Анна Тод
След падането (66)

Глава шестдесет и пет
Хардин

Гледам стрелката на часовника и бавно умирам. Предпочитам да си скубя косата косъм по косъм, отколкото да седя и да броя минутите, докато стане точно пет. Не виждам колата на майката на Теса. На улицата няма нито една кола освен тази на Теса, в която седя. Ландън е паркирал по-назад. Дойде, за да ме прибере на връщане. За щастие, не се налагаше да го убеждавам, защото наистина се тревожи за Теса. Почти колкото мен.

— Отивай и чукай на вратата, иначе аз ще ида — заплашва ме по телефона.

— Ще ида. Дай ми минутка. Не знам дали изобщо има някого в къщата.

— Ако няма никого, остави ключовете в пощенската кутия и се прибираме.

Ето точно затова не съм влязъл още — искам да съм сигурен, че Теса е там, защото държа да я видя. Трябва да знам, че е добре.

— Сега отивам — казвам на отвратителния си доведен брат.

Седемнадесетте стъпки до вратата на Теса са най-кошмарните в живота ми. Чукам, но не съм сигурен, че някой изобщо ме е чул. Майната му, пак чукам, този път по-силно. Това беше прекалено силно! Прекалено силно!

Вратата леко се отваря и вместо Теса или майка й — от всички хора на тази планета — виждам Ноа.

— Това е някаква шега, нали? — казвам.

Ноа се опитва да затвори вратата пред лицето ми, но аз веднага пъхам обувката си и не му позволявам.

— Не се дръж като задник — бутам вратата и я отварям.

— Защо си тук? — пита намръщено. Не трябва ли аз да му задам този въпрос? Защо той е тук? С Теса се разделихме преди няма и три дни… и ето го. Веднага е цъфнал и се мъчи да се намести в живота й, постила си пътечката да се докопа до нея.

— Да й докарам колата. — Поглеждам зад него, но не виждам нищо. — Тук ли е Теса?

През целия път си мислех, че не искам да си спомни, че съм идвал, че съм тук и сега, но знаех, че само се заблуждавам.

— Може би. Знае ли, че ще идваш? — пита, кръстосва ръце пред гърдите си и ми е нужна голяма доза самообладание, за да не му забия един, после да стъпя през него, може би дори върху него, и да я намеря.

— Не. Искам само да съм сигурен, че е добре. Какво ти е казала — питам и правя крачка назад.

— Нищо. Нямаше нужда да ми казва каквото и да е. Знам, че не би дошла чак тук, ако не си й причинил нещо лошо.

— Грешиш… Не бях аз този, който й навреди… този път.

Той ме гледа леко шокиран от откровението ми, така че продължавам да говоря мирно и кротко… засега.

— Виж, знам, че ме мразиш, и си прав, имаш причина да ме мразиш, но ще я видя и бездруго. Така че можеш ли да ми направиш път да вляза, или…

— Хардин? — гласът й е тих, почти шепот. Застанала е зад Ноа.

— Здравей. — Краката ми сами тръгват към нея и този път Ноа има благоразумието да ми направи път. — Добре ли си? — питам и слагам студените си длани на лицето й. Тя наклонява глава назад… опитвам се да се убедя, че го прави, защото ръцете ми са студени. А после и пристъпва назад.

— Да, добре съм — лъже.

Въпросите се препъват на езика ми.

— Добре ли си? Как спа? Спа ли? Боли ли те глава?

— Да, спах малко… да, малко — отговаря на всеки въпрос, но вече съм забравил дори какво я питах.

— Кой ти каза? — пита тя. Бузите й са тъмночервени.

— Моли.

— Моли?

— Да, обади ми се, докато… си била в старата ми стая. — Не мога да скрия лудата си паника.

— О…

Тя поглежда в далечината, веждите й се събират, опитва се да се концентрира. Дали помни, че съм бил тук? Искам ли да помни? Разбира се, че искам.

— Добре ли си? — питам пак.

— Да.

Ноа прави крачка към нас и пита с разтревожен глас:

— Теса, какво всъщност се е случило?

Поглеждам към нея и разбирам, че не иска да му казва. Идеята ми харесва повече, отколкото би следвало.

— Нищо, не се тревожи — отговарям вместо нея, за да не се налага да го лъже.

— Станало е нещо сериозно, нали? — продължава да я притиска.

— Казах ти да спреш да се тревожиш — заявявам ядно и той преглъща тежко. — Докарах колата ти — казвам на Теса.

— Така ли? Благодаря. Мислех, че Стеф е счупила предното стъкло или нещо такова — въздъхва и раменете й се свличат с всяка изречена дума. Опитът й да се пошегува се проваля. Дори самата тя не успява да се усмихне.

— Защо си отишла при нея? От всички възможни хора на света? Защо точно там? — повтарям.

Тя поглежда към Ноа, после към мен и казва с най-сладкия си глас:

— Ноа, би ли ни дал няколко минутки?

Той кима, поглежда ме с нещо, което според представите му вероятно е предупредителен поглед, и ни оставя сами във всекидневната.

— Защо при нея? — питам пак.

— Не знам. Нямаше къде да отида, Хардин.

— Можеше да отидеш при Ландън. Та ти си имаш стая в онази къща.

— Не искам да продължавам да забърквам семейството ти в тази каша. Прекалено често го правех, стига толкова. И не е справедливо спрямо тях.

— И си знаела, че ще дойда там?

Тя мълчи и гледа в ръцете си.

— Нямаше да дойда.

— Добре — казва тъжно.

— Мамка му, не исках да кажа това. Исках да кажа, че щях да ти дам време и пространство.

— О! — прошепва и започва да дърпа кожичките около ноктите си.

— Много си тиха днес.

— Просто съм… не знам… Беше дълга нощ, дълъг ден.

Веждите й отново се събират. Искам да целуна малката бръчица между тях и да я изгладя с устни.

Не Хардин, Зед, беше казала в полусъзнание.

— Знам. Помниш ли нещо? — питам, но не съм сигурен дали мога да понеса отговора й.

Очаквам да ме напсува, да ми каже да се махам, но тя кима, сяда на дивана и ме кани да седна на другия край.