Анна Тод
След падането (73)

Глава седемдесет и две
Хардин

Гледам как Логан изпива цялата халба бира… с пяната и всичко. После избърсва устата си и оставя празната чаша на бара.

— Стеф е психо. Никой не знаеше, че възнамерява да направи такова нещо с Теса — казва и се оригва.

— Дан знаеше и ако разбера, че някой друг също е знаел…

— Никой не е знаел — поглежда ме открито и честно. — Е, не че на мен ми казват кой знае колко.

Отнякъде се появява висока брюнетка и той плъзва ръка около кръста й.

— Нейт и Челси ще се появят всеки миг.

— Вечеринка на влюбените! Време е да си ходя — казвам и ставам, но Логан ме спира.

— Не е вечеринка на влюбените. Тристан е сам сега, а Нейт не е гадже на Челси, само се чукат.

Не знам защо дойдох тук, но Ландън почти не ми говореше след случката в парника, а Карен изглеждаше толкова тъжна по време на вечеря, че не издържах на масата много дълго.

— Нека сам се досетя: и Зед ще идва.

— Не вярвам. Мисля, че беше по-ядосан и от теб, когато разбра за тоя план на Стеф, и сега не иска да говори с никого от нас.

— Никой не може да е по-ядосан от мен — казвам през зъби. Това виждане със старите ми приятели никак не ми помага да се „подобря“. Само се дразня повече. Как може някой да казва, че Зед го е грижа за Тес повече от мен!

Логан започва да маха с ръка из въздуха.

— Не, не исках да кажа това… извинявай. Пий една бира и се отпусни.

Оглеждам се за барманката и виждам Нейт с нещо, което най-вероятно е Челси. Тристан върви зад тях.

— Не искам никаква бира — казвам тихо и се опитвам да контролирам гнева си. Знам, че Логан просто се опитва да помогне, но въпреки това само ме дразни. Всички ме дразнят. Всичко ме дразни. Тристан ме тупа по рамото:

— Не съм те виждал скоро — мъчи се да звучи весело, но странното е, че нито аз, нито той правим дори опит да се усмихнем. — Извинявай за това, което извърши Стеф. Кълна се, нямах никаква идея, че замисля такова нещо — казва след малко и вече става супер гадно.

— Не искам да говоря за това — отвръщам насила и приключвам разговора.

Докато всички пият и си говорят за неща, за които грам не ми пука, започвам пак да мисля за Теса. Какво прави сега? Дали Сиатъл й харесва? Дали се чувства неудобно в къщата на Ванс. Най-вероятно. Дали Кимбърли и Крисчън се държат добре с нея? Разбира се, че се държат добре. Те се държат добре с всички хора. Просто отбягвам големия въпрос: дали й липсвам така, както тя ми липсва.

— Ще пиеш ли едно? — пита Нейт и размахва чашата с шота пред лицето ми.

— Не, не искам — отговарям и соча содата си. Той свива рамене, измята глава назад и изпива шота. Това е последното нещо, което бих направил сега. Това напиване, докато не паднат под масите, може и да им харесва, но на мен — не. И никак няма да ми помогне да си реша проблемите. Те не знаят какъв лукс е да чуваш как нечий глас постоянно кове и натяква в съзнанието ти и ти обяснява, че трябва да си по-добър, че трябва да направиш нещо повече в живота си.

Искам да съм добър, Теса, да бъда добър за теб.

Веднъж й го казах и виж каква страхотна работа свърших.

— Заминавам си — заявявам, но никой не забелязва, когато ставам и излизам.

Решавам, че никога повече няма да прекарам и минута по баровете с хора, на които изобщо не им пука за мен. Нямам нищо против повечето от тях, но истината е, че никой от тях не ме познава и не го е грижа за мен. Те харесваха онзи грубиян, пияния Хардин, който чукаше различно момиче всеки ден. Бях като атракцията на големите им партита. Не знаят нищо за мен, не знаят дори, че баща ми е декан на колежа им. Сигурен съм, че не знаят и какво означава декан. Никой не ме познава така, както ме познава Теса. Винаги ми задава въпроси, винаги иска да знае какво става, какво мисля, какво мисли мъжът на масата в другия край на заведението. Питаше неща от сорта: Какъв е първият ти спомен? А аз се държах, сякаш потребността й да знае всичко за мен ми е противна, но това не е така. Караше ме да се чувствам специален, да вярвам, че ме обича и й пука за мен. Защо иначе да задава такива нелепи въпроси?

Не знам защо мозъкът ми не иска да се свърже… със себе си. Половината от него ми казва да си вдигна жалкия задник, да се примиря и да почукам на вратата на Ванс, да й кажа, че никога няма да я пусна да си отиде от мен. Но не е толкова лесно. Има една по-голяма, по-силна част от мен, която винаги печели, защото успява да ме убеди колко съм откачен, ненормален, луд, че прецаквам всичко, до което се докосна, всичко хубаво в живота си и в живота на другите хора. Така че е по-добре да направя услуга на Теса и да я оставя. И сега вярвам само в това, защото нея я няма да ме убеди в обратното. И след всичко, което съм направил в миналото си и съм успял да убедя и останалите, че съм точно една издънка.

Планът на Ландън звучи добре на хартия, но после? Такъв ли трябва да остана винаги? Редно ли е да вярвам, че съм достатъчно добър за нея само защото не изпивам по една бутилка алкохол, когато превъртя? Би било много по-лесно, ако не бях така готов да си призная колко не съм добре с мозъка. Не знам какво ще правя, но очевидно отговорът на въпроса няма да дойде сега.

Тази вечер ще се прибера и ще гледам любимите телевизионни програми на Теса — това са възможно най-кофтите сериали, с най-измислените реплики и с най-кошмарна актьорска игра. Вероятно дори ще си представям, че е до мен и ми обяснява всяка реплика и сцена, макар да съм до нея и да мога да разбера какво се случва. Обичам, когато го прави. Ужасно дразни, но обичам страстта, която влага и в най-малките неща.

Излизам от асансьора и си правя нещо като план за вечерта: гледам телевизия, ям, вземам си душ, може би една ръчна, когато си представям устата на Теса около пениса ми. И ще се постарая да не извърша някоя глупост. Може дори да почистя.

Спирам пред апартамента и се оглеждам из коридора. По дяволите, защо вратата е открехната? Дали Теса се е върнала, или някой пак е влизал?

— Теса? — отварям вратата с крак и ченето ми пада при вида на баща й, който лежи на пода и целият е в кръв.

— Какво става, по дяволите? — крещя и затръшвам вратата.

— Пази се! — чувам как простенва и очите ми проследяват погледа му, който сочи назад. Забелязвам как нещо се движи: мъж, който е седнал отгоре му. Изправям рамене и съм готов да скоча, но тогава разбирам, че това е приятелят на Ричард… Май се казваше Чад.

— Какво се е случило с него и защо изобщо си тук? — питам.

— Надявах се да видя момичето, но и ти ще свършиш работа съска той.

Кръвта ми кипва, когато чувам как говори за момичето ми.

— Разкарай се оттук и вземи тоя със себе си — казвам на лайното, легнало на килима ми и кървящо върху него.

Чад започва да върти глава и рамене. Мисля, че се опитва да запази спокойствие, но ми се струва доста нервен.

— Проблемът е, че този тук ми дължи много пари и няма как да ми ги върне — казва Чад, а мръсните му пръсти чешат малките червени точки по кожата му. Шибан наркоман.

— Това не е мой проблем. Няма да повтарям това, което казах. И със сигурност няма да дам никакви пари заради него.

Чад само се подсмихва.

— Ей, хлапе, не знаеш с кого си имаш работа — казва и рита Ричард под ребрата. Той простенва, съвсем се просва по очи и повече не вдига глава. А аз изобщо не съм в настроение да се занимавам с някакви наркомани в моя апартамент.

— Не ми пука кой си и какъв си. Нито ми пука за него. Много жестоко си се объркал, ако си мислиш, че ме е страх от теб — изръмжавам.

Какво още ще се случи тази седмица? Не, чакай, не искам дори да знам.

Правя крачка към Чад и той веднага отстъпва. Така и предполагах.

— Може би само за да съм вежлив, ще го кажа още веднъж: разкарай се от апартамента ми или викам ченгетата. И докато ги чакаме да се появят и да те спасят, може би ще те премажа от бой с бейзболната бухалка, която държа специално за случаи като този! — заплашвам, приближавам се до шкафа в коридора, вдигам бухалката и бавно я размахвам.

— Ако си тръгна без парите, които ми дължи, всичко, което ще му се случи, ще лежи на съвестта ти и неговата кръв ще е по твоите ръце.

— Не ми пука какво ще правиш с него — казвам, но не съм сигурен, че това е истина.

— Разбира се — отвръща и се оглежда из хола.

— Колко пари искаш, лайно такова?

— Петстотин.

— Няма да ти дам петстотин долара. Забрави.

Знам как Теса ще се почувства, когато разбере, че подозренията ми за баща й се оказват верни. За малко да метна портмонето си в лицето му и да го оставя да вземе каквото иска. Само и само да се разкара от апартамента ми. Не ми се щеше да съм прав за баща й. На този етап може би ми вярва до известна степен, но скоро ще научи цялата истина. Просто искам всичко това да изчезне от очите ми. В това число и лайното, което има за баща.

— Нямам пари в мен.

— Двеста? — намалява. Буквално виждам как гладът за наркотик ме моли зад очите му.

— Добре.

Не мога да повярвам, че съм готов да дам пари на някакъв наркоман, който току-що е разбил апартамента ми и е премазал от бой бащата на Теса. Освен това аз наистина нямам двеста в мен. Какво да правя? Да заведа мухъла до някой банкомат?

Не, това са някакви страхотни глупости! Кой се прибира у дома и заварва такова нещо, по дяволите?

Как кой? Аз, разбира се.

Заради нея. Само заради нея.

Вадя портмонето от джоба си, мятам осемдесетте долара, които току-що изтеглих, и бягам към спалнята с бухалката. Грабвам часовника, който Кен и Карен ми подариха за Коледа, и го мятам към него. Скоростта, с която го грабва във въздуха, е забележителна за такъв безпомощен скелет. Вероятно много силно го иска, а може би го иска по-скоро заради това, за което може да го изтъргува.

— Този часовник струва много повече от петстотин. Сега се разкарай. Веднага!

Не ми се ще да тръгва, предпочитам да ме нападне, за да имам повод да му разцепя главата. Чад се смее, кашля, после пак се смее.

— До следващия път, Рик — заплашва и излиза през вратата. Бягам след него и крещя:

— Чад, ако те видя още един път в живота си, кълна се, ще те убия — затръшвам вратата в грозното му лице.