Анна Тод
След падането (88)

Глава осемдесет и седем
Хардин

Едва не получавам удар, когато се препъва и на косъм да си разбие главата в пода, но се съвзема бързо и се хвърля в ръцете ми. Това със сигурност не е реакцията, която очаквах. Мислех, че ще ми каже някое вяло „здрасти“, ще се усмихне изкуствено и няма да ме погледне в очите. Господи, колко съм се лъгал! Ръцете й се увиват около врата ми, заравям лице в косата й. Сладкият аромат на косите й възбужда сетивата ми и присъствието й ме поваля като топъл ураган.

— Здрасти — казвам след доста време и тя ме поглежда.

— Замръзнал си — отвръща и слага ръце на бузите ми да ги сгрее.

— Дъждът е леден, а у дома… в моя дом… е още по-зле — поправям се веднага. Очите й веднага се забиват в пода и пак ме поглежда.

— Защо си тук? — прошепва, за да не ни чуят другите.

— Обадих се на Крисчън на път за Сиатъл — казвам на Кимбърли, която продължава да ме гледа лукаво с оня поглед, който казва: „Не издържа без нея, нали?“ Даже ми го нашепва. Тая жена троши ташаци само с очи. Не знам как я търпи Крисчън. И то по собствено желание.

— Можеш да спиш в стаята срещу тази на Теса — обявява Кимбърли и изчезва. Пускам Теса и й се усмихвам.

— Аз… аз… съжалявам — запъва се Теса, оглежда се, изчервява се. — Не знам защо го направих. Предполагам, че се радвам да видя познато лице.

— И аз се радвам да те видя — казвам, за да й спестя неудобството. Не съм я пуснал, все още я държа в ръцете си, но липсата й на увереност винаги я е тласкала да интерпретира нещата в най-негативната възможна посока.

— Подхлъзнах се на пода — казва сякаш на себе си, пак се изчервява, а аз захапвам вътрешната страна на бузата си, за да не се засмея.

— Да, видях те — вече не мога да спра лекия смях, който неволно пробягва между устните ми.

Тя клати глава и се смее на себе си.

— Наистина ли ще останеш?

— Да, ако не е проблем за теб?

Очите й са ярки, по-светъл нюанс на сивото и синьото. Косата й е пусната, леко начупена, не е нагласена и изкуствено навита с маша. По перфектната й кожа няма и следа от грим. Мамка му, колко е красива! Колко часове прекарах да си я представям… но нищо не можа да ме подготви за мига, когато отново ще я видя на живо. Съзнанието ми не може да я побере, не може да попие всички детайли… Бенката под шията й, извивката на устните й, безумно красивите й очи. Не е възможно да я гледам, без да ме заболи от толкова изящество. Тениската й виси свободно по тялото й. Онази ужасна пижама с облачета крие краката й. Тя не спира да оправя деколтето, тениската си, дърпа я надолу, после нагоре. Тя е единственото момиче на света, което носи такива ужасни дрехи вкъщи и успява да изглежда невъобразимо секси. Под бялата тениска виждам черния й сутиен… онзи дантеления, който така харесвам. Питам се дали знае, че мога да го видя под бялата материя…

— Какво те накара да промениш решението си? И къде е останалият ти багаж? — пита, докато ме води по коридора. — Стаите на другите са на горния етаж — продължава да обяснява, без да си дава сметка какви перверзни мисли се въртят из главата ми. Или може би… знае?

— Нося само това. За една вечер само — казвам и тя спира пред мен.

— Оставаш само за една нощ? — пита и оглежда лицето ми.

— Да. Ти какво помисли? Че се премествам тук?

Разбира се, че си е помислила, че идвам завинаги. Тя винаги има прекалено много вяра в мен.

— Не. — Извръща поглед. — Не знам… мислех, че идваш за малко повече.

И ето тук вече става ужасно неловко. Знаех си.

— Това е стаята ти — отваря вратата, но аз не влизам.

— Твоята е тази отсреща, нали? — гласът ми се прекършва и звуча като глупак.

— Да — промърморва и гледа пръстите си.

— Супер — продължавам да се държа като глупак. — Сигурна ли си, че няма проблем да остана?

— Да, разбира се. Знаеш, че ми липсваше.

Вълнението на лицето й се стопява като сняг. Очевидно вече си припомня какъв съм идиот и как й отказах да се преместя тук. Разочарованието й безмълвно се плъзва по лицето й. Никога няма да забравя как побягна към мен, копнежа й. Усетих го така силно, така болезнено, може би по-силно, отколкото самата тя го е усетила. Бях полудял без нея.

— Да, но последния път, когато бяхме заедно, аз на практика те изхвърлих от апартамента.

Внимателно наблюдавам лицето й и виждам как споменът за онази нощ се връща. Буквално виждам изправящата се между нас стена, когато ме поглежда и ми се усмихва с най-фалшивата си усмивка.

— Не знам защо го казах, защо изобщо повдигнах темата — изричам и прокарвам ръка по челото си. Очите й се преместват към… нейната стая. След дълга пауза казва:

— Можеш да си оставиш нещата тук — сочи към стаята си, грабва сака от ръката ми, слага го на леглото и го разкопчава.

Наблюдавам я как вади намачканите тениски и боксерки и сбръчква чело.

— Чисти ли са? — пита.

— Боксерките само.

Веднага отдръпва чантата от себе си.

— Не искам дори да си представям на какво прилича апартаментът. — Ъгълчетата на устата й се извиват в усмивка.

— Е, добре че не ти се налага да го видиш повече — казвам шеговито и усмивката й се стопява. Каква лайняна шега! Какво ми става, по дяволите? — Не, не исках да кажа това — обяснявам прекалено бързо в отчаянието си да замажа възможно най-грешния подбор на думи.

— Няма проблем. Успокой се — говори с нежен глас. — Хардин, аз съм, няма друг.

— Знам. — Поемам си дълбоко дъх. — Просто мина толкова много време и сме на някакво място, някъде по средата на някаква полувръзка, с която и двамата се справяме ужасно зле. И не сме се виждали. И толкова ми липсваше. И така се надявам да съм ти липсвал. Майко, колко бързо го казах!

— Така е — усмихва се тя.

— Кажи ми го пак — настоявам. Искам да чуя подробности, искам да чуя точните думи.

— Липсваше ми. Казвах ти го всеки ден по телефона.

— Знам — отвръщам. Правя крачка към нея. — Просто искам да го чуя пак.

Прибирам косата й зад ушите и тя се обляга в мен.

— Ти пък кога пристигна? — чувам тъничко гласче и Теса подскача и се отдръпва от мен.

Супер! Просто страхотно! Ето го и Смит на вратата на стаята… новата стая на Теса.

— Току-що — отговарям с надеждата да си тръгне, за да мога да продължа това, което почти започнах преди минутка.

— Защо дойде? — пита и влиза в стаята.

Соча към Теса, която вече е на два метра от мен, вади дрехите ми от сака и ги премята през ръката си.

— Дойдох да видя нея.

— О! — отговаря тихо Смит и забива поглед в пода.

— Не ме ли искаш тук?

— Нямам нищо против да си тук — казва и свива рамене.

— Това е добре, защото нямаше да си тръгна дори и да ти беше неприятно — изричам с усмивка.

— Знам — усмихва се и той и ни оставя сами.

— Детето те харесва — казва Теса.

— Не е лошо хлапе.

— И ти го харесваш.

— Не го харесвам. Казах само, че не е лошо хлапе.

— Да беее — върти очи.

Права е. Наистина го харесвам… малко. Повече от останалите петгодишни, които познавам, а аз не познавам много.

— Ще го гледам тази вечер, докато Ким и Крисчън са на официалното откриване на един джазклуб.

— Защо не си с тях?

— Не знам. Просто не ми се ходеше.

— Хм — притискам устни между пръстите си, за да скрия усмивката си от нея.

Радвам се, че не иска да излиза. Надявам се да е планирала да прекара вечерта с мен по телефона. Теса ме поглежда някак странно.

— Можеш да отидеш с тях. Не е нужно да седиш тук… с мен.

— Моля? Затова ли карах толкова път? Да отида в някакъв лайнян клуб без теб? Не искаш ли да остана тук?

Очите й поглеждат моите и тя притиска дрехите ми към гърдите си.

— Да, разбира се, че искам да останеш.

— Добре, защото и да не искаше, пак нямаше да отида — шегувам се. Не се усмихва така, както Смит се усмихна на шегата ми, но върти очи, което е точно толкова хубаво. — Къде отиваш? — питам, когато я забелязвам как се опитва да излезе от стаята.

— Да пусна пералня с дрехите ти.

И излиза от стаята.