Анна Тод
След падането (11)

Глава десет
Теса

Разстоянието до колата след йогата ми се струва ужасно дълго. Тежестта, породена от новината за изключването на Хардин и преместването ми в Сиатъл, като че се вдигна по време на медитацията, но сега, извън стените на залата, всичко се стовари с десетократно по-голяма сила. Точно маневрирам да изкарам колата от мястото на паркинга, когато телефонът ми звъни.

Хардин.

— Ало?

Но вместо гласа на Хардин чувам женски глас, който лае в слушалката:

— С Теса ли разговарям?

— Да, аз съм.

— При мен са баща Ви и…

— И приятелят й — чувам гласа на Хардин.

— Да, и приятелят Ви. Искам да ги приберете, преди някой да е извикал полиция.

— Да извика полиция? Къде са? — Паля колата.

— „Ламар Авеню“. Бар „Дизи“. Знаете ли мястото?

— Не, но ще го намеря в Гугъл.

— Аха… разбира се, че ще го намериш в Гугъл.

Без да обръщам внимание на отношението й, затварям и веднага намирам упътване как да стигна до бара.

По дяволите, защо Хардин и баща ми са в бар в три и половина следобед? Защо са заедно, по дяволите?

В това няма никаква логика. Ами полицията? Каква полиция? Какво са направили? Трябваше да питам жената, която се обади. Надявам се да не са се сбили. Искам да кажа… Хардин да е набил баща ми. Това е последното нещо, което ни трябва сега.

Докато стигна до бара, във въображението ми са се разиграли около милион ужасни сценария. Вече си представям, че или Хардин е убил баща ми, или е станало обратното. Пред бара няма полиция. Което е добър знак… предполагам. Паркирам пред самия вход и бързо влизам вътре. Студено е и се проклинам, че тръгнах само по тениска.

— Ето я — крещи триумфално баща ми. Веднага разбирам, че е пиян, и то не само заради начина, по който се препъва към мен.

— Трябваше да видиш това, Теси! — пляска с ръце и подскача. — Хардин така му срита задника!

— Къде е… — започвам, но в този миг вратата на банята се отваря и Хардин излиза. Бърше ръцете си в бяла кърпа, пропита с кръв.

— Какво се случи? — крещя от другия край на бара.

— Нищо, успокой се.

Тръгвам към него и не мога да затворя устата си от изумление.

— Пиян ли си?

Поглеждам кървясалите му очи. Той веднага извръща поглед.

— Може би.

— Не мога да повярвам — скръствам ръце пред гърдите си, а той напразно се опитва да ме хване за ръката.

— Хей, трябва да ми благодариш, че пазя гърба на баща ти. Ако не бях тук, сега щеше да е на мястото на тоя — казва и сочи към някакъв мъж, който е седнал на пода с торба с лед, опряна до бузата.

— За нищо нямам намерение да ти благодаря. Пиян си посред бял ден? И с баща ми? Какво ти става, по дяволите? Защо точно с баща ми?

Обръщам се и тръгвам побесняла към бара при баща ми.

— Не му се сърди, Теси. Той те обича.

И баща ми го защитава?

Какво става тук, по дяволите?

Хардин се приближава, а аз свивам ръце в юмруци и пищя:

— Значи сядате и се напивате заедно от обед и сега сте първи приятели? И това при положение че нито ти, нито баща ми имате право да пиете.

— Бебо — казва Хардин в ухото ми и се опитва да ме прегърне.

— Хей — вика жената зад бара и даже почуква, за да привлече вниманието ми. — Разкарай ги оттук.

Кимам и гледам с убийствен поглед към двамата идиоти. Бузите на баща ми са порозовели, сякаш някой го е удрял. Ръцете на Хардин вече се подуват.

— Можеш да дойдеш в нас за тази вечер, докато изтрезнееш, но това поведение е недопустимо. За двама ви.

Искам да им се карам като на малки деца, защото са точно такива. Обръщам се и излизам от вонящото заведение, вече съм в колата, когато двамата успяват да се доберат до вратата: Баща ми се опитва да сложи ръка на рамото на Хардин, но той се мръщи и се дърпа. Отвратена съм. От двамата. Самият факт, че Хардин се е напил, ме е докарал до такъв бяс, че едва се побирам в кожата си. Знам какъв става, когато е пиян, а не съм сигурна, че някога съм го виждала по-пиян. Дори в нощта, когато счупи чиниите и шкафа на Карен, не беше толкова зле. Имаме толкова много проблеми и точно сега да се напие… Само налива масло в огъня.

 

 

Очевидно баща ми се е трансформирал от гневен пияница в пияница, който разказва вицове. Безкрайно много вицове, които не са дори смешни, а някои са направо гнусни. През целия път до нас се смее на всяко изречение, а Хардин му приглася от време на време. Не, не си представях така този ден. Не знам какво е станало между тях и защо ми се струва, че Хардин май харесва баща ми. Уви, след подобно напиване посред бял ден това тяхно приятелство никак не ми харесва.

Прибираме се у дома и аз оставям баща ми да яде корнфлейкс в кухнята. От любимия на Хардин. След това отивам в спалнята.

— Теса — започва Хардин в мига, в който се появявам на вратата.

— Не, не искам да слушам — казвам студено.

— Не се сърди. Просто седнахме да изпием по едно.

Тонът му е закачлив, но не съм в настроение да го слушам.

— По едно ли? Седнал си да пиеш по едно с баща ми, с алкохолика, с когото се опитвам да градя връзка, когото имах надежда, че мога да накарам да спре да пие? С този човек ли си седнал да пиеш по едно?

— Бебо…

— Не съм ти никакво „бебо“. Не ми харесва това, което си направил.

— Нищо не съм направил. — Пръстите му се увиват около ръката ми, но аз се дърпам и той полита към леглото.

— Хардин, пак си се бил!

— Не беше голям бой. И на кого му пука?

— На мен ми пука.

Седнал е на края на леглото. Зелените му очи са насечени от червени жилки.

— Тогава защо ме напускаш? Ако ти пука?

Сърцето ми отново потъва, още по-дълбоко.

— Не те напускам. Моля те да дойдеш с мен — въздъхвам.

— Но аз не искам — скимти той.

— Знам, но това е всичко, което имам, тази работа. Освен теб, разбира се.

— Ще се оженя за теб — протяга ръка към мен, но аз правя крачка назад. Дъхът ми спира, не съм сигурна, че съм чула добре.

— Моля? — вдигам ръце и блокирам опита му да ме докосне.

— Казах, че ще се оженя за теб, ако избереш мен — става и прави крачка към мен. Думите му нямат никакво значение, защото е пиян, но въпреки това ме вълнуват.

— Ти си пиян — казвам. Знам, че ми предлага брак само защото е пиян, което е по-лошо от факта, че досега изобщо не ми е предложил.

— Е, и? Това не означава, че не го мисля.

— Не, не го мислиш сериозно — клатя глава и бутам ръцете му настрани.

— Напротив, мисля го. Не сега, веднага. Но след примерно шест години или нещо от сорта?

После прокарва палец по челото си и мисли. Въртя очи. Въпреки радостта, която ми носят думите му, тази, последната част, говореща за някакъв неопределен срок от шест години, никак не ми е по вкуса. Това само ми доказва, че започва да мисли по-реалистично, колкото и да се мъчи да ме убеди, че е искрен.

— Нека видим какво ще мислиш по въпроса утре сутринта.

Сигурна съм, че няма да помни нищо от този разговор.

— С тези панталонки ли ще си утре сутринта? — пита и устните му се извиват в лукава усмивка.

— Не. И дори не започвай да говориш за проклетите панталони.

— Ти си тази, която ги носи. И знаеш колко съм привързан към тях.

Поглежда надолу между краката си и закачливо мърда вежди.

Този забавен, пиян Хардин всъщност… Обожавам го. Но не го обожавам чак толкова, че да отстъпя от позицията си.

— Ела тук — умолява ме и се цупи като дете.

— Не, все още съм ти ядосана.

— Хайде, Теси, не се сърди — смее се той и бърше очите си с опакото на ръцете си.

— Ако някой от двама ви ме нарече така още само веднъж, кълна се…

— Теси, какво му е на Теси! Не ти ли харесва да ти казват Теси, Теси?

Хардин се смее и усещам как гневът ми съвсем се топи.

— Ще ми позволиш ли да събуя тези панталонки от теб?

— Не. Имам много работа днес и нито една от задачите в графика ми не включва точка „Хардин да ми свали панталоните“. Щях да те помоля да дойдеш с мен, но вместо това ти реши да се напиеш с баща ми, така че се налага да отида сама.

— Излизаш ли? — гласът му е весел и все пак е някак дрезгав, по-плътен. Вероятно от алкохола.

— Да.

— Но няма да излизаш обута в тези панталонки, нали?

— Напротив, точно така излизам. Мога да излизам облечена както си искам.

Грабвам суитшърта си и тръгвам към вратата.

— И не правете никакви глупости, докато ме няма, защото нямам намерение да ви плащам гаранцията. Нито на теб, нито на баща ми.

— Добре казано, но в момента мога да измисля и по-добро приложение за всезнаещата ти уста.

Не обръщам внимание на намека му и той веднага започва да мърка:

— Остани при мен.

Излизам от стаята и от апартамента, преди да е успял да ме убеди да остана. Чувам как вика след мен „Теси“ и се налага да покрия устата си с ръка, за да задуша смеха си.

Точно това е проблемът ми: когато става дума за Хардин, мозъкът ми не прави разлика между правилно и грешно.