Анна Тод
След падането (72)

Глава седемдесет и едно
Теса

Безспорно Смит има един типично негов си начин да се разхожда из къщата, да се здрависа напълно формално с теб и после да те засипе с въпроси, докато се опитваш да свършиш някаква работа. Точно прибирам дрехите си, когато той влиза и пита директно:

— Къде е твоят Хардин?

Не мога да му се сърдя, но наистина ми е мъчно да му кажа, че съм го оставила в колежа.

— И къде е този колеж?

Опитвам се да се усмихна, но май не се получава.

— На много километри от това място.

Смит ме гледа с красивите си очи и мига с гъстите си мигли.

— Ще идва ли?

— Не, не мисля. Ти харесваш Хардин, нали? — смея се и окачвам старата си виненочервена рокля.

— Може да се каже. Той е забавен.

— Хей, аз също съм забавна — подкачам го, но той се усмихва срамежливо и отвръща:

— Не бих казал.

Откровението му ме кара да се смея още по-силно.

— Хардин мисли, че съм забавна — лъжа.

— Наистина ли?

Смит се залавя да ми помага да сгъвам дрехите и да ги редя.

— Да, но никога няма да си признае.

— Защо?

— Не знам.

Сигурно защото никога не съм забавна, не съм смешна, а когато се опитвам да бъда такава, изглеждам смехотворна и жалка.

— Кажи на твоя Хардин да дойде тук и да живее при нас — отсича той категорично, като малък цар, който издава заповед. Думите му изгарят гърдите ми.

— Ще му кажа. Това няма нужда да се сгъва — допълвам и се опитвам да взема тениската си от ръцете му, но той я скрива зад гърба си.

— Обичам да сгъвам.

Не знам какво да кажа по въпроса, затова само кимам.

— От теб ще излезе добър съпруг един ден — усмихвам се и когато лицето му грейва, ми дава възможност да видя двете му трапчинки. Мисля, че ме харесва малко повече отпреди.

— Не искам да бъда съпруг — казва и сбърчва носле. Не мога да повярвам как едно петгодишно хлапе говори като голям човек.

— Един ден ще промениш решението си — отбелязвам шеговито.

— Не, няма.

И с това разговорът приключва. Прибираме останалите дрехи в пълно мълчание. Първият ми ден в Сиатъл е към края си, а утре е първият ми ден в новия офис. Мисля, че се притеснявам, но в същото време се изнервям, чакайки. Всяко ново нещо ме ужасява. Обичам да имам контрол над всичко, да разполагам със стабилен план, когато навлизам в нова територия, а нямах време да планирам това преместване. Добре че поне успях да се запиша за лекциите. Честно казано, не ги очаквам с голямо нетърпение. Знам, че не е редно, но някак не ми е до тях. Някъде около средата на укорителната лекция, която сама си дърпам мислено, забелязвам, че Смит е изчезнал и е оставил на леглото ми куп перфектно сгънати дрехи.

Трябва да изляза и да разгледам Сиатъл. Може би утре след работа. Искам да си спомня защо толкова обикнах този град, понеже точно сега — в средата на тази непозната стая, на часове път от всичко, което ми е близко, — се чувствам… толкова самотна.