Анна Тод
След падането (69)

Глава шестдесет и осем
Теса

В мига, в който колата на Ландън изчезва по улицата, чувството за празнота ме затиска. Правя крачка назад и оставям вратата да се затвори сама. Ноа се е облегнал на вратата между кухнята и всекидневната.

— Замина ли си? — пита меко.

— Да, замина си. — Не мога да позная гласа си. Звучи ми така далечен.

— Не знаех, че вече не сте заедно.

— Ами… ние просто се опитваме да намерим начин.

— Би ли ми казала още нещо, преди да смениш темата на разговора? Познавам те и знам, че точно това се канеше да направиш.

Въпреки че са минали месеци от раздялата ни, за Ноа все още съм като отворена книга.

— Какво искаш да знаеш?

Сините му очи се впиват за дълго време в моите, преди да попита:

— Ако можеше да върнеш времето назад, наистина ли би го направила, Теса? Чух те да казваш, че искаш да изтриеш последните шест месеца. Но ако можеше, би ли го направила наистина?

Дали бих ги изтрила?

Сядам на дивана и се замислям. Дали бих изтрила всичко, което ми се случи през последната половин година? Облогът, безкрайните кавги с Хардин? Спиралата, която води само надолу? Отношенията с майка ми? Предателството на Стеф? Унижението?

— Да, без да се замислям.

Ръката на Хардин върху моята, татуираните му ръце около тялото ми, притиснали ме нежно до гърдите му. И силният му смях, когато очите му се затварят. Божественият звук нахлува в тялото ми, в сърцето ми и пълни целия апартамент с такова истинско и така скъпоценно щастие. В такива мигове се чувствах по-жива, отколкото съм била през целия си досегашен живот.

— Не, не бих. Не мога — поправям се.

— Последно? — клати глава Ноа. — Никога не си била така нерешителна.

— Не, не бих го изтрила — отсичам категорично.

— Сигурна ли си? Не беше хубава година за теб… а дори не знам и половината от случилото се.

— Сигурна съм — кимам няколко пъти. — Но не бих постъпила така с теб.

— Да, аз също — казва Ноа и се усмихва.

 

 

— Тереза. — Нечия ръка разтърсва рамото ми. — Тереза, събуди се.

— Будна съм! — простенвам, отварям очи и изритвам одеялото… с което явно Ноа ме е завил. Поговорихме малко, гледахме телевизия и аз трябва да съм заспала. Отърсвам се от ръката на майка ми. — Колко е часът?

— Девет. Щях да те събудя по-рано — казва със свити устни. Сигурно се побърква при мисълта, че съм проспала целия ден. На мен обаче ми се струва доста забавно.

— Извинявай, не съм усетила кога съм заспала. — Протягам ръце и ставам. — Ноа тръгна ли си? — питам, поглеждам към кухнята, но не го виждам.

— Да. Госпожа Портър искаше да те види, но й казах, че моментът не е много удобен — добавя и тръгва към кухнята, а аз след нея. Надушвам, че е готвила.

— Благодаря — казвам с известно съжаление, защото ми се искаше да си вземем довиждане с Ноа.

Майка ми отива до печката и изрича през рамо:

— Виждам, че Хардин ти е докарал колата. — Гласът й е натежал от неодобрение.

След минутка се обръща и ми подава парче маруля и печени домати. Представата на майка ми за пълноценна вечеря никак не ми липсваше, но вземам чинията.

— Защо не ми каза, че Хардин е идвал снощи? Сега си спомних, че беше тук.

— Той ме помоли да не ти казвам — отговаря безразлично, а аз сядам и започвам замислено да ровя из чинията с „вечерята“.

— Откога ти пука какво иска, че изпълняваш молбите му? — казвам предизвикателно и леко изнервена от реакцията й.

— Не ми пука — отговаря тя и приготвя чиния с ядене и за себе си. — Не ти казах, защото е в твой интерес да не помниш.

Вилицата се изплъзва от ръцете ми и се удря оглушително в чинията.

— Не е в мой интерес и да се крият неща от мен.

Опитвам се, наистина се опитвам да не повишавам тон и да остана спокойна. Дори стискам устата си със салфетката, която впрочем е перфектно сгъната.

— Тереза, на мен ли се опитваш да си изкараш гнева? — пита майка ми и сяда на масата. — Каквото и да е направил този човек, за да те промени толкова много, вината е твоя, а не моя.

В мига, в който устата й се разтяга в самодоволна усмивка, аз ставам, мятам кърпата и излизам от кухнята с гръм и трясък.

— Къде отиваш, госпожичке? — вика след мен.

— Лягам си. Трябва да стана в четири сутринта и имам доста път — викам от коридора и затварям вратата на стаята си. Сядам на леглото си и светлосивите стени веднага започват да се затварят около мен. Мразя тази къща. Не бива да е така, но не мога инак. Мразя я. Мразя начина, по който се чувствам, когато съм тук, как не мога да дишам, как ме упреква и ме поправя за всичко. Никога преди не ми е минавало през ума, че цял живот съм била като в кафез, че всяка моя мисъл е била контролирана. И така до деня, в който се запознах с Хардин. Тогава разбрах какво е да си свободен. Обожавам пица за вечеря; обичам да прекарвам целия ден гола в леглото с Хардин. Няма маши и къдрене, няма салфетки на масата. Няма отвратителни жълти пердета. Преди да успея да се спра, вече му се обаждам. Хардин вдига на второто позвъняване.

— Теса? — казва запъхтяно той.

— Здрасти — прошепвам.

— Какво се е случило? — едва диша в слушалката.

— Нищо. Добре ли си?

— Хайде, Скот! Връщай се! — чувам женски глас.

Сърцето ми ще изскочи. Съзнанието ми се дави заради всички възможни вероятности.

— О, ти си… — промърморвам. — Отиди да си…

— Не, не, няма проблем. Може да почака. — Шумът около Хардин намалява. Предполагам, че се отдалечава от момичето, с което е в момента.

— Не, не е важно. Ще затварям. Не искам да… те прекъсвам.

— Добре — едва диша в слушалката.

Моля?

— Добре.

Затварям и гледам сивата стена до мен. Кълна се, че се е преместила поне с половин метър и че всеки миг ще отскочи да ме затрупа. Слагам ръка на устата си, за да не повърна на килима на майка ми. Трябва да има някакво логично…

Телефонът ми звъни до бедрото ми и виждам името му на екрана. Веднага отговарям, макар че разумът ми забранява.

— Знам какво си мислиш, но не е това. Едва сега осъзнах как е прозвучало — обяснява веднага, без да ми даде възможност да кажа дори „ало“. Чувам как вятърът плющи в слушалката.

— Не, наистина, не е проблем.

— Не, Теса. Би било проблем, ако беше това, което си мислиш. Не би било добре, ако сега съм с друга, така че не се прави, че е ОК.

Лягам назад на леглото и си казвам, че е прав.

— Не съм си помислила, че правиш нещо — лъжа. Някак си знаех, че не прави нещо… лошо, но въображението ми се поразвихри и малко се стреснах.

— Добре. Може би най-накрая ми имаш доверие.

— Може би.

— Което щеше да има много по-голямо значение, ако не ме беше напуснала. — Тонът му е по-рязък.

— Хардин!

Той въздъхва и пита с по-спокоен глас:

— Кажи ми какво има? Майка ти пак ли се държи като кучка?

— Не. И не я наричай така… Е, да, понякога е такава, но не е чак толкова непоносима. Просто съм… не знам защо се обадих… Наистина не знам.

— Е… — млъква и чувам, че гаси двигателя на колата. — Искаш ли да говорим?

— Няма ли проблем? Мислиш ли, че е ОК за теб? — питам. Само преди няколко часа му казах как имам нужда от време и искам да съм независима. И ето ме, пак му се обаждам в първата секунда, в която се разстроя.

— Разбира се.

— Къде си? — опитвам се да звуча неутрално, но кога изобщо е било възможно да водим неутрални разговори?

— В спортната зала.

— Спортна зала — почти се засмивам с глас. — Ти не спортуваш!

Хардин е един от малкото хора, дарени със съвършена фигура, без да се налага да спортува — висок, широки рамене, перфектен, макар да твърди, че като малък е бил прегърбен и слаб. Мускулите му са силни, но не са изпъкнали като на някой щангист. Тялото на Хардин е най-божествената смесица от меко и твърдо.

— Знам. Тая така ми срита задника, че едва дишах и се почувствах адски неловко заради формата си.

— Коя? — питам почти насила. Спокойно, Теса, това вероятно е жената, чийто глас чу.

— О, треньорката. Реших да използвам картата, която ми подари за рождения ден.

— Наистина ли?

Представям си как Хардин тренира кикбокс… и не бива да мисля за тези неща сега. Как тялото му е покрито с пот…

— Да — отговаря малко срамежливо.

Разтърсвам глава, за да се отърва от образа на Хардин, гол до кръста.

— И как беше?

— Май добре. Предпочитам друг вид упражнения. Но добрата новина е, че сега изпитвам много по-малко напрежение отколкото преди няколко часа.

— Мислиш ли, че ще продължиш? — питам след малко, когато успявам да си поема дъх, а той ми разказва колко странно било в началото, как я псувал през първия половин час и после тя му плеснала един шамар по врата, а после още около двадесет, докато не започнал да я уважава и спрял да се държи с нея като с лайно.

— Чакай, ти там ли си още?

— Не, вече съм у дома.

— Значи… просто си си тръгнал? Каза ли й?

— Не. Защо да й казвам? — Хардин винаги очаква, че хората са като него, но ми харесва, че е зарязал всичко само за да говори с мен. Знам, че не е редно, но се радвам истински. Тази мисъл ме топли. Въздъхвам и добавям:

— Не вършим особено добра работа по това начинание да си дадем време и пространство.

— Никога не сме били особено добри по тази част. — Мога да си представя усмивката му, макар че е на два часа път от мен.

— Знам, но…

— Това е нашата версия на даване на лично пространство. Ти не се качи на колата и не дойде тук, само се обади.

— Май си прав — позволявам си да се съглася с неговата изкривена логика, но в известен смисъл е прав. Не знам дали това е нещо хубаво, или е недотам добро.

— Ноа още ли е там?

— Не, тръгна си преди часове.

— Добре.

Гледам мрака навън през грозните пердета, когато Хардин се засмива в слушалката.

— Колко е странно да говорим по телефона.

— Защо?

— Не знам. Говорим повече от час. — Махам слушалката от ухото си и поглеждам часовника. Наистина е минал цял час.

— Изобщо не съм усетила кога е отлетяло времето.

— Никога не говоря по телефона повече от секунди, освен когато ми се обадиш да ми кажеш какво да купя.

— Наистина ли?

— Да. И защо да говоря повече? Никога не съм бил в онзи луд пубертет, когато си говорят с часове и момчетата слушат приятелките си с години, докато им разказват какъв маникюр са си направили… или там за каквото говорят момичетата с часове наред — добавя и се смее тихо, а аз се свивам от лека болка, защото си спомням, че Хардин така и не е имал шанса да бъде нормален тийнейджър.

— Не си изпуснал много… с пубертета — уверявам го.

— С кого говореше тогава с часове? С Ноа? — Усещам злоба в гласа му.

— Не, а и аз никога не съм говорила по телефона толкова дълго време. Бях заета да си пъхам носа в романите. — Може би и аз не съм била истински тийнейджър.

— О, в такъв случай се радвам, че си била ученолюбиво момиче — казва и сърцето ми пърха.

— Тереза! — гласът на майка ми ме връща в реалността. И мисля, че ме вика от доста време.

— Време е за сън! — шегува се Хардин. През последния час нашата Връзка-невръзка с елемент „да си дадем малко време и малко лично пространство“ стана още по-объркана.

— Млъквай — казвам и покривам слушалката, за да отвърна на майка си, че идвам след минутка. — Трябва да ида да видя какво иска.

— Утре наистина заминаваш, така ли?

— Да, заминавам.

— Е, в такъв случай… пази се… май така се казваше.

— Мога ли да ти се обадя сутринта? — гласът ми леко трепери.

— Не, може би не бива да правим това повече — изтъква и сърцето ми се свива. — Поне не толкова често. Няма никаква логика да говорим през цялото време, а да не сме заедно.

— Добре — отговорът ми е тих, чувствам се сразена.

— Лека нощ, Теса — казва и затваря.

Прав е, знам, че е прав. Но фактът, че е прав и че аз знам, че е прав, не ми помага, не лекува болката.

Не трябваше изобщо да му се обаждам.