Анна Тод
След падането (64)

Глава шестдесет и три
Хардин

Карол скръства ръце пред гърдите си.

— Изключено.

— Знам — казвам злобно и се чудя колко ли ще се ядоса Теса, ако напсувам майка й.

Толкова е трудно да изляза от стаята на детството й. На прага става още по-трудно, защото от гърлото й се отронва болезнен стон.

— Къде беше ти тази вечер, докато са се случвали тези неща? — пита майка й.

— У дома.

— Защо не беше там и да спреш всичко това?

— Чудя се как така не си си помислила, че аз съм организаторът. Обикновено бързаш да обвиниш мен за цялото зло в света.

— Защото независимо от лошия избор, който си направил за самия себе си, и от лошото ти отношение не би позволил това да се случи.

Дали това е комплимент? Комплимент с плесница… По дяволите, ще го приема… поради обстоятелствата.

— Е…

— Не съм свършила. Не те обвинявам за всяко зло в света. Обвинявам те само за всяко зло в нейния свят.

— Няма да споря — въздъхвам разгромен. Знам, че е права. Няма спор, че унищожих почти всичко в живота на Теса.

Той е моят герой. Най-вече моят герой, беше написала в дневника си. Герой ли? Не съм никакъв герой. Бих направил всичко, за да бъда нейният герой, но не знам как да стане.

— Е, поне по един въпрос имаме съгласие. — Пълните й устни се извиват в нещо като полуусмивка, но тя се усеща, премигва и казва строго: — Е, вече можеш да си ходиш.

— Добре… — отвръщам. Поглеждам Теса… един последен поглед и се обръщам към майка й, която ме гледа изпитателно.

— Какви са плановете ти за дъщеря ми? — пита е авторитетен глас, но и с малко страх. — Трябва да знам какви са дългосрочните ти планове, защото всеки път зад гърба ми става нещо лошо. Какво възнамеряваш да правиш с нея в Сиатъл?

— Не заминавам за Сиатъл с нея — думите са тежки и лепкави върху езика ми.

— Моля? — Тръгва по коридора и аз вървя след нея.

— Не заминавам. Тя тръгва сама. Без мен.

— Колкото и да съм щастлива да чуя тази новина, мога ли да попитам защо? — пита и перфектно оскубаната й вежда се извива учудено. Извръщам поглед.

— Просто не заминавам. За нея така е по-добре.

— Звучиш като бившия ми съпруг. Понякога обвинявам себе си заради това, че Теса се привърза толкова много към теб. Страхувам се, че може би е заради… това, което беше баща й, преди да ни напусне. — Ръката с перфектния й маникюр се вдига и приглажда косата й, сякаш се опитва да изглежда напълно безразлична и незасегната от спомена за Ричард.

— Баща й няма нищо общо с нашата връзка. Тя почти не го познава. Няколкото дни, които баща й прекара с нас наскоро, я убедиха, че не помни кой знае колко неща за него, за да се твърди, че той има някакво влияние върху избора й на мъже в живота.

— Наскоро?

Очите й са изцъклени от ужас. Кръвта се отцежда от лицето й заедно с надеждата, че поне можем да говорим, без да си крещим.

Мамка му, мамка му!

— Тя… тя… го видя случайно преди около десетина дни.

— Ричард? Намерил я е? — пита. Гласът й се прекършва и ръката й се притиска към шията й.

— Не, случайно го видя на улицата.

Ръцете й нервно опипват топчетата на перлената огърлица.

— Къде?

— Не мисля, че трябва да ти казвам тези неща.

— Моля? — Ръцете й се отпускат до тялото и тя ме гледа шокирана, без дъх.

— Ако Теса искаше да ти каже, че се вижда с баща си, щеше да го е направила.

— Това е много по-сериозно и важно от омразата ти към мен, Хардин. Често ли се виждат?

Сивите й очи стават като стъкло, всеки миг ще заплаче, но понеже много добре познавам тази жена, знам, че никога не би отронила сълза пред никого, особено пред мен. Не искам да предавам Теса, но не желая и да утежнявам положението с майка й.

— Той остана при нас няколко дни.

— Тя нямаше да ми каже, нали? — пита. Гласът й е тънък и пресипнал. Започва да дърпа несъществуващите кожички около ноктите си.

— Вероятно не. Не си от хората, с които лесно се води разговор — напомням й. Питам се дали сега му е времето да й кажа за подозренията си, че е влизал в апартамента ни, когато ни нямаше.

— А ти си? Така ли? — повишава тон и аз правя крачка към нея.

— Аз я обичам и се страхувам за бъдещето й, искам да е добре, да е щастлива, нещо, което не мога да съм сигурна, че ти желаеш за нея.

Знаех си, че цивилизованият разговор между нас няма да продължи дълго.

— Обичам я повече от всеки друг. Обичам я повече, отколкото я обичаш ти — отвръщам на удара.

— Аз съм й майка. Никой не може да я обича повече от мен. Самият факт, че можеш да си помислиш, че някой обича повече от майката, показва колко си ненормален. — Започва да крачи напред-назад. Токовете й тракат по пода.

— Знаеш ли пък аз какво си мисля? Мисля си, че ме мразиш, защото аз ти напомням за него. Мразиш постоянно да ти се напомня какво си унищожила, затова предпочиташ да мразиш мен, отколкото да мразиш себе си. Но искаш ли да ти кажа нещо? — Чакам да чуя саркастичния й коментар, но тя мълчи. — Ти и аз си приличаме. Много си приличаме. Повече, отколкото си приличаме аз и Ричард, защото и ти, и аз отказваме да поемем вината за грешките си. Изолираме хората, които обичаме, и ги принуждаваме…

— Не! Това не е вярно — вика тя. Сълзите й като по чудо ме спират и аз не довършвам изречението. Исках да й кажа, че ще бъде сама до края на дните си.

— Не, не греша. Но със сигурност си тръгвам. Колата на Теса е някъде около колежа, така че ще я докарам утре, освен ако не искаш да вървиш пеша дотам, за да върнеш колата й тук.

Карол избърсва очите си.

— Добре, докарай колата. Утре в пет — казва. Поглежда ме със зачервените си очи, около които гримът се е размазал. — Но това не променя нищо. Никога няма да те харесам.

— А на мен никога няма да ми пука дали ме харесваш, или не.

Тръгвам към входната врата и се замислям дали да не се върна и да не взема Теса с мен.

— Хардин, независимо от мнението ми за теб, знам със сигурност, че обичаш дъщеря ми. Искам само да ти напомня, че ако я обичаш… ако истински я обичаш, ще спреш да се бъркаш в живота й. Тя не е онова момиче, което оставих в проклетия колеж преди половин година.

— Знам. — Колкото и да мразя тази жена, не мога да не я съжалявам, защото точно като мен ще остане сама до края на нещастния си, мизерен живот. — Ще ми направиш ли една услуга?

Тя ме оглежда подозрително:

— Каква услуга?

— Не и казвай, че съм бил тук. Ако не си спомни, не й казвай.

Теса най-вероятно няма да помни нищо. Сигурно и сега не знае, че съм тук. Карол ме поглежда… поглежда в мен и кимва.

— Да, това мога да направя.