Анна Тод
След падането (7)

Глава шест
Теса

Прекалено съм разочарована от Хардин, за да споря, а той е прекалено ядосан, за да говори, без да крещи. Всъщност прие новината доста по-добре, отколкото очаквах. Но как е възможно да ме кара да избирам? Той знае колко е важен за мен Сиатъл и не му е никакъв проблем да направи един компромис заради мен. От това ме боли най-много. Винаги казва, че не може да съществува далеч от мен, че не може да живее без мен, а сега ми дава ултиматум. Не е честно.

— Ако си е тръгнал и е задигнал нещо… — казва Хардин пред вратата.

— Достатъчно! — Надявам се да е разбрал, че не само не искам да го слушам, но нямам и сили да споря.

— Само казвам.

Вкарвам ключа в бравата и се замислям над думите на Хардин. Не познавам този човек. Какво знам за него?

Параноята ми изчезва в мига, в който влизаме. Баща ми лежи на дивана с отворена уста и леко похърква. Без да каже каквото и да е, Хардин тръгва директно към спалнята, а аз отивам да си налея чаша вода и да обмисля следващата си стъпка. Последното, което искам, е скандал и караници, но така ми писна от егоизма му, от това вечно да мисли само за себе си. Знам, че се е променил толкова много, и то за добро, знам, че се опитваше, че положи толкова много усилия, но аз му дадох достатъчно шансове. И това безкрайно циклене в раздели и събирания би изтощило дори Катрин Ърншоу.

Не зная колко време ще мога да държа главата си над водата и да се боря с приливната вълна, която и двамата наричаме „връзка“. Всеки път, когато си мисля, че съм се научила как да стъпвам във водите на тази връзка, веднага бивам засмукана от поредния конфликт с Хардин.

След няколко минути ставам и поглеждам към баща си. Все още хърка. Би ми се сторило забавно, ако не бях толкова напрегната. Вземам решение за действие и тръгвам към спалнята.

Хардин е легнал по гръб, сложил е ръце под главата си и гледа в тавана. Отварям уста да говоря, но той ме прекъсва.

— В случай че изобщо те интересува, изключиха ме.

Завъртам се към него. Сърцето ми ще се пръсне.

— Моля?

— Чу ме.

— Много съжалявам. Трябваше да попитам по-рано.

Не знам защо бях решила, че Кен е уредил всичко и че ще успее със сигурност да измъкне сина си от кашата. Новината ме поваля.

— Но няма проблем. И бездруго си заета със Зед и с плановете си за Сиатъл. Помниш, нали?

Сядам на ръба на леглото — колкото е възможно по-далеч от него — и се опитвам с все сили да не му противореча, но усилията ми са напълно безплодни.

— Исках само да разбера дали ще повдига обвинения срещу теб. Той казва, че все още желае да…

— Чух го. Чух целия разговор, не помниш ли? — прекъсва ме и ме гледа с насмешка.

— Хардин, писна ми от това отношение. Знам, че си разстроен и ядосан, но искам на секундата да престанеш да се държиш неуважително към мен — говоря бавно и се надявам думите ми най-сетне да стигнат до него, че да проумее. В началото е шокиран, но после се съвзема:

— Моля? Какво се опитваш да ми кажеш?

Опитвам се да запазя възможно най-неутралното изражение и строгия си тон.

— Чу ме. Престани да ми говориш по този начин.

— О, извинявай. Току-що ме изхвърлиха от колежа, след което те намирам с него, освен това разбирам, че заминаваш за Сиатъл. Мисля, че ми е позволено да бъда мъъъничко ядосан.

— Да, така е, но не ти е позволено да се държиш идиотски. Надявах се да седнем и да поговорим за това като големи хора… поне веднъж да направим опит.

— Какво значи това? — Той сяда, но аз оставам на другия край на леглото.

— Означава, че след шест месеца караници и скандали се надявах да седнем и да разрешим един проблем, без да си крещим през цялото време и да чупим разни неща из апартамента.

— Шест месеца? — пита изумено.

— Да, шест месеца. — Странно защо, но отбягвам да го погледна в очите. — Откакто се запознахме.

— Не бях осъзнал, че е минало толкова много време.

— Е, толкова е минало.

И на мен ми се струва като цяла вечност.

— Нямам усещането, че е минало толкова много време.

— Това проблем ли е? Че сме заедно от толкова много време — казвам и най-накрая го поглеждам в очите.

— Не, Теса. Просто е странно колко бързо е минало времето. Никога не съм имал истинска връзка, затова шест месеца ми се струват удивително дълъг период от време.

— Знаеш, че не сме били заедно през цялото време. По-голямата част от дните и нощите прекарахме да се мразим, да се отбягваме и да се караме — напомням му.

— Колко време беше с Ноа?

Въпросът му ме изненадва. Говорили сме за връзката ми с Ноа, но тези разговори са траели не повече от няколко минути и са свършвали внезапно заради ревността на Хардин.

— Бяхме много добри приятели, най-близки приятели, откакто се помня, но взехме да излизаме някъде в средата на гимназията. Мисля, че започнахме да ходим много преди това, но просто не го бяхме осъзнали.

Внимателно следя изражението на Хардин и чакам реакция. Докато говоря за Ноа, осъзнавам колко много ми липсва. Не като романтична връзка, а както ти липсва семейството ти, както ти липсва близък приятел, когото не си виждал от много години.

— А карахте ли се? — пита Хардин и отпуска ръце в скута си. Иска ми се да го докосна.

— Понякога. Обикновено за това кой филм да гледаме или ако закъсняваше да ме вземе.

Хардин не откъсва очи от ръцете си.

— Значи по нищо не прилича на мен?

— Не мисля, че някоя двойка се кара така, както се караме ние — усмихвам се и искам да му вдъхна малко увереност.

— Какво друго правехте? С него? — Кълна се, че на мястото на Харди сега е седнало едно малко момче с големи зелени очи и треперещи ръце.

— Нищо особено. Учехме заедно и гледахме филми. Нищо съществено извън това. Мисля, че бяхме по-скоро много добри приятели.

— Но ти го обичаше — напомня ми детето.

— Не и по начина, по който обичам теб — казвам му за кой ли път.

— Би ли се отказала от Сиатъл заради него?

Започва да дърпа кожичките около ноктите си. Когато ме поглежда, в бляскавите му очи виждам несигурност. Ето защо говорим за Ноа: склонността на Хардин да мисли лошо за себе си и да се подценява пак е взела връх и за кой ли път се сравнява с хора, от които само той счита, че се нуждая.

— Не.

— Защо не?

Протягам ръка и се опитвам да успокоя разтревоженото дете.

— Защото тогава нямаше да се налага да избирам изобщо. Винаги е знаел, че това е моят план, че това искам за себе си, че това е моята мечта, така че той не би ме накарал да избирам.

— Нямам нищо в Сиатъл — въздъхва той.

— Мен, имаш мен.

— Това не е достатъчно.

О, от това заболя…

Извръщам поглед от него.

— Знам, че е глупаво да го казвам, но това е истината. Аз нямам нищо там, а ти ще имаш новата си работа, ще имаш нови приятели.

— И ти ще имаш нова работа. Крисчън каза, че ще ти даде старата работа. И можем наистина да се запознаем с нови хора, да имаме нов кръг от познати. Заедно.

— Не искам да работя за него, а приятелите, които ти ще избереш, най-вероятно няма по нищо да приличат на приятелите, които аз бих избрал. Всичко ще е толкова различно там.

— Не можеш да твърдиш такова нещо. Аз и Стеф сме приятелки.

— Само защото се наложи да живеете в една стая. Не искам да се местя там, Теса, особено сега, след като ме изключиха. За мен най-логично би било да се върна в Англия и да завърша колеж там.

— В случая не става дума само за това, което е логично за теб.

— Като се има предвид, че отиде да се срещате със Зед зад гърба ми, не считам, че си в позиция да определяш правилата и да направляваш логиката ми.

— Така ли? Странно, защото до този момент дори не сме се разбрали дали сме заедно, или не. Аз се съгласих да се върна тук, а ти се съгласи да се държиш с мен по-добре. Не сме се разбирали за нищо повече. — Ставам и крача по бетонния под. — Но ти отиде и го преби зад гърба ми, заради което сега си изключен. Така че точно ти си този, който няма право да ми диктува собствената ми логика и да определя правилата ми.

— Ти си крила през цялото време! — гласът му се повишава. — Планирала си всичко, без да ми кажеш!

— Знам. И съжалявам. Но вместо да се караме кой е направил по-голяма грешка, защо не седнем да помислим как да оправим нещата и да достигнем до някакъв компромис?

— Ти… — той спира и става от леглото. — Ти… не…

— Какво? — притискам го.

— Не знам, дори не мога да мисля. Толкова съм ти ядосан.

— Съжалявам, че трябваше да разбереш по този начин, но наистина не знам какво друго да ти кажа.

— Кажи, че няма да заминеш.

— Не мога да направя този избор сега. Не трябва да го правя сега.

— Кога тогава? Няма да седя и да чакам като…

— И какво ще направиш? Ще ме напуснеш? Тогава какво означават тези думи на гърба ти, че никога не искаш да си разделен от мен.

— Не мога да повярвам на ушите си! Точно ти ли повдигаш темата за татуировката на гърба ми? Не мислиш ли, че нямаше да е зле да ми кажеш за заминаването си, преди да направя тази татуировка? Да я направя за теб! Не мога да не отбележа иронията и това какъв глупак съм изглеждал.

Прави крачка към мен, гледа ме предизвикателно.

— Щях да го направя.

— Но не го направи.

— Колко пъти ще го кажеш? Можем да продължим така цял ден, но наистина нямам сили. Няма никакъв смисъл.

— Няма смисъл? Няма смисъл за теб? — почти се изсмива.

— Да, няма никакъв смисъл.

И това е истината. Няма никакъв смисъл да се карам с Хардин за Сиатъл. Задушава ме, вбесява ме, изтощава ме. И ми писна от всичко, честно казано.

Той вади черна тениска, облича я и в същото време стъпва в кубинките си.

— Къде отиваш? — питам грубо.

— Някъде далеч.

— Хардин, не е нужно да излизаш — викам след него, но той отваря вратата, без да ми обърне внимание. Ако баща ми не беше в другата стая, щях да го догоня и да настоявам да остане.

Но истината…? Истината е, че ми омръзна да го гоня.