Анна Тод
След падането (79)

Глава седемдесет и осем
Хардин

Влизам в апартамента. Краката все още ме болят от кикбокса. Вадя бутилка студена вода от хладилника и се опитвам да не обръщам внимание на заспалия на дивана ми гост. Правя го за нея, напомням си. Всичко е заради нея. Вадя телефона от чантата си и го включвам. Точно когато се опитвам да я набера, тя вече звъни.

— Ало? — казвам в слушалката, в същото време събличам подгизналата от пот тениска и я мятам на пода.

— Здрасти. — Това ли е всичко, което има да ми казва? Прекалено е кратко, прекалено недостатъчно. Искам да говоря с нея. Искам и тя да иска да говори с мен. Подритвам тениската на пода, но после я вдигам, защото ако можеше да ме види, щеше да се сърди, че съм такъв мърляч.

— Какво става?

— Ходих да разглеждам града — отвръща спокойно. — Опитах се да ти се обадя, но ме прехвърли на гласова поща. — Гласът й моментално успокоява нервите ми.

— Аз пък пак ходих на тренировки — казвам. Лягам на леглото. Така ми се иска да е тук, при мен, да сложи глава на гърдите ми. А тя е толкова далеч.

— Наистина? Това е страхотно! Събувам си обувките.

— Добре…

— Не знам защо ти казах това за обувките — смее се в слушалката.

— Пияна ли си? — подскачам и се облягам на лакът.

— Пих малко вино — признава. Трябваше веднага да я усетя.

— С кого?

— Кимбърли и Ванс… Крисчън, де.

Не знам как бих се почувствал, ако разбера, че излиза да пие в непознат град, но осъзнавам, че сега не му е времето да повдигам темата.

— Той казва, че си страхотен писател — добавя. Усещам укора в гласа й.

Мамка му!

— Защо му е да казва такова нещо? — питам, но сърцето ми ще изскочи.

— Не знам. Защо не пишеш вече? — Гласът й е натежал от любопитство и… вино.

— Не знам, но не желая да говорим за мен. Искам да говорим за теб и за Сиатъл. И за това защо пренебрегваш обажданията ми.

— Също така каза, че завършваш другия семестър — продължава, без да обръща внимание на думите ми. Крисчън очевидно не знае как да си гледа своята работа.

— Да. И?

— Не знаех и за това — казва раздразнено.

— Не съм крил от теб. Просто не е станало дума. Ти имаш много време, докато завършиш, така че няма значение. Не че щях да хукна някъде.

— Стой така.

Какво прави, по дяволите? Колко вино е изпила? Чувам я как мърмори нещо неразбираемо, суети се, слушалката пука. Накрая питам:

— Какво правиш?

— Какво? О, косата ми се заплете в копчетата на ризата. Извинявай, кълна се, че те слушам много внимателно.

— Защо си разпитвала шефа си за мен?

— Той подхвана темата. След като ти предложил работа няколко пъти, а ти си отказал… изведнъж ти се превърна в темата на разговора — говори натъртено.

— Нищо ново. — Не си спомням да съм й казвал за предложението му за работа, но не съм крил това от нея, не и с умисъл. — Той винаги е знаел какво мисля за Сиатъл.

— Всички сме наясно какво мислиш за Сиатъл — казва Теса и знам, че пак ми върти очи.

Сменям темата.

— Не ми вдигна, когато ти звънях. Доста пъти.

— Знам. Оставих телефона си в колата в подземния паркинг на Тревър… — и млъква в средата на изречението. Скачам от леглото и крача из стаята. Знаех си! Мамка му, знаех си! — Показа ми малко от града, съвсем по приятелски. — Много е бърза, когато трябва да се оправдае.

— Не си ми вдигнала, защото си била с шибания Тревър? — ръмжа в слушалката и пулсът ми се ускорява с всяка секунда мълчание. Но след мълчанието тя започва да вика:

— Няма да ми крещиш и да се караш с мен заради Тревър! Той е само приятел. И нека ти напомня, че ти си този, който отказа да бъде тук. Няма да ми избираш приятелите, разбра ли ме?

— Теса… — предупреждавам.

— Хардин Алън Скот! — казва сърдито в слушалката и избухва в смях.

— Защо се смееш? — питам, но не мога да спра усмивката, която се е разляла по лицето ми. Мамка му, колко съм жалък!

— Не… не знам.

Звукът на смеха й пълни ушите ми, отеква право в сърцето ми и го топли.

— Трябва да спреш с виното — казвам шеговито. Така ми се иска да видя за кой ли път ми върти очи, задето й се карам.

— Хайде, накарай ме! — предизвиква ме със закачлив и плътен глас.

— Ако бях там, щях да те накарам. Няма нищо по-сигурно от това.

— Какво друго би направил, ако беше тук? — пита. Падам назад на леглото. Накъде отива този разговор? Мисля, че се досещам, но с нея никога не мога да съм сигурен. Особено когато е пила.

— Тереза Лин Янг, опитваш се да правиш секс с мен по телефона?

Тя започва да кашля и да се дави. Предполагам, че се е задавила с глътката вино.

— Какво? Не! Само попитах — почти изпищява в слушалката.

— Разбира се, че сега ще отречеш — смея се на ужаса в гласа й.

— Освен ако… ти не искаш — прошепва.

— Сериозно ли го казваш? — Самата мисъл кара пениса ми да подскача.

— Може би… не знам. Ядосан ли си ми за Тревър? — пита. Гласът й ми действа по-опияняващо от всичкото вино, което съм в състояние да изпия, а това е сериозно количество. Разбира се, че съм бесен, че е прекарала времето си след работа с него, но не това искам да обсъждам сега с нея. Първо чувам как тежко преглъща, а после и попукването на чашата.

— В момента никак не ми е до него — лъжа и добавям: — Не изпивай виното. Ще ти стане лошо. — Познавам я толкова добре, но напук на мен чувам как изпива цялата чаша.

— Не можеш да ме командваш от такова разстояние.

Знам, че пие, за да събере кураж.

— Бебо, мога да те командвам от всякакво разстояние — отсичам, усмихвам се и прокарвам пръсти по устните си.

— Може ли да те питам нещо? — казва тихо.

— Питай.

— Днес си мислех за онзи ден, когато дойде в офиса ми за първи път…

— Мислила си си как съм те чукал на бюрото, докато си била с него? — Моля те, кажи, че е така.

— Докато го чаках.

— Разкажи ми повече, кажи ми какво си мислеше — настоявам. Всичко това е толкова объркано. Всеки път, когато говорим, имам чувството, че не си даваме никаква почивка, че всичко е като преди, както е било винаги. Единствената разлика е, че не мога да я докосна физически, да прокарам език по меката й кожа…

— Мислех си как… — спира и пак отпива.

— Не се срамувай.

— Хареса ми и исках пак да го направя.

— С кого? — питам само защото искам да го чуя от нея.

— С теб. Само с теб.

— Добре — казвам ухилен до ушите. — Ти все още си моя, макар че искаш да ти дам време и лично пространство. Ти си само за мен, знаеш го, нали? — питам по възможно най-нежния начин.

— Да, знам.

Гърдите ми се стоплят, сърцето ми се раздува от облекчение.

— А ти мой ли си? — пита много по-уверено отколкото преди малко.

— Да, винаги.

Нямам избор. Не съм имал шанса да избирам от мига, в който те видях. Това искам да й кажа, но мълча и нервно очаквам отговора й.

— Добре. Сега ми кажи какво би направил, ако беше тук. И не пропускай никакви детайли.