Анна Тод
След падането (111)

Глава сто и десет
Хардин

Имам чувството, че са минали векове, откакто последно идвах тук. От един час обикалям с колата и мисля за евентуалната развръзка от решението ми да дойда тук. След като прецених всички положителни и отрицателни страни и последствията, нещо, което никога не правя, излязох от колата в ледения следобеден вятър.

Предполагам, че си е тук. Ако не, значи съм загубил целия си следобед и ще съм още по-раздразнен, отколкото вече съм. Оглеждам се и веднага забелязвам джипа му на паркинга. Кафявата сграда е малко встрани от него. Качвам се по ръждивото стълбище до втория етаж, където е апартаментът му. При всяко почукване на кубинките ми върху металните стълби се питам защо съм тук, по дяволите. Кой дявол ме докара дотук?

Точно когато стигам до апартамент С, телефонът ми започва да вибрира. Или е Теса, или майка ми, но не мога да говоря нито с едната, нито с другата. Ако вдигна на Теса, знам, че ще се откажа от плана, а майка ми допълнително ще ме взриви с плановете за сватбата. Чукам на вратата. Зед отваря след по-малко от секунди. Гол до кръста, само по долнище на анцуг. Дори е бос. Сега забелязвам новата му татуировка на корема, която изглежда като часовников механизъм, само че вече я е разширил. Трябва да са я дооформяли след онази вечер, когато се опита да сваля момичето ми.

Зед не казва нищо. Стои до вратата и ме гледа шокирано и с подозрение.

— Трябва да поговорим — казвам и директно влизам в апартамента му.

— Да викам ли полицията? — пита сухо.

Сядам на износения му кожен диван и го гледам.

— Зависи дали ще сътрудничиш, или ще се инатиш.

Брадата му е поникнала. И той не се е бръснал скоро. Имам чувството, че не съм го виждал отдавна, а реално са минали само десетина дни, откакто го видях пред къщата на майката на Теса. Той въздъхва и се обляга на срещуположната стена на малката си всекидневна.

— Е, да чуем.

— Знаеш, че става дума за Теса.

— Предположих — казва грубо и скръства ръце.

— Няма да заминаваш за Сиатъл.

Той повдига гъстите си кафяви вежди и ми се усмихва:

— Отивам. Вече имам планове и съм се разбрал с когото трябва.

Какво става, по дяволите? Защо ще ходи в Сиатъл? Иде ми да си изритам един в задника. Защо реших, че този разговор може да мине някак цивилизовано? От начина, по който се държи, разбирам, че ще свърши само по един начин: ще го изкарат на носилка.

— Работата е там, че… — прекъсвам. Дишам дълбоко, за да се успокоя и да се придържам към плана. — Работата е там, че няма да ходиш.

— Отивам да се видя с приятели — отговаря предизвикателно.

— Глупости. Много добре знам защо отиваш — озъбвам се веднага.

— Ще отседна при приятели, но ако се интересуваш, тя ме покани да се видим.

В секундата, в която думите излизат от устата му, вече съм на крака.

— Не ме предизвиквай. Опитвам се да проведа нормален разговор. Няма причина да се виждаш с нея. Тя е моя.

— Имаш ли представа как звучиш? Говориш за нея, сякаш е твоя собственост.

— Пет пари не давам как звуча. Това е истината — отсичам. Правя още една крачка към него.

Нещата преминават от непоносимо напрежение и омраза към първични, животински инстинкти за запазване на територия или завладяване на нова такава. Няма да се огъна.

— Ако е твоя, защо не си там. С нея? — продължава да си проси боя.

— Защото завършвам този семестър, затова.

И защо изобщо му се обяснявам на тоя лайнар? Дойдох да говоря, а не „да се ангажирам в дискусия“, както казва един от професорите ми. Проклет да съм, ако му позволя да се опита да ми провежда някакви дебати.

— Дали съм тук, или съм там, няма никакво значение. Няма да се виждаш с нея, докато си там.

— Не считаш ли, че тя сама трябва да реши?

— Ако мислех така, нямаше да съм тук, нали?

Юмруците ми са свити до тялото и за да не го фрасна, откъсвам очи от него и се заглеждам в купа учебници на масата.

— Защо не я оставиш на мира? Отмъщаваш си заради това, което направих с…

— Не — прекъсва ме спокойно. — Няма нищо общо с това. Теса означава много за мен. Както и за теб. Разликата е, че аз се държа с нея така, както заслужава. Нещо, което ти не правиш.

— Нямаш никаква представа как се отнасям с нея.

— Да, копеле, имам много добра представа. Колко пъти е бягала при мен, за да плаче заради нещо, което ти си й причинил? Прекалено много, не мислиш ли? — сочи с пръст в гърдите ми. — Това умееш — да я нараняваш. И продължаваш да го правиш.

— Ти дори не я познаваш. Това… първо. И второ, не мислиш ли, че си доста жалък, че да бягаш след жена, която никога няма да имаш? Колко пъти сме водили този разговор? И след колко момичета си търчал така и съм ти казвал същото.

Той внимателно оглежда лицето ми и преценява доколко може да си играе с гнева ми. Не захапва въдицата с печалната му история с жените.

— Не, не е жалко. Всъщност е гениално. С Теса ще чакам… на втори план. Търпеливо ще дебна деня, когато се изцепиш пак, а това ще е много скоро. И когато се случи, аз ще съм там, за да я успокоя и да я прибера.

— Ти си един гаден, шибан… — не довършвам. Правя крачка назад, за да имам място да се засиля, преди да го метна към стената, така че главата му да изскочи чак от другата страна. — Кога ще се откажеш? Искаш сама ли да ти каже? Но тя вече ти каза, а ти пак не вярваш…

— Тогава защо си в апартамента ми?

— По дяволите, Зед! — крещя. — Защо не спреш вече? Знаеш какво означава за мен и пак не пускаш. Постоянно се опитваш да застанеш между нас. Намери някоя друга да си играеш. Курви в колежа има колкото искаш.

— Курви ли? — повтаря думата.

— Знаеш, че нямах предвид Теса — ръмжа насреща му и едва удържам юмруците си до тялото.

— Ако означаваше толкова много за теб, защо направи всичко това с нея? И тя изобщо знае ли, че все още чукаше Моли, докато се опитваше да я сваляш?

— Да, знае. Казал съм й.

— И е нямала нищо против? — пита. Гласът му е пълна противоположност на моя. Звучи уверен, нищо не може да го помръдне, а аз едва успявам да контролирам кипящия бяс.

— Знае, че Моли не е означавала нищо за мен и че това е било много преди всичко с Теса да започне. — Опитвам се да се фокусирам върху първоначалния план. — Но не съм дошъл да обсъждам връзката си.

— Добре. Защо тогава си тук? — продължава. Ебаси наглото копеле.

— Да ти кажа, че няма да ходиш в Сиатъл да я видиш. Мислех, че можем да го обсъдим някак по… — търся думата. — По-цивилизовано, да речем.

— Цивилизовано? Извинявай, но някак не мога да повярвам, че си дошъл чак тук с благородни намерения и че най-сетне нещо ти е просветнало — казва и посочва носа си там, където го бях счупил. Затварям очи и си представям как го чупя пак, как тече кръв, как костта се пукна върху металната греда в парника. Адреналинът вече се спуска заканително по вените ми.

— За мен това е цивилизовано. Дойдох да поговорим, не да се бием, но ако продължаваш да се въртиш около нея, няма да имам друг избор, освен…

— Освен какво?

— Какво?

— Освен какво? Не мислиш ли, че ако ми посегнеш още веднъж, ще те арестуват? И този път ще те осъдя. — Има право, а това ме побърква допълнително. Не мога да се побера в кожата си. Нищо не мога да направя, освен буквално да го убия, което не стои като вариант. Не и на този етап. Поемам си дъх няколко пъти и се опитвам да отпусна мускулите си. Трябва да прибегна до последната алтернатива, до която не ми се искаше да се стига, не ми се щеше и да се налага да разчитам на нея.

— Дойдох с идеята да постигнем някакво споразумение — казвам.

Той навежда глава настрани и ме гледа високомерно.

— Какво споразумение предлагаш? Още един облог?

— Не си го проси… — изричам през зъби. — Кажи ми какво искаш, за да я оставиш на мира. Какво искаш да ти дам, за да те накарам да се махнеш от нея? Кажи и ще ти го дам.

Зед ме гледа, сякаш ми е поникнала втора глава.

— Хайде, стига, всеки човек си има цена.

Бесен съм, че си позволявам да се унижавам, преговаряйки с лайно като него, но нямам друг избор да го накарам да се махне.

— Позволи й да ме види само още веднъж — предлага. — Ще бъда в Сиатъл в четвъртък.

— Не, категорично не. — Тоя наистина ли е такъв глупак!

— Не ти искам разрешението. Просто ти помагам да приемеш факта, че ще я видя още веднъж.

— Няма да стане. Нямате никаква причина да прекарвате и пет минути заедно. Тя не е свободна за теб, нито за когото и да е другиго. И няма да бъде.

— Ето, пак се държиш, сякаш е твоя вещ — заявява и върти очи, а аз се чудя какво ли ще каже Теса, ако може да види тази му страна, да го види какъв всъщност е, да прозре тази страна на Зед, която познавам само аз. И що за мъж бих бил, ако съм готов да я деля с всекиго?

Трудно ми е да не му отговоря, но успявам да запазя самообладание и го гледам как зяпва в тавана, сякаш обмисля думите си. Това е пълна глупост. Сериозно започвам да преценявам още колко секунди мога да стискам зъби. Най-сетне той ме поглежда и ми се хили.

— Колата ти.

Ченето ми буквално пада при тази му наглост. Избухва в смях.

— Няма начин! — възкликвам. Правя две крачки към него. — Няма да ти дам шибаната кола. Къде си си изгубил изветрелия мозък, шибаняко! — викам и махам с ръце из въздуха.

— Е, съжалявам, в такъв случай не можем да се споразумеем — отвръща. Очите му бляскат алчно, потърква брадата си. В съзнанието ми нахлуват спомени от кошмара ми, как се хили по същия начин, докато я чука, как я докарва до оргазъм… Поклащам глава, за да се отърва от тях, и заравям ръце в джоба си. Вадя ключовете от колата си и ги мятам на масата. Той се навежда да вземе ключодържателя. Шокиран е, не може да си затвори устата от недоумение.

— Ти сериозно ли? — пита. Оглежда ключовете и ги върти из ръката си. После поглежда мен. — Само се ебавах с тебе — казва, мята ключовете към мен, но не успявам да ги хвана и те падат до крака ми. — Добре, ще се откажа. Не очаквах, че ще ми дадеш колата си — заявява и се смее подигравателно. — Не съм чак такъв изрод като теб.

— Не забравяй, че не ми даде никакъв избор — казвам и искам да го удуша с поглед.

— Преди бяхме приятели, помниш ли?

Не отговарям нищо. Помня колко различно беше всичко преди, в онези времена, когато не ми пукаше от нищо, когато нямаше за кого да ми пука, преди нея. Поглеждам го, но той е отместил очи от мен. Раменете му издават напрежението му. Трудно ми е да мисля за онова време.

— Бях пиян през цялото време, не помня добре.

— Знаеш, че не е вярно — повишава глас. — Спря да пиеш след…

— Не съм дошъл да си правим разходка из миналото и да пишем мемоарите си. Ще я оставиш ли?

Изглежда ми по-уверен, по-суров.

— Да, разбира се.

Не е възможно. Беше прекалено лесно.

— Питам те сериозно.

— И аз ти отговарям сериозно.

— Това означава никакъв, абсолютно никакъв контакт с нея — напомням му.

— Ще се чуди защо. Днес й писах, че ще бъда там.

Решавам да не обръщам внимание на последното.

— Кажи й, че не искаш да сте приятели.

— Не желая да наранявам чувствата й така — казва.

— Не ми пука дали ще нараниш чувствата й. Просто искам да е наясно, че ще спреш да я преследваш.

Мимолетното спокойствие ме напуска при мисълта, че чувствата й могат да бъдат наранени от такова нещо, че може да й стане мъчно, ако Зед й каже, че не иска да са приятели повече.

Тръгвам към вратата. Добре се познавам и знам, че няма да успея да се контролирам и минута повече. И честно казано, гордея се, че успях да проведа този безкрайно дълъг разговор, сам в една стая със Зед, без да го убия след всичко, което направи, за да се набърка и да опропасти връзката ни. Когато ръката ми докосва ръждясалата дръжка, той казва:

— Засега ще направя каквото трябва, но това няма да промени изхода на събитията.

— Прав си, няма да го промени — отговарям, но знам, че двамата говорим за съвсем различни неща.

И преди да успее да отвори гадната си уста, за да каже каквото и да било, вече съм навън и бягам надолу по стълбите.

 

 

Когато спирам пред къщата на баща ми, слънцето вече залязва, а все още не мога да се свържа с Теса. Всяко обаждане ме прехвърля на гласова поща. Дори няколко пъти звънях на Крисчън, но и той не вдига. Теса ще побеснее, когато разбере, че съм бил при Зед. Знам, че изпитва към него нещо, което никога няма да разбера, още повече — да търпя. Моля се след днешния ден да не се налага да се тревожа повече за това. Освен ако… тя не настоява да се виждат и да запази връзката си с него…

Не. Не бива да се съмнявам в нея. Знам, че Стеф ми наговори само лъжи, но всяка нейна дума се изсипа и запълни пукнатините в начупената ми увереност, в привидно непробиваемата ми фасада. Ако Зед я беше чукал, щеше да използва този разговор да ми го натрие в носа, нямаше да се сдържи.

Влизам в къщата на баща ми, без да звъня, и се оглеждам за Ландън или Карен. Намирам Карен в кухнята до печката, бърка нещо. Тя се обръща и ми се усмихва топло, но усещам тревога в очите й. За първи път изглеждат така уморени. Непознато досега чувство на вина се излива във вените ми, когато си спомня за изпотрошените саксии в парника й.

— Здравей, Хардин. Ландън ли търсиш? — пита тя и избърсва ръцете си в престилката с щампи на ягоди.

— Ами… не знам… — признавам. Какво изобщо правя тук? Колко жалък е станал животът ми, че да търся спокойствие в тази къща… от всички възможни други места. Знам, че съм тук заради спомените ми с Теса.

— Горе е. Говори с Дакота по телефона.

Нещо в гласа й ме стряска.

— Да не би… — Никак не ме бива в общуването с хора, без да броим Теса, естествено. Не знам и как да разбирам и да се справям с чуждите емоции. — Да не би да има лош ден или нещо? — питам. Знам, че звуча повече от тъпо.

— Така мисля. И май не е само днес. Не ми е споделил нищо, но напоследък изглежда доста разстроен.

— Да… — казвам, но истината е, че не съм забелязал нищо необичайно в настроението на доведения ми брат. Но пък… бях прекалено зает да го карам да бъде бавачка на бащата на Теса, за да забележа каквото й да е.

— Кога заминаваше за Ню Йорк?

— След три седмици — опитва се да прикрие болката в гласа си, но не успява.

С всяка изминала секунда започвам да се чувствам все по-неловко.

— Ами… аз ще…

— Не искаш ли да останеш за вечеря? — пита с надежда.

— Ами… не, май ще се прибирам.

След разговора с баща ми тази сутрин, визитата при Зед, а сега и това с Карен мисля, че съм тотално изтощен. Не мога да рискувам да се кача при Ландън и да разбера, че там става нещо. Не и днес. И бездруго трябва да се връщам при наркомана, преминаващ през процес на рехабилитация. И при празното си легло.