Анна Тод
След падането (81)

Глава осемдесет
Хардин

Чувам как Теса стене и разбирам, че е изпълнила инструкциите ми. Представям си я: лежи на леглото с разтворени крака. Мили боже!

— Господи, как ми се иска да съм там и да те гледам — казвам и се опитвам да пренебрегна пулсиращата болка в пениса си.

— Обичаш да го правиш, нали? Да ме гледаш — чувам задъханото й дишане.

— Мамка му, как обичам, не мога дори да ти опиша. И ти обичаш да те гледам.

— Обичам, както ти обичаш, когато дърпам косата ти.

Ръката ми вече е около пениса ми. Мога да се възбудя за секунди само като си я представям, какво остава да я слушам в слушалката. Стоновете й са тихи, много тихи и деликатни. Има нужда от повече насърчение.

— По-бързо, Тес. Движи пръстите по-бързо. В кръг и бързо. Представи си, че съм там, че това съм аз и че аз те карам да изпитваш това удоволствие — говоря тихо, ако случайно гостът ми реши да намине покрай вратата.

— О, боже — стене силно.

— И езикът ми, бебо. Как прави кръгчета по кожата ти, греховните ми устни са притиснати към твоите, смучат те, хапят те, дразнят те.

Затварям очи и слушам накъсаното й дишане.

— Прави това, което правя и аз, докосвай се — прошепва. Представям си как гръбнакът й се извива над леглото, докато си доставя удоволствието сама.

— Вече го правя — казвам и тя скимти. Мамка му, колко иска да я видя.

— Говори ми, моля те — умолява. Обичам как в такива мигове цялата й невинност изчезва, стопява се. Винаги харесва да й говоря мръснишки.

— Искам да те чукам. Не, искам да те сложа да легнеш на матрака и да правим любов. Бързо и силно, така че да пищиш името ми, докато влизам в теб докрай.

— Аз… — И дъхът й спира.

— Хайде, бебо, направи го. Искам да те чуя.

И когато я чувам как свършва, заровила глава във възглавницата, за да заглуши виковете си, спирам да дишам. Не знам как е възможно да свърша само като си я представям такава. Свършвам в боксерките си и едва задушавам името й, което излиза от устата ми.

Двамата дишаме задъхано в слушалките и не знам дали минават минути, секунди или часове.

— Това беше… не мога да говоря още, задъхана съм.

— Да — отговарям с дрезгав глас.

— Нека си поема дъх — смее се тя. Бавна усмивка разпъва ъгълчетата на устните ми. — А аз си мислех, че вече сме правили почти всичко.

— О, има толкова много неща, които искам да направиш. Уви, за целта трябва да сме в един и същи град.

— Тогава ела тук — казва бързо. Слагам телефона на говорител и разглеждам ръката си.

— Ти каза, че имаш нужда от време и от лично пространство — напомням й.

— Знам — съгласява се тя с тъга. — И двамата имаме нужда да останем малко сами. И май… работи в наша полза, не мислиш ли?

— Не — лъжа, но знам, че е права. Опитвам се да стана по-добър заради нея и се страхувам, че ако ми прости прекалено бързо, пак няма да стигна доникъде. Ще се подхлъзна и ще загубя мотивацията си. Когато… АКО намерим обратно пътя един към друг, искам да бъда различен заради нея и това да не се променя. Искам да й покажа, че онзи елемент с порочния кръг, както го нарича тя, вече го няма.

— Толкова ми липсваш — казва. Знам, че ме обича, и всеки път, когато ми даде малко подкрепа, имам чувството, че някой вдига огромен товар от раменете ми.

— И ти ми липсваш. Повече от всичко.

— Не казвай „и ти ми липсваш“. Звучи, сякаш се съгласяваш с мен — напомня ми саркастично моите собствени думи и усмивката едва се побира на лицето ми. Сякаш цялото ми същество се усмихва с нея.

— Не можеш да използваш моите идеи, за да ми оригиналничиш — скарвам й се на шега, а тя се смее.

— Мога — запъва се като дете. Ако беше тук, знам, че щеше да ми изплези език.

— Боже, каква си непослушна тази вечер — добавям. Ставам от леглото. Имам нужда от душ.

— Така е.

— И много дръзка. Кой да предположи, че мога да те накарам да свършиш по телефона — смея се и тръгвам по коридора.

— Хардин! — изпищява тихо от ужас, както и очаквах да направи. — И между другото, досега вече трябваше да си разбрал, че можеш да ме накараш да направя почти всичко.

— Де да беше вярно… — Ако наистина можех, сега щеше да е тук. Подът в коридора е студен. Нозете ми шляпат, но после чувам гласа на баща й, стряскам се и изпускам телефона на пода.

— Извинявай — казва Ричард до мен. — Започна да ми става топло и…

Млъква незабавно, щом вижда, че се навеждам да взема телефона си, но е прекалено късно.

— Кой е това? — пита Теса. Усещам шока й. Сънливото, отпуснато момиче го няма. Напрежението в гласа й е непоносимо за ушите ми. — Хардин, кой е у нас? — пита почти заканително.

Мамка му! Казвам с устни едно голямо „браво!“ на Ричард, превключвам телефона от говорител на нормален режим и бързам към банята.

— Това е…

— Баща ми ли беше?

Искам да я излъжа, но би било ужасно глупаво, а вече не желая да върша глупости.

— Да, той е — казвам и чакам да се разпищи в слушалката.

— Защо е там?

— Аз… ами…

— Оставил си го да живее при теб? — пита и така смъква паниката от раменете ми. Не се налага да обяснявам шибаната ситуация.

— Нещо такова.

— Не разбирам. Объркана съм.

— И аз.

— Колко време ще остане? И защо не ми каза?

— Съжалявам. Тук е едва от два дни — обяснявам и чувам, че Теса пуска водата във ваната.

Значи не е много разстроена, за да си взема вана по време на такъв разговор, но пък продължава да пита:

— И защо по принцип е дошъл там?

Не мога да й кажа цялата истина. Не сега.

— Предполагам, че няма къде да отиде.

Започвам да се къпя.

— Добре — въздъхва тя.

— Ядосана ли си?

— Не, не съм ядосана. Просто съм объркана. Не мога да повярвам, че му позволяваш да остане в апартамента ти.

— И аз не мога да повярвам.

Малката баня се пълни с гъста пара. Обърсвам с длан огледалото. Приличам на дух. На черупка от мида. Под очите ми има огромни кръгове от недоспиване. Единственото, което ми вдъхва живот, е гласът на Теса.

— Хардин, това означава много за мен.

Мина доста по-добре, отколкото очаквах.

— Сериозно ли говориш?

— Да, разбира се.

Изведнъж ми става толкова хубаво. Като някое пале, на което са му дали малка награда за послушание… и за моя огромна изненада, тази позиция на кучето с каишка не ми пречи.

— Добре — не знам какво повече да добавя. Изпитвам известна вина, че не съм й казал за… навиците на баща й, но сега не му е времето, а по телефона още по-малко.

— Чакай… значи баща ми е бил там, когато ние… знаеш… — прошепва и нещо започва да бучи в слушалката. Трябва да е пуснала вентилатора, за да не чуе никой, докато говори с мен по тази тема.

— Е, не е бил при мен в стаята. Не си падам по такива неща — подкачам я, за да разведря настроението й, а тя се смее тихичко.

— Никога не се знае по какво си падаш.

— Не, повярвай ми, това е едно от малкото неща, по които не си падам — казвам с усмивка. — Никога не бих споделил интимните си мигове с теб, не бих те поделил дори и с баща ти.

Тя издава някакъв звук, сякаш всеки миг ще повърне, а аз се смея.

— Ти си луд.

— Разбира се, че съм луд.

Виното я прави авантюристка, има такова приятно чувство за хумор. Аз ли? Аз не мога да разбера защо се усмихвам като селски идиот.

— Трябва да се изкъпя, целият съм в сперма — казвам и събувам боксерките си.

— И аз. Не че съм в секрети или нещо, но имам нужда от душ.

— Добре… да свършваме тогава…

— Вече свършихме… — смее се на ужасния си опит за шега.

— Хаха. Лека нощ, Теса.

— И на теб — казва и не затваря, но аз натискам копчето преди нея. Не искам да ми затваря първа.

Топлата вода се стича по тялото ми. Не съм се съвзел от спомена за Теса, която се докосва, докато говори по телефона с мен. Не само че възбужда много… това е повече от секс по телефона. Това показва, че все още ми има доверие, за да направи такова нещо с мен. Потъвам в мислите си, започвам да сапунисвам татуираната си кожа. Не мога да си представя, че едва преди две седмици двамата стояхме под този душ.

 

 

— Мисля, че тази ми е любимата — каза, докосна една от татуировките и ме погледна през мокрите си мигли.

— Защо? Аз я мразя — отвърнах. Проследих малките й пръсти, които бавно се движеха по голямото цвете до лакътя ми.

— Не знам. Просто е хубаво, че имаш цвете сред целия този мрак наоколо.

Пръстите й се спуснаха към съсухрения череп под цветето.

— Никога не съм се замислял над това — отвърнах. Сложих ръка под брадичката й и я накарах да ме погледне. — Ти винаги виждаш светлината в мен. Как го правиш, при положение че няма нищо светло у мен?

— Има, има много светлина. И ти ще я видиш. Някой ден — заяви. Усмихна се и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по устните. Водата се лееше между устните ни.

— Надявам се да си права — прошепнах много тихо, за да не ме чуе.

 

 

Опитвам се да отмия спомена, но той не си отива. Не, не искам да си я спомням, напротив. Теса е във всяка моя мисъл. Винаги е била. Единственото, което ме побърква, са спомените, когато се е опитвала да ме убеди, че съм по-добър отколкото съм всъщност. Иска ми се да мога да се видя такъв, какъвто ме вижда тя, ще ми се да мога да й повярвам, че съм добър за нея. Но как изобщо е възможно, при положение че съм толкова сбъркан.

Това означава толкова много за мен, Хардин. Това каза преди минути. Вероятно ако продължавам да правя това, което правя сега, и ако се пазя да не се забърквам в каши, мога да продължа да върша неща, които да означават много за нея. И тогава може би… много малко вероятно, но все пак се надявам… ще мога да видя поне мъничко от светлината, която е съзряла у мен.

Едва тогава ще съм в състояние да я направя щастлива, а не постоянно нещастна.

Може би има надежда за нас.