Анна Тод
След падането (86)

Глава осемдесет и пет
Хардин

Ландън изтръсква мократа си шапка на пода и с театрален жест обляга затворения си чадър до стената. Иска да забележа какви големи „усилия“ полага, за да ми помогне.

— Е, кое е това толкова спешно, че трябваше да изляза в проливния дъжд? — пита леко загрижено, но и с голяма доза самодоволство. После оглежда голите ми гърди. — Кое е това спешно нещо, заради което трябваше да се облека, за да дойда?

Махам с ръка към Ричард, който спи на дивана.

— Ей тоя.

Ландън наднича да го види:

— Кой е той? — пита и после ченето му бавно пада на пода. — Чакай малко… това ли е бащата на Теса?

— Не, Ландън, това е още едно случайно, бездомно лайно, което намерих на улицата и което прибрах да си подремне на дивана ми. Това правят хипстърите в наши дни.

— И защо е тук? — пита, без да обърне внимание на сарказма ми. — Теса знае ли?

— Знае, но не и че от пет дни е в период на изсушаване и със студена пуйка^[1], нито че повръща из целия апартамент.

Ричард простенва в съня си и аз дърпам Ландън за ръката, влача го към коридора. Очевидно терминологията е малко тегава за доведеното ми братче.

— Какво пресушаване, какви пуйки? Искаш да кажеш… от наркотици?

— Да. И алкохолизъм.

Той се замисля за малко и пита с повдигната вежда:

— И как не е намерил твоя алкохол? Или вече си изпил всичко?

— Нямам вече алкохол тук, задник смотан.

Ландън наднича към проснатия на дивана ми мъж и пита:

— Все още не разбирам как аз се вписвам в тази картинка.

— Ще си му бавачка — информирам го и той веднага прави крачка назад.

— Няма начин! — опитва се да прошепне, но се получава нещо като задушен писък.

— Споко — потупвам го по рамото. — Само за една нощ.

— Няма начин. Няма да остана тук с него. Та аз дори не го познавам!

— Да не мислиш, че аз го познавам?

— Ти го познаваш по-добре от мен. Един ден може да ти стане тъст, ако не се държиш като идиот. — Думите му ме удрят по-силно, отколкото би трябвало. Тъст? Повтарям си няколко пъти думата и тя ми се струва доста странна и далечна. Не откъсвам очи от развалината на дивана ми.

— Искам да я видя — казвам умолително.

— Кого? Тес?

— ТЕ-СА — поправям го. — Кого мислиш?

Ландън си играе с пръстите си като малко дете.

— Защо тя не дойде? Не мисля, че идеята да оставам сам с него е добра.

— Не бъди такъв женчо. Не е опасен. Просто трябва да го пазиш да не излиза. Има предостатъчно храна и вода.

— Сякаш говориш за куче… — отбелязва Ландън и започва да масажира слепоочията си. Главата ме боли от раздразнение.

— Пич, на този етап е долу-горе така. Ще ми помогнеш ли, или не? Заради Теса? Знам, че е лек удар под кръста за теб, но няма да има проблем.

След няколко секунди той кима и казва:

— Само за една нощ.

Налага се да се обърна, за да прикрия усмивката си. Не знам как Теса ще реагира, когато наруша ембаргото за лично пространство, скрепено със споразумение, но става дума само за една нощ. Само една нощ с нея. Само това искам, само от това се нуждая. Телефонните обаждания и съобщенията стават за през работните и учебните дни, но след този кошмар трябва, задължително е да я видя.

Трябва да се убедя, че никой друг освен мен не е оставил и не може да остави следи по тялото й.

— Знае ли, че отиваш? — пита Ландън и влиза след мен в спалнята, докато аз ровя по пода за чиста тениска.

— Ще разбере. Като пристигна.

— Каза ми за вас двамата по телефона.

Сериозно? Не е в неин стил да споделя интимни неща.

— Защо е тръгнала да ти разправя как правим секс по телефона? — питам. Наистина не разбирам.

Очите на Ландън стават като палачинки.

— Не, не, чакай! О, боже! НЕ! — възкликва. Опитва се да си покрие ушите, но е прекалено късно и бузите му пламват от срам.

Смехът ми се удря в стените.

— Трябва да си по-конкретен, когато говориш за мен и Теса. Не си ли го разбрал? — отвръщам, усмихвам се и с радост си спомням нежните стонове на Теса в ухото ми.

— Очевидно. Вече ще знам — отсича и бързо се съвзема от ужаса. — Каза ми, че доста говорите по телефона.

— И…?

— Изглежда ли ти щастлива?

Усмивката ми се стопява.

— Защо питаш?

Лицето ми помръква от тревога.

— Просто се чудех… Притеснявам се за нея. Не ми се струва особено развълнувана и щастлива в Сиатъл, както очаквах. Както може би и тя е очаквала.

— Не знам. — Потърквам врата си. — Не ми се струва щастлива, но не знам дали защото аз съм задник, или защото Сиатъл не е точно това, което е очаквала — отговарям откровено.

— Надявам се да е първото, защото наистина искам да е щастлива там.

— И аз… като че ли искам същото — изричам бавно.

Ландън изритва чифт черни джинси изпод крака ми.

— Ей, мислех да ги обличам.

— Имаш ли някакви дрехи?

— В момента… не.

— Прал ли си изобщо, откакто Теса тръгна?

— Да… — лъжа.

— Аха — мърмори и за да докаже, че не ми вярва, сочи петното на черната ми тениска. Вероятно от горчица.

— Мамка му! — събличам я и я мятам на пода. — Нямам какво да облека. — Отварям най-долния шкаф и въздъхвам с облекчение, когато забелязвам няколко чисти черни тениски.

— Защо не облечеш тези? — пита Ландън и сочи чифт сини джинси в гардероба.

— Не.

— Защо не? Винаги обличаш само черни джинси.

— Именно.

— Единственият ти чифт е мръсен, така че…

— Имам пет чифта — поправям го. — Просто са един и същи модел. — Въздъхвам и тръгвам ядосано към гардероба да извадя сините.

Мразя такива неща. Мразя и сини джинси. Майка ми ги купи за Коледа и дадох обет никога да не ги обувам. И какво стана? От любов ли, или що? Теса ще се разтопи, като ме види в друг цвят.

— Малко са… очертаващи — казва Ландън и захапва устната си, за да не избухне в смях.

— Да ти го начукам — развявам среден пръст в лицето му и започвам да блъскам някакви неща в сака си.

След двадесет минути сме пак в хола. Ричард все още спи, Ландън продължава да коментира ужасно тесните ми джинси, а аз съм готов да видя Теса в Сиатъл.

— Какво да му кажа, когато се събуди?

— Каквото искаш. Ще е много забавно, ако го баламосваш нещо. Примерно можеш да се преструваш на мен и да го питаш какво прави тук. Съвсем ще се сбърка.

Ландън не вижда нищо смешно в идеята ми и буквално ме избутва от вратата.

— Внимавай как караш. Шосетата са хлъзгави.

— Слушам и изпълнявам — мятам сака през рамо и тръгвам, преди да направи още някой коментар за очертания ми задник.

 

 

По време на цялото пътуване не мога да спра да мисля за кошмара. Не мога да заглуша стоновете в ушите си, как Теса нашепва името му. Чувам дори как ноктите й се забиват в гърба му и дерат кожата му. Увеличавам звука на радиото, за да удавя мислите си, но не успявам, затова решавам да мисля за Теса, да си спомням мигове от времето, прекарано с нея. Иначе този път ще се окаже най-кошмарният и дългият в живота ми.

 

 

— Погледни колко са сладки тези бебета — изпищя Теса и посочи цял взвод сгърчени малки човеци. Всъщност само две, но стигат.

— Да, да, много са сладки — врътнах очи и я повлякох напред в магазина.

— Дори панделките им са в тон.

Усмихваше се толкова широко, а гласът й беше странно писклив, какъвто е при всяка жена, когато около нея се завърти някое бебе. Сякаш им избиват хормоните ли, или какво?

— Да — казах и тръгнах след нея между тесните редове на Корнърс Търсеше някакво специално сирене за вечерята, но тези бебета й взеха акъла.

— Признай си, че са сладки — каза с огромна усмивка, но аз поклатих глава, защото наистина не ми бяха никак сладки. — Стига, Хардин! Знаеш, че са сладки. Просто го кажи.

— Бяха. Много. Сладки — отговарям с безразличие, а тя веднага стиска недоволно устни, кръстосва ръце пред гърдите си като едно голямо, лигаво бебе.

— Може би ще си от онези хора, които си мислят, че само техните деца са сладки.

Наблюдавах лицето й и забелязах, че веднага я осени неприятна мисъл.

— Ако изобщо някога решиш да имаш деца — добави сериозно.

Исках да я целуна и да отмия мрака от лицето й.

— Може би съм от тези хора. Но не искам деца — казах с надеждата да й го набия в главата.

— Знам… — отвърна меко тя. След малко видя сиренето, което търсеше, и го метна малко по-гневно в кошницата. Лицето й беше все така сериозно. Не се усмихна нито веднъж, докато чакахме на касата. Погледнах я и я сбутах с лакът.

— Хей.

Когато вдигна очи към мен, те бяха замъглени. Очевидно чакаше аз да проговоря пръв.

— Знам, че се разбрахме да не говорим повече за деца… — Очите й веднага се заковаха в пода.

— Хей, погледни ме. — Двете ми ръце обвиха лицето й и аз притиснах чело към нейното.

— Няма проблем. Не исках да прозвучи така — каза, сви рамене, след което започна да се оглежда из магазина и знаех, че се чуди защо я докосвам така на публично място.

— Тогава нека се разберем да не говорим повече за деца. Темата само създава проблеми помежду ни — добавих и я целунах по устните. Устните ми се задържаха върху нейните, а малките й ръце се мушнаха в джоба на якето ми.

— Обичам те, Хардин — каза и след това Сърдитата Горила, както наричахме касиерката, започна да се покашля.

— Обичам те, Тес. Ще те обичам толкова много, че няма да имаш нужда от деца — обещах. Тя извърна глава, за да прикрие разочарованието си. Сигурен съм. Но точно тогава не ми пукаше. Мислех, че сме се разбрали по този въпрос и че съм получил това, което искам.

Питам се дали някога в живота си съм бил нещо повече от един завършен егоист.