Анна Тод
След падането (93)

Глава деветдесет и две
Теса

— Харесва ли ти пицата? — питам Смит, който седи на масата срещу мен. Той ме поглежда и кима, защото устата му е пълна. Яде пицата с вилица и нож. Никак не се учудвам. Когато преглъща и последното парче, става, отива до съдомиялната и я нарежда старателно.

— Ще се оттеглям за тази вечер. Мисля, че съм готов за сън — съобщава малкият учен.

Хардин клати глава и знам, че се чуди на преждевременната зрялост на детето.

— Имаш ли нужда от нещо? Вода? Или да дойда с теб до спалнята?

Той отказва, взема одеялото си от дивана и тръгва към стаята си.

Гледам как Смит изчезва нагоре по стълбите, после се облягам на стола и едва сега осъзнавам, че Хардин не ми е обелил повече от десет думи, откакто слязохме да вечеряме. Стои някак на разстояние. Не мога да не забележа разликата между поведението му тази вечер и начина, по който ми говореше по телефона през изминалата седмица. Дори за секунда ми се приисква сега да говорехме по телефона, отколкото да мълчим неловко един до друг на дивана.

— Трябва да пикая — казва той и става, а аз вземам дистанционното и започвам да разглеждам какво има по каналите.

След няколко минути Крисчън и Кимбърли се връщат, но след тях се появява и друга двойка. Висока, руса жена с много къса златиста рокля влиза в хола бавно и уверено. Поглеждам високите й обувки и усещам остра болка в глезените само докато очите ми се опитват да проследят тока й. Тя ми се усмихва и леко ми маха с ръка. Хардин се появява секунда след това, но дори не влиза в стаята.

— Саша, това са Теса и Хардин — представя ни Кимбърли.

— Радвам се да се запознаем — отговарям любезно. Защо трябваше да съм по пижама!

— Аз също — казва тя, но очите й не се откъсват от Хардин, който дори не я поглежда и стои все така на вратата.

— Саша е позната на бизнеспартньора на Крисчън — информира ни Кимбърли. Всъщност информира само мен, защото Хардин се е загледал в телевизора, където тече предаване за джунглата. Мисля, че там последно спрях обиколката на каналите. — А това е Макс, партньор на Крисчън.

Мъжът, който досега се шегуваше в коридора с Ванс, се превива от смях и се появява иззад Саша. Оказва се онзи Макс… приятелят на Кен от студентските години, бащата на Лилиян.

— Макс — повтарям дискретно и се опитвам да привлека вниманието на Хардин, който все така зяпа в телевизора. Кимбърли усеща, че става нещо, и гледа ту мен, ту Макс.

— Познавате ли се?

— Да, видяхме се веднъж в Санд Пойнт — отговарям.

Погледът на Макс може да пробие дупка в лицето ми, ако се постарае още малко, а присъствието му в стаята е почти непоносимо. Сякаш изсмуква въздуха в помещението. Но тогава си спомня коя съм и очите му леко омекват.

— А, да, ти си… позната на Хардин Скот — казва. Някак натъртва на думата „позната“ и се усмихва.

— Всъщност, тя… — започва Хардин и прави няколко крачки в стаята.

С голямо раздразнение гледам как очите на Саша следват всяко движение на Хардин. Оправя презрамките на роклята си и облизва устни. Вече съм бясна, че си позволих да ме заварят по пижама на облачета! Очите на Хардин лениво и безразлично обхождат високото й женствено тяло, след което поглежда Макс.

— Тя не ми е само позната — довършва Хардин точно когато ръката на Макс се протяга неловко напред за някакво ръкостискане.

— О, разбирам… — изрича Макс и се усмихва. — Тя е прекрасно момиче.

— Да така е — казва Хардин и предполагам, че всички усещат раздразнението му, породено от присъствието на Макс.

Кимбърли, перфектна домакиня както винаги, отива до бара, вади чаши за гостите си и вежливо пита кой какво ще пие, а аз наблюдавам как Саша се представя на Хардин за втори път. Той кима кратко с глава и сяда на дивана. Прекалено далеч от мен. Разочарованието ме пробожда като нож. Защо е толкова далеч и защо изведнъж станах такава прилепчива? Дали защото Хардин огледа тялото й, или защото е толкова хубава? Или защото Хардин се държи странно с мен цялата вечер?

— Как е Лилиян? — питам, за да наруша неловкото мълчание и напрежението, но най-вече да се разсея от ударната вълна на ревност.

— Добре е. Доста е заета в университета — отговаря Макс твърде хладно.

Кимбърли му подава чаша уиски, той изпива половината на една глътка и пита Крисчън:

— Бърбън?

— Само най-доброто — отговаря Крисчън с усмивка.

— Трябва да й се обадиш някой ден. Можеш да й повлияеш добре — добавя. Очите на Макс са се преместили върху мен, после леко се плъзват към Хардин.

— Не считам, че Лилиян има нужда от повлияване — възразявам.

Когато бяхме на екскурзията, изобщо не ми пукаше за Лилиян, защото бях прекалено заета да ревнувам, но сега искам да я защитя пред баща й. Знам, че намеква за сексуалната й ориентация, което ужасно ме изнервя.

— О, не, мисля, че грешиш тук — казва и се усмихва с белите си, лъскави зъби, а аз потъвам във възглавничките на дивана. Този разговор е много неприятен. Макс е чаровен и богат, но не мога да не забележа мрака, скрит зад тъмнокафявите му очи, и спотайващото се в широката му усмивка зло.

И защо е тук със Саша? Та той е женен мъж! От дължината на роклята й и начина, по който му се усмихва, за всекиго е ясно, че отношенията им не са като между „познати“.

— Лилиян е наша редовна детегледачка — казва Кимбърли.

— Светът е малък — обажда се Хардин, върти очи и знам, че се опитва да изглежда незаинтересован, но че отвътре му накипява.

— Нали? — съгласява се Макс и се усмихва широко. Британският му акцент е по-тежък от този на Крисчън и Хардин. Странно, за първи път намирам нечий британски акцент за неприятен.

— Теса, качвай се горе — казва тихо Хардин. Макс и Кимбърли го поглеждат учудено. Знам, че са чули командата. С всяка секунда положението става все по-зле. И сега, след като всички са чули как Хардин ме командва, вече няма да се кача. Разбира се, доколкото познавам Хардин, той ще направи всичко възможно да ме отпрати. Ако не тръгна сама, ще ме носи.

— Защо не поостанете да пием по чаша вино или по един бърбън? Отлежал е и е много добър — предлага Кимбърли и тръгва пак към бара. — Какво да бъде? — пита настоятелно и знам, че това е предизвикателство към Хардин. Той я гледа лошо, устните му се събират в тънка черта. Иска ми се да се засмея на начина, по който Ким безцеремонно си играе с него и се опитва да го притисне. Иска ми се и да избягам от стаята. Дали има вариант да направя и двете? Но Макс наблюдава разговора ни с крайно любопитство и решавам да си остана на задника.

— Ще пия чаша вино — казвам.

Кимбърли кима, налива ми чаша бяло вино във висока, тънка чаша и ми я носи. Разстоянието между мен и Хардин сякаш нараства с всяка изминала секунда. Буквално мога да видя напрежението, което се излива на талази от тялото му. Отпивам малка глътка от свежото вино и най-сетне очите на Макс се откъсват от мен.

Хардин гледа в стената. След целувката настроението му ужасно се промени. Към лошо. Започвам сериозно да се притеснявам. Мислех, че ще е развълнуван, щастлив, най-вече очаквах да се възбуди и да иска повече… както всеки път… Както на мен ми се иска повече.

— В Сиатъл ли живееш? — пита Саша и гледа Хардин.

Веднага отпивам. Напоследък пия доста често.

— Не — отвръща. Дори не я поглежда, докато й отговаря.

— Хм… и къде живееш?

— Не в Сиатъл.

Ако този разговор се бе провел при други обстоятелства или с по-грозна жена, бих му се скарала, че е толкова груб, но в момента съм щастлива, че реагира така. Саша се нацупва и се обляга на Макс. Той ме поглежда и леко я отблъсква от себе си.

Вече знам, че имаш любовница, не се опитвай да замажеш положението.

Саша мълчи, а Кимбърли гледа към Ванс с надеждата дай помогне да обърнат разговора към нещо весело и забавно.

— Откриването на клуба — започва той и се покашля, прочиствайки гърлото си. — Да, беше много хубаво. Кой да предположи, че ще дойдат толкова много хора?

— Групата беше страхотна. Как й беше името…? — пита Макс.

— „Рефорд“… нещо си — намесва се Кимбърли.

— Не, не беше така, любов моя — смее се Крисчън и тя отива и сяда в скута му.

— Е, няма значение кои са и как се казват. Трябва да ги включим за другата събота заявява категорично Макс.

Няколко минути след началото на деловия им разговор Хардин става и изчезва по коридора.

— Обикновено е по-вежлив — извинява се Кимбърли на Саша.

— Не, не е. Но нямаше да го обичаме толкова много, ако не беше такъв сърдитко — смее се Крисчън.

— Аз ще… — обаждам се плахо.

— Бягай — прекъсва ме Кимбърли и маха с ръка, сякаш ми дава позволение да изляза от стаята. Пожелавам лека нощ на всички и докато стигна до стаята на Хардин, той вече е затворил вратата.

Поколебавам се минутка, преди да отворя вратата, после бавно завъртам топката и влизам. Хардин крачи като обезумял напред-назад из цялата стая.

— Проблем ли има? — питам.

— Не.

— Сигурен ли си? Защото се държиш доста странно, откакто…

— Нищо ми няма. Просто съм раздразнен.

Накрая сяда на ръба на леглото и прокарва длани по коленете си. Харесвам новите му джинси. Бях ги виждала в гардероба ни… му… в апартамента. Триш му ги купи за Коледа и той ги мрази.

— Защо? — питам тихо, сякаш някой може да ни чуе от хола.

— Макс е лайно — отвръща. Гласът на Хардин бумти. Очевидно не се притеснява дали ще го чуят, или не.

— Да, така е — смея се.

— Просто искаше да ме изкара от кожата ми, когато се държа грубо с теб.

— Не е бил груб конкретно с мен. Просто такъв му е нравът и е… неприятен човек.

Думите ми не го успокояват.

— Не знам какъв човек е, но не мога да го понасям. И се дразня, че ни предстои една нощ заедно, а къщата е пълна с народ.

Хардин прибира косата си назад, грабва една възглавница и ляга на леглото.

— Знам — казвам. Така се надявам Макс и любовницата му да си тръгнат скоро. — Не мога да разбера защо изневерява на съпругата си. Изглеждаше мила и добра жена.

— Честно казано, изобщо не ми пука. Просто не го харесвам.

Малко съм изненадана, че може да погледне с безразличие на подобно предателство.

— Не ти ли е жал за нея? Никак? Сигурно не знае нищо за Саша.

Той маха с ръка из въздуха, а после я слага под главата си.

— Сигурен съм, че знае. Не е толкова проста. Все пак е наясно, че мъжът й е идиот.

Представям си жената на Макс в някоя огромна къща. Скъпа рокля, прическа и прочее. Седи на някой стол и чака неверния си мъж да се прибере у дома. Мисълта ме натъжава и мога само да се моля и тя да си има някой „познат“, който да й прави компания. Изненадвам се на самата себе си. Защо искам жена му да му отвърне със същото? Сигурно защото мъжът й е отвратителен човек и макар че почти не я познавам, ми се иска да може да намери някакво щастие и спокойствие в живота си, въпреки че решението да отвърне на изневярата с изневяра не е едно от най-добрите.

— Както и да е, това не е редно — настоявам.

— Да, но това е бракът, който ти превъзнасяш. Това е — лъжи и изневери.

— Невинаги е така.

— В девет от десет случая.

Как мразя негативните му възгледи за брака!

— Не, това не е вярно — отсичам и кръстосвам ръце пред гърдите си.

— Пак ли ще спорим за брака? Не мисля, че трябва дори да започваме тази тема — казва той с предупредителен тон. Очите му се заковават в моите, поема си дълбоко дъх. Ще ми се да споря и да го убеждавам, да му кажа, че греши, искам да променя възгледите му за брака, но знам, че няма никакъв смисъл. Хардин е взел решение по въпроса много преди да се запознаем.

— Прав си, не бива да говорим за това, особено когато вече си се навил като пружина.

— Не съм.

— Добре, както кажеш — въртя очи и той става.

— Престани да ми въртиш очи — изрича твърде рязко. И аз пак въртя очи. — Теса…

Стоя като вцепенена. Няма никакво право да се държи така рязко с мен. Не съм виновна и отговорна за поведението на Макс. Това е типичен нервен изблик в стил Хардин Скот и няма да отстъпя този път. Няма да се огъна.

— Тук си само за една нощ, нали не си забравил? — казвам и наблюдавам как лицето му омеква, но в същото време като че цялата енергия, която има, се оттича от него. Продължава да ме гледа, сякаш очаква кавга, но няма да му се получи този път.

— Права си, по дяволите. Извинявай — казва след дълга пауза.

Изненадана съм от рязката промяна в настроението му и от способността му сам да се успокои.

— Ела тук — изрича, отваря ръце, както прави винаги, и аз тръгвам към него. Господи, откога не бях минавала тези стъпки към отвореното му за мен тяло. Не казва нищо повече, просто ме прегръща и обляга брадичка на челото ми. Ароматът му ме зашеметява. Дишането му се е успокоило. И е топъл. Толкова топъл. Секунди, а може би минути след това той ме пуска и слага пръст под брадичката ми.

— Извинявай, че се държах така. Не знам какво ми стана. Не знам дали лайното ми кипна заради Макс. Или защото трябваше да гледаме деца. Или заради оная пачавра Стейси. Не знам… но съжалявам.

— Саша — поправям го с усмивка.

— Все тая. Курвата си е курва.

— Хардин! — възкликвам. Плясвам го леко по гърдите. Мускулите му са по-здрави, отколкото са в спомените ми. Да, нали цяла седмица спортува. Мислите ми вече пътуват към това, което е под тениската му. Питам се дали тялото му се е променило, откакто го видях за последно.

— Просто отбелязвам факта — казва и с връхчетата на пръстите си леко гали линията на челюстта ми. — Наистина съжалявам. Не искам да провалям времето си с теб. Прощаваш ли ми?

Бузите му са порозовели, гласът му е мек, нежните му пръсти сякаш вкарват електричество в кожата ми и е толкова хубаво. Затварям очи, когато палецът му минава по очертанията на устните ми.

— Отговори ми — настоява тихо.

— Винаги ти прощавам, нали? — издишам думите. Слагам ръце на таза му, палците ми се забиват в голата кожа под тениската му. Очаквам да усетя устните му върху моите, но когато отварям очи, той е пак затворен и далечен. Поколебавам се, но все пак питам:

— Какво не е наред?

— Имах… Имам… главоболие.

— Имаш ли нужда от нещо? Мога да питам Ким дали…

— Не, не и Ким, моля те. Може би трябва да спя или нещо такова.

Сърцето ми потъва. Какво му става? Защо не иска да ме целуне пак?

Само преди няколко минути ми каза, че не иска да провали краткото си време с мен, а сега ми съобщава, че желае да спи? Въздъхвам и казвам едно тихо „добре“. Нямам никакво намерение да му се моля да остане с мен. Отказът му е достатъчно унизителен. Честно казано, искам да остана малко настрани, без да усещам ментовия му дъх върху лицето си, без да чувствам проницателните му зелени очи в моите, защото така не мога да мисля трезво. Трябва да разбера какво става.

Все пак не тръгвам веднага. Чакам да ме попита дали може да спи в стаята ми, или аз — в неговата, но нищо подобно не следва.

— Ще се видим на сутринта…? — казва някак въпросително.

— Да, разбира се.

Махам се от стаята му, преди да съм се унизила още повече, влизам в стаята си и заключвам вратата. След секунда отивам и я отключвам, подтикната от жалката, нищожна надежда, че може би ще дойде след мен.