Анна Тод
След падането (83)

Глава осемдесет и две
Хардин

— Съжалявам — казва Ричард. Едва си поема дъх. Цялото му тяло е облято в пот. Бърше повърнатото от брадата си. Облягам се на рамката на вратата и обмислям дали да се обърна и да го оставя да се въргаля в мръсотията си. Цял ден трепери, повръща, поти се и скимти.

— Ще излезе от организма ми съвсем ско…

Обляга се на тоалетната чиния и продължава да повръща. Като гейзер. Жестоко! Слава богу, че този път успя да стигне до банята.

— Надявам се — казвам и излизам от банята. Отварям прозореца в кухнята. Студеният въздух нахлува рязко. Вземам чаша от шкафа и въртя скърцащото кранче, за да налея вода.

Какво да го правя, по дяволите? Тая детоксикация се разлива по целия ми под. Въздъхвам, вадя пакет сухи бисквити и отивам в банята. Потупвам го по рамото и казвам:

— Пий вода и хапни нещо.

Главата му се тресе. Не знам дали се съгласява, или е в абстиненция. И в делириум тременс. Кожата му е толкова бледа и мокра. Прилича на глина. Не мисля, че бисквитите ще му помогнат, но има някаква вероятност, макар и малка.

— Благодаря — простенва накрая и го оставям да повръща на спокойствие из цялата ми баня.

Леглото никога не е оправено както трябва. Всеки ден се опитвам да изправя ъглите и да опъна чаршафа така, както го прави Теса — подпъхва го някак под матрака. На мен обаче не ми се получава. Дрехите ми — чисти и мръсни — са нахвърляни по пода. Празни кутии от сода във всеки ъгъл и по всяка повърхност. И е студено. Отоплението е пуснато, но е… студено. Изпращам й едно последно съобщение за лека нощ, затварям очи и се моля за една нормална нощ.

— Теса? — викам от коридора да й кажа, че вече съм си у дома.

В апартамента е тихо. Чуват се само тихи, меки звуци. Дали Теса говори с някого по телефона? — Теса? — викам пак и въртя дръжката на вратата на спалнята. Това, което виждам, ме заковава на място. Теса е легнала на бялата завивка, косата й е мокра от пот и е паднала на челото й. Пръстите на едната й ръка са закачени на рамката на леглото, а около пръстите на другата и ръка са увити нечии черни кичури. Бедрата й се движат ритмично. Кръвта ми се вледенява. Главата на Зед е заровена между нежната бяла кожа на бедрата й. Ръцете му обхождат цялото й тяло. Опитвам се да направя крачка към тях, да го грабна за гушата и да го метна към стената, но краката ми са залепени за пода. Опитвам се да изкрещя, но устата ми отказва да се отвори.

— О, Зед — стене Теса. Покривам ушите си с ръце, но не помага. Гласът й пътува право към мозъка ми. Няма начин да избягам.

— Толкова си красива — говори й той и тя пак стене.

Едната му ръка покрива гърдите й. Устата му е притисната между краката й. Не ме виждат… Вцепенен съм. Дори не забелязват, че съм в стаята. Теса пак вика името му, той вдига глава и ме вижда. Не откъсва очи от мен, докато устните му пълзят по тялото й и нежно захапва кожата й със зъби. Чак до шията. Не мога да откъсна очи от голите им тела, а вътрешностите ми са проснати на студения под, сякаш някой ме е разкъсал на две половини. Не мога да понеса гледката, но съм принуден да стоя и да гледам.

— Обичам те — казва й той и тайно ми се хили.

— И аз те обичам — отвръща тя и простенва.

Ноктите й леко драскат татуирания му гръб и той влиза в нея. Най-накрая гласът ми идва, започвам да пищя, удавяйки стоновете им в нечовешкия си вик.

— Мамка му! — крещя и грабвам чашата с вода от нощното шкафче. След секунда тя се разбива в стената и парчетата кънтят по пода.