— Беше ужасно… дълъг ден — въздъхва.

— И моят — отвръщам. Не знам какво да му кажа, освен да питам за сватбата направо. Или да му кажа за Зед? — Зед ми пусна съобщение днес.

— Аха? — гласът му е спокоен, но усещам лека грубост, която в друг случай би ме притеснила, но не и днес.

— Да, днес следобед. Казва, че идва в Сиатъл в четвъртък.

— И какво му отговори?

— Още нищо.

— Защо ми казваш това?

— Защото искам да сме честни един с друг, да не крием нищо. Никакви тайни повече между нас, нищо премълчано — натъртвам на последната дума с надежда да изкопча от устата му истината за проклетата сватба.

— Благодаря… че ми каза. Наистина.

И това е. Нищо повече.

Сериозно, какво е това?

— Да. Има ли нещо… което ти искаш да ми кажеш? — питам и се хващам за малкото останала надежда, че ще ми върне жеста и ще бъде честен с мен.

— Говорих с баща ми днес.

— Наистина ли? За какво? — Знам, че е за сватбата, сега ще ми каже. Знаех си, че няма да ме мотае.

— Да ме прехвърли в колежа в Сиатъл.

— Наистина? — пищя в слушалката, а гърленият му смях отеква в тялото ми.

— Да, но баща ми каза, че това ще забави завършването ми и нямало смисъл да се местя сега, когато идва краят на семестъра.

— О! — не мога да прикрия разочарованието си. — А след като завършиш? — питам колебливо.

— Тогава със сигурност идвам.

— Със сигурност? Това ли е? Толкова лесно? — не мога да спра. Щастието ми избутва на дъното всички останали емоции. Ще ми се да е тук, да го хвана за тениската и да го целуна.

— Искам да кажа… защо да отлагам неизбежното.

Усмивката ми повяхва.

— Говориш за това местене, сякаш е смъртна присъда.

Той мълчи.

— Хардин?

— Не, не мисля за местенето по този начин. Просто се ядосвам, че изгубих толкова много време.

— Това го разбирам — думите му не са нежни, но означават, че му липсвам. Вие ми се свят от новината, че най-сетне се съгласи да се премести в Сиатъл. Заради мен. От месеци се караме за това и той най-накрая се предаде без никаква борба. — Значи си решил окончателно? Сигурен ли си? — питам пак.

— Да, готов съм да започна някъде отначало. Защо не в Сиатъл?

— Значи няма да заминаваш за Англия? — продължавам. Обгръщам тялото си с ръце от щастие и вълнение. Все пак съм длъжна да му напомня за Англия и че не получих чаканата истина за сватбата.

— Не, никаква Англия.

Спечелих битката за Сиатъл. Великата битка на века. И когато раздразнението ми, че не казва нищо за сватбата на майка си, пак ме подпалва, решавам да не го питам повече. Каквато и да е причината да не ми казва, аз получих своето: да го накарам да дойде да живее тук с мен.