Анна Тод
След падането (76)

Глава седемдесет и пет
Теса

Прекарвам половин следобед да говоря с Хардин по телефона. Към края на работния ден съм свършила около нула работа. Денят е приключил и търпеливо чакам Тревър. Хардин ми се стори много спокоен, сякаш беше фокусиран върху нещо. Не мога да се побера в кожата си от щастие, че все още говорим. Така е много по-добре, отколкото да се стараем да се избягваме. Дълбоко в себе си знам, че няма да е толкова лесно, както ми изглежда сега, няма да мога да се залъгвам с малки дози Хардин, при положение че искам него, искам го целия, искам го през цялото време. Искам да е тук с мен, да ме прегръща, да ме целува, да ме кара да се смея. Но засега съм доволна от това, което имаме. Много по-добре е в сравнение с другата ми опция — безкрайно чувство на тъга.

Въздъхвам, облягам глава на стената и продължавам да чакам. Започвам да съжалявам, че попитах Тревър дали е свободен днес след работа. Иска ми се да се прибера в къщата на Кимбърли и да говоря с Хардин по телефона. Сега можеше той да ме взема от работа, можеше да има офис до моя, можеше да идва в кабинета ми безкрайно много пъти, а аз можех да си измислям оправдания да ходя в неговия. Сигурна съм, че Крисчън би предложил работа на Хардин, но дали Хардин би приел? Вече няколко пъти казва, че иска Хардин да се върне на работа при него. Може да прекарваме обеда си заедно, може дори да пресъздадем някои от спомените, които имаме от другия офис. Представям си Хардин зад мен, аз съм наведена над бюрото, косата ми е увита около юмрука му…

— Извинявай, че закъснях, имах среща и ме задържаха — гласът на Тревър прекъсва мислите ми. Подскачам от изненада и от смущение.

— О, да, няма проблем. Аз просто… — не довършвам. Преглъщам тежко. — Чаках.

Ако само знаеше за какво съм си мислила. Слава богу, че няма и идея. Не разбирам и защо изобщо мисля за тези неща. Тревър се оглежда в празния коридор и пита:

— Готова ли си?

— Да.

Докато излизаме от сградата, говорим за общи неща. Почти всички са си тръгнали. Тихо е. Тревър ми разказва за новата работа на брат му в Охайо, какъв костюм си е купил за сватбата на колежката си Кристъл, която била другия месец. Питам се вяло колко ли костюма има Тревър. Стигаме до колите и аз карам зад неговото BMW в претъпкания град. Най-сетне пристигаме в малкия „Болард“. Според мненията, които четох в интернет, това е най-хипарският квартал в Сиатъл. Кафенета, вегетариански ресторанти и хипстър барове се редуват от двете страни на улицата. Спирам колата на паркинга под сградата на Тревър и започвам да се смея на предложението му да си намеря апартамент в този скъп квартал. Той излиза от колата и казва:

— Трябва да се кача, за да се преоблека.

Качваме се в апартамента му и той отива да се преоблича, а аз с любопитство разглеждам огромния хол. На камината са наредени семейни снимки, изрезки от вестници, сложени в рамка. Ниската маса е направена от разтопени бутилки от вино. Нито прашинка по ъглите. Впечатлена съм.

— Готов съм! — казва Тревър. Облечен е в червен анцуг. Винаги се изненадвам, когато го видя в нещо различно от костюм. Все едно е друг човек!

След две пресечки и двамата треперим от студ.

— Гладна ли си, Теса? Можем да купим нещо за хапване.

Виждам дъха му, толкова е студено. Кимам нетърпеливо. Умирам от глад. Този крекер за обяд явно само е залъгал глада ми. Казвам на Тревър да избере някой ресторант и да седнем да ядем. Накрая се оказваме в малък италиански ресторант само на сто метра от апартамента му. Сладкият аромат на чесън събужда сетивата ми, а устата ми се пълни със слюнка, докато вървим към малко сепаре в дъното на ресторанта.