Анна Тод
След падането (78)

Глава седемдесет и седем
Теса

В чинията ми не е останало нищо и вече не ме сдържа от нерви на стола. В мига, в който поръчахме храната, се сетих, че забравих телефона си в колата, а това ме побърква повече, отколкото е редно. По принцип рядко някой ми звъни, но сега не успявам да се отърва от мисълта, че Хардин може да се опита да ми звънне или да ми пусне съобщение. Полагам големи усилия да слушам какво ми говори Тревър. Като че разказва за някаква статия в „Таймс“. Мъча се да не мисля за Хардин и за вероятността да ми се е обадил точно сега, но не ми се получава. По време на цялата вечеря съм разсеяна и знам, че Тревър го е забелязал, но е прекалено възпитан да ми го каже в очите.

— Не е ли така? — пита той и ме връща в реалността. Започвам да си припомням какво се случи в последните няколко секунди от разговора и да се опитам да се сетя за какво говореше. Май нещо за здравеопазването…

— Да, така е — лъжа. Не знам дори дали се съгласих, или не, но искам проклетият сервитьор да дойде и да ни донесе сметката. Сякаш по поръчка, младото момче се явява и оставя сметката. Тревър веднага се бърка за портфейла си.

— Аз мога… — започвам, но той вади няколко банкноти и сервитьорът изчезва към кухнята.

— Аз черпя.

Благодаря му тихо и тайно поглеждам към големия каменен часовник на стената над вратата. Вече е седем и половина. Един час в този ресторант! Не мога да сдържа въздишката си на облекчение, когато Тревър пляска с ръце и става.

Докато се връщаме към блока му, минаваме покрай малко кафене и Тревър ме поглежда въпросително. Нещо като безмълвна покана.

— Може би някоя вечер през седмицата — предлагам с усмивка.

— Да, звучи добре.

Ъгълчето на устата му се повдига в прочутата му полуусмивка и продължаваме да вървим.

Взимаме си довиждане набързо, прегръщаме се приятелски и аз скачам в колата си. На секундата вадя телефона. Изтръпвам от ужас. Девет пропуснати обаждания. Всяко едно е от Хардин. Веднага му звъня, но ми се включва гласова поща.

Пътят до къщата на Кимбърли е дълъг и досаден. Движението в Сиатъл е някакъв кошмар. Кола до кола. Шумно е. Всички натискат клаксони, малките коли се мушкат между другите и засичат пътя непозволено. Имам жестоко главоболие.

Влизам през входната врата и забелязвам Кимбърли, която седи на белия кожен диван с чаша вино в ръка.

— Как мина денят ти? — пита веднага и се навежда да остави напитката си на масата.

— Добре, но движението тук е ад — изсумтявам и се отпускам на тъмночервения стол до прозореца. — Умирам от главоболие.

— Да, наистина е много натоварено. Пийни малко вино за главоболието си. — Става и преди да възразя, вече ми сипва бяло вино във висока, изискана чаша. Отпивам малко. Виното е охладено, свежо и сладко.

— Благодаря — усмихвам се и отпивам по-голяма глътка.

— Беше с Тревър, нали? — Кимбърли е толкова любопитна… по възможно най-сладкия начин.

— Да, излязохме на приятелска вечеря. Като приятели — казвам невинно.

— Ако искаш, подхвани отговора си пак и използвай думата „приятели“ още няколко пъти — казва закачливо тя, а аз се смея.

— Просто искам да поясня, че сме само… приятели.

Кафявите й очи грейват от любопитство.

— А Хардин знае ли, че с Тревър си другарувате като приятели?

— Не, но възнамерявам да му кажа. Веднага щом се чуем. Не знам защо, но Хардин никак не го харесва.

— Не го виня. Тревър можеше да бъде модел, ако не бе толкова срамежлив. Виждала ли си само какви сини очи има? — пита и започва да си вее на лицето с ръка. И двете се кискаме като ученички.

— Не искаше ли да кажеш „зелени очи“? — пита Крисчън, който се е появил неусетно във фоайето. Едва не си изтървавам чашата от изненада. За малко да оплискам целия паркет. Ким му се усмихва:

— Разбира се, че исках да кажа зелени.

Но той клати глава, усмихва се и добавя:

— Предполагам, че и аз мога да бъда модел — смигва и ни се усмихва. Радвам се, че не се разстрои от разговора ни. На негово място Хардин щеше да откачи. Ако ни беше чул как обсъждаме Тревър, особено ако аз бях направила такъв коментар за него, сега щеше да е побеснял.

Крисчън сяда на дивана и Кимбърли се покатерва в скута му.

— А как е Хардин? Предполагам, че си говорила с него — пита той.

— Да, малко поговорихме. Добре е — извръщам очи, докато лъжа.

— Инати се, нали? Все още му се сърдя, че отказа предложението ми, като се има предвид сегашната ситуация.

Крисчън се усмихва в шията на Кимбърли и я целува нежно по ухото. Двамата очевидно нямат никакъв проблем с публичната демонстрация на чувства. Опитвам се да откъсна очи от тях, но не мога.

Чакай…

— Кое предложение? — питам изумена.

— Как кое? Предложих му работа. Нали ти казах? Щеше ми се да беше дошъл тук. Искам да кажа, че има само един семестър и ще завърши по-рано, нали?

Чакай, защо аз не знам нищо за тези събития? За първи път чувам, че завършва по-рано.

— Ами… да… така мисля — казвам, но всъщност нищо не знам.

Крисчън увива ръце около Кимбърли и я люлее.

— Това момче е гений. Ако се беше напънал малко повече, балът му щеше да е кръгло отличие.

— Да, наистина е много умен… — съгласявам се и това е самата истина. Мозъкът на Хардин никога не спира да ме изненадва. Това е едно от нещата, които обичам най-много в него.

— И е много добър писател — казва и отпива една глътка от виното на Кимбърли. — Не знам защо се отказа. Толкова исках да прочета още някои негови неща — въздъхва той, докато годеницата му разхлабва сребристата му вратовръзка.

Тази информация… Хардин? Пише? Спомням си, че ми спомена, че обичал да си драска някакви неща през първата година в колежа, но не каза нищо повече. А в случаите, когато съм го питала, той винаги сменяше темата на разговора, поради което останах с впечатлението, че не е от никакво значение за него.

— Да — казвам, изпивам остатъка от виното и соча бутилката. — Може ли?

— Разбира се — кима сладко Кимбърли. — Пий колкото ти се иска. Имаме цяла винарна с такива вина.

След три чаши от главоболието ми няма и следа, а любопитството ми е нараснало в геометрична прогресия. Чакам Крисчън да спомене името на Хардин или да каже нещо за това, което е чел от него. Уви, той се впуска в оживени делови разяснения относно срещата, която имал с някаква медийна група, и това как мисли да разшири бизнеса към телевизията. Колкото и да ми е интересно, искам да се прибера в стаята си и да се обадя на Хардин. Пак.

Когато се отваря пролука в разговора, аз ставам, извинявам се, пожелавам им приятна вечер и бягам към временната си спалня.

— Вземи бутилката със себе си — казва Кимбърли, докато минавам край масата. Бутилката е наполовина пълна. Кимам и я вземам.