Анна Тод
След падането (95)

Глава деветдесет и четири
Теса

Не мога да спя. Опитвах се да затворя очи и да блокирам целия свят, да забравя за хаоса, в които се намира любовният ми живот. Не, не мога. Невъзможно е. Не мога да се боря с тази сила, която ме влече към него, към стаята му, сила, която ме моли да бъда с него. Толкова е дистанциран, хладен. Трябва да разбера дали се държи така заради нещо, което аз съм направила, или заради нещо, което не съм направила. Трябва да се убедя, че поведението му няма нищо общо със Саша и малката й златна рокля и че Хардин не се интересува от нея.

Не, не трябва да знам.

Надигам се колебливо в леглото и намирам копчето на нощната масичка. Издърпвам ластика от китката си и събирам косата си на опашка. Излизам от стаята колкото е възможно по-тихо, прекосявам коридора на пръсти и отварям вратата на стаята на Хардин. Тя леко проскърцва. Когато надничам, съм изумена да видя, че осветлението е включено и леглото е празно. Одеялата и чаршафите са сбутани в долния му край. Няма го.

Сърцето ми едва не се пръска от ужас при мисълта, че може би е напуснал Сиатъл и се е прибрал у дома. В неговия дом. Знам, че всичко между нас е доста странно, но мисля, че трябва да умеем да говорим един с друг, че той може да ми каже какво го тревожи. Оглеждам стаята и с облекчение виждам, че сакът му е на пода, изпраните дрехи са катурнати, но все пак са все още тук. Толкова ми харесваше да наблюдавам промените в него. Станал е толкова по-сладък, мил, спокоен. Всъщност дори ми се извини, без да се налага да тегля думите от устата му.

Независимо че е доста резервиран към мен, не мога да пренебрегна големите промени у него, настъпили само за една седмица. Времето, прекарано далеч от мен, като че му помага. Разстоянието му се отразява добре.

Тръгвам тихо по коридора да го търся. Къщата е тъмна. Единствената светлина идва от вградените в пода на коридора нощни лампички. Баните, кухнята и холът са празни, няма никого. От горния етаж не се чува никакъв шум, но след като не е тук, значи е горе. Може би е отишъл в библиотеката. Моля се да не събудя някого. Може би е в библиотеката?

Стъпвам предпазливо и точно слагам ръка на дръжката на библиотеката, когато виждам светлина изпод една врата в края на коридора.

През малкото време, прекарано тук, не съм стигала чак до тази част на къщата, но Кимбърли беше казала няколко пъти, че тук са киното и спортният салон. Очевидно Крисчън прекарва доста време в залата. Вратата не е заключена. Отварям я и за миг ми минава мисълта, че може да заваря Крисчън, а не Хардин. Е, това би било вече наистина ужасно неловко и тихичко се моля да не попадна на Крисчън.

Четирите стени на помещението са в огледала от пода до тавана и е пълно с разни плашещи уреди. Погледът ми попада в отражението в огледалата и вътрешностите ми се стопяват. Хардин… в четири огледала. Без тениска. Движенията му са бързи, агресивни. Около китките има същите ленти, каквито видях на китките на Ванс преди няколко дни.

Хардин е с гръб към мен и рита с ожесточение някаква голяма черна торба, която виси от тавана. Толкова е гневен, бърз, мъжествен… невероятна гледка. Кожата му лъщи от потта. Гръдният му кош и мускулите на ръцете му изглеждат по-различно. Самият той изглежда по-голям.

Устата ми е суха, мозъкът ми се е втечнил. Гледам го и слушам гневните му викове. Не знам дали съм простенала, или съм издала някакъв друг звук, но той усеща присъствието ми и вдига ръка да спре торбата, без да откъсва очи от мен.

Не искам първа да нарушавам мълчанието, но той не ми дава голям избор, защото продължава да ме гледа с широките си гневни очи.

— Здрасти — казвам тихо с дрезгав глас.

— Здрасти — отговаря задъхано. Гърдите му бързо се повдигат и прибират навътре.

— Какво… ммм… какво правиш тук?

— Не можах да заспя — диша тежко. — А ти какво правиш тук? — пита, навежда се, вдига черната си тениска от пода и бърше мокрото си лице. Преглъщам шумно. Нямам сили да откъсна поглед от божественото му мокро тяло.

— Ами… и аз не можах да заспя — усмихвам се едва-едва и очите ми пак се заковават в тялото му, в мускулите му, които се движат в синхрон с учестеното му дишане. Той кима, но не ме поглежда в очите. И вече не мога да се спра.

— Какво нередно направих? Ако съм сторила нещо, можем да поговорим и да се разберем.

— Не, не си направила нищо.

— Тогава ми кажи какво има. Хардин, искам да знам какво става — настоявам. Събирам кураж и увереност, но и двете са ми на изчерпване. — Ти… нали… Няма значение — спирам. Под погледа му последният грам увереност се изпарява.

— Какво аз и какво „нали“? — пита. Сяда на голяма черна възглавница. Това трябва да е нещо за вдигане на тежести. После бърше лицето си още веднъж и увива тениската около главата си, за да прибере рошавата си, мокра коса. Тази импровизирана лента за коса е толкова чаровна, така ме привлича, че започвам да заеквам и да търся думи.

— Просто започвам да се чудя… дали… може би… ти… дали… не ме ли харесваш вече като преди?

Въпросът звучеше много по-добре, когато си го казвах наум. Сега звуча жалка, сякаш му се натискам и го моля.

— Какво? За какво става дума? Какво говориш?

— Все още ли ме харесваш… физически… дали съм привлекателна за теб?

Нямаше да се срамувам толкова много и сега да потъвам в земята, ако не ме беше изхвърлил по-рано тази вечер и ако оная с дългите крака и рокля до задника не го бе зяпала така алчно цяла вечер… и ако той не беше огледал така бавно и детайлно тялото й.

— Откъде ти хрумна такова нещо?

Гърдите му бързо се повдигат нагоре, после се прибират надолу и врабчетата под ключицата му изглеждат така, сякаш с дишането му махат крила.

— Ами… — започвам. Правя няколко крачки към него, но оставям прилично голямо разстояние. — Когато се целувахме преди, ти… спря… и оттогава не си ме докоснал… и после си легна.

— Ти наистина ли си мислиш, че не ми харесваш? Сериозно ли го казваш? — отваря уста да продължи, но изведнъж я затваря и млъква.

— Да, определено ми мина през ума — признавам и забивам поглед в пода.

— Това е нечувана глупост. Погледни ме — казва и аз веднага поглеждам в очите му. — Не искам дори да започвам да мисля кое те е накарало да си въобразиш такова нещо, Теса. — После се замисля над отговора си. — Добре, разбирам защо си се почувствала така след реакцията ми по-рано, но трябва да знаеш, че не е вярно. Това е буквално възможно най-грешното предположение, до което можеше да стигнеш.

Болката в гърдите ми бавно започва да отшумява.

— Какво има тогава?

— Ще си помислиш, че съм напълно луд.

О, не.

— Защо? Кажи ми, моля те — скимтя и гледам как пръстите му нервно търкат порасналата му еднодневна брада.

— Просто ме изслушай, преди да започнеш да ми крещиш. Става ли?

Кимам бавно и се съгласявам, но знам, че е нещо лошо, знам, че ще викам, параноята ме е заяла и вече се давя. Вцепенила е мислите ми.

— Сънувах… всъщност беше кошмар…

Гърдите ми се свиват от болка и се надявам да не е толкова лошо, както вече започвам да си мисля. Една част от мен се радва, че е разстроен заради някакъв кошмар, но другата част изпитва болка заради това, което той преживява всяка нощ. Сам е от една седмица и така ме боли да чуя, че кошмарите са се върнали.

— И какво стана? — казвам нежно и го насърчавам да не спира да говори.

— Беше за теб и Зед.

О, боже.

— Какво искаш да кажеш? — питам.

— Беше в нашия… в моя апартамент. Аз се прибирах при теб и го намерих между краката ти. Ти стенеше името му и…

— Добре, добре, разбрах… — вдигам ръка да го спра. Лицето му е изкривено от болка.

Задържам ръката си още малко във въздуха, за да млъкне и да се успокои, но той продължава:

— Не, искам да ти кажа.

Чувствам се ужасно неловко, зле ми е да слушам как Хардин разказва за мен и Зед в леглото, но ако иска да ми сподели, ако това ще му помогне да разбере, че е било само сън, ще си затворя устата и ще слушам.

— Беше върху теб и те чукаше. Ти му призна, че го обичаш — казва. Лицето му се сбръчква в гримаса.

Цялото му напрежение, странното му, необяснимо поведение се дължи на един сън? За мен и Зед? Сега поне разбирам защо ми се обади през нощта и ме помоли да позвъня на Зед и да му кажа да не идва и да не се виждам с него тук. И аз се съгласих.

Докато гледам в зелените очи на този покосен от мъка мъж, отпуснал глава в дланите си, параноята ми изчезва, стопява се като захарче върху езика ми.