Анна Тод
След падането (60)

Глава петдесет и девет
Хардин

Любовта е единственото най-важно чувство, което човек може да задържи. Независимо дали е любовта към Бог, към нещо или някого другиго, това е най-невероятното, най-завладяващото, най-силното възможно чувство. В мига, в който осъзнаеш, че си в състояние да обичаш някого повече от себе си… това е най-важният момент в целия ти живот. Така беше с мен. Обичам Хардин повече от себе си, повече от всичко.

Телефонът ми вибрира на ниската масичка за пети път през последните две минути. Най-накрая решавам да й вдигна само за да й тегля една майна.

— Какво искаш, по дяволите? — лая в слушалката.

— Става дума за…

— Казвай бързо, нямам време за глупостите ти, Моли.

— Става дума за Теса.

Ставам. Тетрадката пада на пода. Кръвта ми е ледена.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Тя е… виж, не полудявай, но… Стеф й е сложила нещо в питието и Дан се е…

— Къде си?

— В къщата. — Почти не я изслушвам до края. Вече съм затворил, ключовете са в ръката ми и съм излязъл през вратата.

 

 

Сърцето ми ще изкочи. През целия път буквално го усещам в ребрата си. С какъв акъл взех апартамент на светлинни години от колежа? Това е най-дългото каране през целия ми живот. Тридесет километра ми се струват като три хиляди. Стеф сложила нещо в напитката на Теса? Тя откачила ли е? А Дан… О, Дан е мъртвец, ако я е докоснал дори с кутре.

Навсякъде минавам на червено. Поне четири глоби ме чакат до няколко дни.

Става дума за Теса… Гласът на Моли не спира да кънти в главата ми, докато най-сетне стигам до къщата. Не се занимавам с неща като това да заключвам колата. Колата е последната ми грижа сега. Тълпи пияни студенти се блъскат из всекидневната, когато влизам и започвам да си проправям път и да търся Теса. В мига, в който виждам Нейт, ръката ми е около яката му и той е залепен до стената.

— Къде е тя?

— Не знам. Не съм я виждал — крещи той и аз отпускам хватката си.

— Къде е тая кучка Стеф, по дяволите?

— Май в задния двор. Не съм я виждал от доста време.

Пускам го, но го удрям в ребрата, той се препъва напред и ме гледа гневно. Тръгвам към задния двор. Паниката започва да лази. Ако Теса е там, на студеното, със Стеф и Дан… Виждам червената коса на Стеф и без никакво колебание я хващам за яката на коженото яке, вдигайки я във въздуха. Тя започва да маха с ръце.

— Какво правиш бе, идиот!

— Къде е? — изревавам и не пускам.

— Не знам. Ти ми кажи — плюе думите и аз я обръщам с лице към себе си.

— Къде е, по дяволите?

— Нищо няма да ми направиш.

— На твое място не бих бил никак сигурен. Казвай къде е Теса. Веднага — изврещявам в лицето й.

Увереността й се свлича от лицето като маска.

— Не знам къде е. Вероятно вече е припаднала някъде.

— Ти си болна, откачена, ненормална, противна, гнусна кучка. На твое място бих се разкарал оттук, преди да съм намерил Теса. Когато се убедя, че е добре, нищо няма да ме спре да се върна и да те смажа.

Всъщност идеята ми харесва, но знам, че не мога да набия Стеф. Не искам дори да си представям как ще реагира Теса, когато разбере, че съм посегнал на момиче, дори на Стеф, дори след това, което е направила. Обръщам се и влизам вътре. Нямам време за игрички.

— Къде е Дан Хърд? — питам някакво русо момиче, седнало на стълбите.

— Тоя ли? — тя само вдига ръка и с лакирания си нокът сочи нагоре по стълбите към къщата. Вземам по две стъпала наведнъж. Дан усеща присъствието ми едва когато вече съм го съборил на пода… в животинския си бяс събарям още няколко души. Обръщам го и го заковавам под себе си. Ръцете ми са на врата му. Какво злощастно, шибано дежа вю, а?

— Къде е Теса, лайно? — Пръстите ми се затягат. Лицето му вече придобива интересен червен цвят. Вместо да ми отговори, той почва да ми се дави. Стискам по-силно.

— Ако си й направил нещо… ако си я докоснал, ще изкарам кислорода и от последната клетка на тялото ти.

Краката му почват да треперят. Поглеждам към момчето, с което говореше, когато го заварих тук.

— Къде е Теса Янг? — питам, а той само вдига ръце, сякаш съм опрял пистолет в гърдите му.

— Не знам, не я… познавам, човече — крещи пъзльото и отстъпва назад, докато аз продължавам да душа приятеля му. Лицето на Дан вече не е червено, а оцветено в прекрасно лилаво.

— Готов ли си да ми кажеш? — питам.

Той кима като ненормален.

— Говори! — Отпускам леко.

— Тя е… Зед — успява да изрече, като в същото време кашля и се дави.

— Зед? — Всичките ми страхове се превръщат в реалност. — Той те е накарал, нали?

— Не, Зед няма нищо общо с това — казва Моли, която се е появила отнякъде. — Не знаеше нищо. Чу, че Стеф говори за някакъв план, но мислеше, че не е нищо сериозно и че се шегува.

Поглеждам Моли с подивели очи.

— Къде е тя? Къде е Теса? — питам за милионен път. Всяка секунда на несигурност за здравето и живота й е пореден удар в посока на окончателното ми превъртане. Здравият разум отдавна го няма.

— Не знам. Мисля, че тръгна със Зед.

— Какво й направиха? Кажи ми всичко. Сега! — Изправям се на крака и оставям Дан да се гърчи на пода, да прокарва ръце по врата си и да се опитва да навакса с дишането.

Моли клати глава.

— Всъщност нищо не й сториха. Той успя да го спре, преди да го направят.

— Той?

— Зед. Слязох долу да го извикам. Извиках и Тристан, преди да стане прекалено късно. Стеф беше полудяла… в смисъл… искаше Дан да изнасили Теса… или нещо такова. Каза ми, че иска само да изглежда, че е изнасилване, но не знам… в един момент… тя беше откачила… като пълен психар.

— Да изнасили Теса? — не познавам гласа си. Не! — Той… докосна ли я?

— Малко — казва тъжно тя и свежда очи към земята.

Поглеждам към Дан, който е успял да седне. Ботушът ми вече е забит в бузата му и той веднага пада назад.

— Мили боже! Ще го убиеш! — пищи Моли.

— Сякаш ти пука — излайвам насреща й и се опитвам да преценя колко силно трябва да го ритна, за да му пробия черепа за вечни времена. От бузата му тече кръв. Това е добре.

— Не ми пука. Изобщо не ми пука какво става тука.

— Тогава защо ми се обади? Мислех, че мразиш Теса.

— Мразя я, вярвай ми. Но не можех да седя там и да гледам как някой я изнасилва.

— Е… — почти й благодаря, но веднага се сещам каква кучка е и тя, така че само кимам и тръгвам да търся Теса. Защо Зед изобщо е бил тук? Тоя нещастник се появява винаги на правилното място и в правилното време, след което аз изглеждам като жалък глупак. И сега пак той я е спасил, но независимо от заслепяващата ме ревност изпитвам такова облекчение, че Теса е далеч от Стеф и Дан и болния им план да ми отмъстят. Това ми напомня, че всяко зло в живота на Теса й се е случило като следствие от моето присъствие край нея и всичко, което съм правил в миналото. Сега е надрусана и е със Зед. Кой знае какво ще се опита да направи с нея.

Това е.

Това е адът.

Да видя докъде се е стигнало заради мен. Можеха да я изнасилят заради мен!

Точно като в сънищата ми… не бях там да ги спра. Както не успях да ги спра, когато направиха това с мама. Толкова се мразя! Унищожавам всичко, до което се докосна. Аз съм отровата, която Теса бавно пие, осъзнавайки, че я убива, но се държи за онази последна частичка в себе си, която все още не съм унищожил.

— Хардин! — Виждам Логан долу на стълбите.

— Знаеш ли къде са Теса и Зед? — думите са като киселина на езика ми.

— Тръгнаха преди около петнадесет минути. Зед май каза, че поемат към апартамента ти.

Значи не е споделила с никого, че сме се разделили.

— Беше ли… добре? — питам и спирам да дишам, докато чакам отговора му.

— Не знам. Не беше на себе си. Дадоха й бензо.

— Мамка му! — Заравям пръсти в косата си и тръгвам към вратата. — Ако се чуеш със Зед, преди да ги намеря, обади ми се.

Логан кима и аз хуквам към колата. Слава богу, никой не я е откраднал, но пък на предното стъкло са излели бира и са оставили празната кутия на капака. Шибани задници.

Обаждам се на Теса, но след малко осъзнавам, че говоря на гласовата й поща.

— Вдигнете телефона, поне единият да вдигне!

Знам, че тя едва ли е в състояние да го стори, но Зед може да вдигне шибания телефон. Мисълта, че е в такава безпомощна ситуация и че аз не мога да съм до нея, ме убива, поболявам се, повръща ми се. Удрям волана с две ръце и потеглям.

Това е истинска катастрофа! И от всички възможни хора на света… тя е със Зед. Вярвам му точно толкова колкото на Дан и Стеф. Не, това не е съвсем така, но все пак никак му нямам доверие. Когато стигам до апартамента на Зед, буквално плача с глас, което ми напомня какво голямо недоразумение на природата съм, каква пълна издънка, какъв нещастник съм! Аз позволих това да се случи. Аз допуснах да я надрусат така, почти да я изнасилят, да я унижат. Трябваше да съм там! Ако аз бях с нея, никой нямаше да я докосне. Нямаше да им мине през ума дори. Представям си колко се е страхувала… Избърсвам си лицето с тениската и паркирам пред апартамента на Зед.

Джипът му го няма. Къде е, за бога? Къде е?

Звъня на неговия телефон, звъня и на нейния, но никой не вдига. Ако й направи нещо, докато е в безсъзнание, ще му се стовари такова чудо, каквото не си е представял.

Къде другаде може да е отишла? Ландън?

— Хардин? — чувам сънливия глас на Ландън в слушалката. Минавам на говорител.

— Теса там ли е?

— Не. Тук ли трябва да бъде? — пита и се прозява.

— Не. Не мога да я намеря.

— Ти… Добре ли си?

— Да… не. Не, не съм. Не мога да я намеря и не зная къде да я търся.

— Иска ли да бъде намерена? — пита деликатно той.

Дали иска? Вероятно не, но на този етап едва ли може да роди и една мисъл. Обстоятелствата не могат да бъдат обяснени деликатно.

— Ще приема мълчанието ти за отрицателен отговор, Хардин. По моя преценка, ако не иска да я намериш, ще отиде на единственото място, където знае, че ти няма да стъпиш.

— При майка си.

Как не се сетих!

— О, не, сега вече се изцепих яко… Мислиш ли да ходиш там?

— Да.

Но дали Зед наистина ще я кара цели два часа, за да я остави при майка й?

— Знаеш ли как да стигнеш?

— Не съвсем, но мога да отида до апартамента, за да взема адреса.

— Мисля, че го имам тук. Преди време остави някакви документи за прехвърлянето си и май там го пише. Нека проверя и ще ти звънна веднага.

— Благодаря.

Нетърпеливо чакам обаждането му и обръщам колата. Заглеждам се през прозореца в мрака навън и се боря да не ме превземе и отвътре. Трябва да се фокусирам върху това да намеря Теса и да се уверя, че е добре.

— Ще ми кажеш ли какво става? — пита Ландън минутка по-късно, когато се обажда да ми даде адреса.

— Стеф… знаеш оная червенокосата? Сложила е наркотик в питието на Теса.

— Чакай малко? Какво?!

— Да, ужасно гадна ситуация и аз не бях там, за да й помогна. Затова сега е със Зед — казвам.

— Добре ли е? — усещам паниката в гласа му.

— Нямам никаква представа.

Избърсвам носа си в тениската. Ландън ми дава упътвания как да стигна до къщата на майка й, която със сигурност ще откачи, като ме види, особено при така създалата се ситуация. Не ми пука. Нямам никаква идея какво ще правя, когато пристигна, но трябва да знам, че е добре.