Анна Тод
След падането (59)

Глава петдесет и осем
Теса

Усти се отварят, устни се движат без звук. Музиката отскача от стените и се удря в мозъка ми.

От колко време стоя тук? Кога съм дошла в кухнята? Не помня нищо.

— Здрасти — виждам Дан пред себе си. Потръпвам, но не мога да се пусна от плота.

Лицето му е малко изкривено. Опитвам се да се концентрирам и да го наглася на фокус, но очите ми отказват.

— Здрасти — отговарям много бавно.

— Добре ли си? — Мисля, че се усмихва.

Кимам. Мисля, че съм добре.

— Чувствам се странно — признавам и се оглеждам за Зед. Надявам се да се върне бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Чувствам се странно. Като пияна, но всичко е много бавно и в същото време усещам някаква странна енергия.

Размахвам ръка пред лицето си. Имам три ръце. Дан се смее.

— Вероятно си пила много.

Кимам и поглеждам към пода. Едно момиче минава покрай мен със скоростта на охлюв.

— Зед кога ще се върне? — питам.

— Къде отиде той? — пита Дан и се оглежда.

— Да намери Стеф за напитката ми. — Облягам се още по-плътно на плота. Вероятно половината ми тяло е вече качено там. Не знам наистина.

— Така ли? Мога да ти помогна да го намерим. Мисля, че го видях да се качва горе — казва Дан.

— Добре.

Не харесвам Дан, но наистина искам да намерим Зед, защото главата ми тежи все повече и повече. Бавно тръгвам след Дан, който си проправя път през тълпата и се качва на горния етаж. Музиката е удивително силна. Главата ми се движи в ритъма. Не знам… движи се напред-назад, докато се качвам по стълбите.

— Тук ли е? — питам.

— Да, мисля, че влезе там — казва и тръгва към вратата.

— Това е стаята на Хардин. Мога ли да седна там за минутка. Не мисля, че съм в състояние да вървя повече.

Краката ми са много тежки, но съзнанието ми се изостря, в което няма никаква логика.

— Разбира се, че можеш да седнеш там. — Дан ме хваща за ръката и ме повежда към стаята на Хардин. Бившата стая. Препъвам се към леглото и сядам. Спомените придобиват форма и се въртят около мен като предмети в безтегловност: с Хардин седим на леглото, точно на това място. Целувам го за първи път. Бях така погълната от огромната потребност да бъда близо до него. Моето тъмно момче. Тогава за първи път видях, макар и само за секунда, онзи мил и нежен Хардин. Не се задържа много, но беше толкова хубаво да го видя.

— Къде е Хардин? — питам и гледам Дан.

Някаква сянка преминава през лицето му и после изчезва от стаята със смях.

— О, Хардин не е тук, а ти каза, че със сигурност няма да дойде, помниш ли? — Затваря вратата и я заключва след себе си.

Какво става?

Съзнанието ми се гърчи, опитвам се да разбера, но тялото ми е прекалено тежко и не мога да се движа. Искам да легна, но в мозъка ми се е задействала аларма, която ми казва да се боря.

Не лягай! Дръж очите отворени.

— О-отвори вратата — казвам и се опитвам да стана, но стаята започва да се върти.

И точно тогава на вратата се чука. Тялото ми се отпуска от облекчение, когато Дан отваря вратата и виждам Стеф.

— Стеф, той прави нещо. — Не знам как да обясня, но бях сигурна, че се канеше да направи нещо. Тя го поглежда, а той й се усмихва зловещо. Тя ме гледа и пита.

— Какво прави?

— Стеф… — Искам да ми помогне да стана и да изляза от тази стая, обитавана от духове.

— Стига си хленчила! — изкрещява ми тя и дъхът ми секва.

— Какво… — успявам да кажа.

Но Стеф се усмихва на Дан и бърка в чантата си. Когато простенвам пак, тя казва:

— Кучко, ти някога спираш ли да хленчиш? Повръща ми се от вечното ти врънкане и оплакване за всичко. Мамка му, през цялото време!

Мозъкът ми не работи правилно, Стеф не може да ми казва такива неща. Това не е истина. Но тя върти очи.

— Мамка му! И тая тъпа, нацупена уста. Айде стига вече, писна ми. — Продължава да рови в чантата си и след няколко секунди изрича: — Намерих я… ето — казва и подава на Дан някакъв малък предмет.

Едва не припадам, но някакво жужене ме връща в съзнание… за няколко секунди. Виждам червена светлина. Като много малка черешка. Като черешова водка. Стеф, Дан, Моли, Зед. Купонът. О, не!

— Какво си направила? — питам и тя пак се смее.

— Не ти ли казах да си затваряш устата вече? Нищо ти няма, ще се оправиш — отсича и тръгва към леглото. В ръката на Дан има камера. Червената светлина означава, че е включена.

— Боже, махайте се от мен — опитвам се да извикам, но думите ми излизат само като шепот. Мъча се да стана, но падам на леглото. Меко е. Като движещи се пясъци. — Мислех, че ти си…

Но Стеф слага ръце на раменете ми и ме блъска назад на матрака. Не мога да се изправя.

— Какво си си мислила? Че съм ти приятелка? — пита и коленичи на леглото над мен. Пръстите й се катерят по бедрата ми и се опитва да вдигне роклята ми. — Беше прекалено заета да се държиш като долна курва и да се мяташ между Хардин и Зед, за да разбереш, че винаги съм те ненавиждала. Мислиш ли, че ако наистина ми пукаше за теб, нямаше да ти кажа, че Хардин те чука само заради един облог? Смяташ ли, че една истинска приятелка би си мълчала?

Права е. Как съм могла да сглупя така? Тежестта в главата ми увеличава стократно болката от жилото на предателството и когато поглеждам към Стеф сега, тя ми прилича на истински дявол.

Лицето й е изкривено по някакъв злокобен начин, а тъмните й очи светят със злост. Косата й изглежда много по-червена.

— О, между другото, надявам се да си се позабавлявала добре на рождения ден на Хардин. Удивително е какво мога да направя само с едно кратичко съобщение. Искрено се надявам да си чакала до припадък. Но едно видеоклипче ще е доста по-яко, нали?

Опитвам се да я махна от себе си, но не е възможно. Без всякакво усилие маха пръстите ми от ръцете си и продължава да съблича роклята ми. Затварям очи и си представям как Хардин влиза през вратата да ме спаси. Моят черен рицар в черни доспехи.

— Хардин ще… разбере — заплашвам с немощен глас.

— Хахаха. Нали това е целта. Сега млъквай.

На вратата пак се чука и аз пак се опитвам да я блъсна, но не успявам.

— Затваряй вратата. Бързо! — казва Дан и когато обръщам глава, виждам Моли. Никак не съм изненадана.

— Помогни ми да я съблечем — нарежда Стеф.

Клепачите ми мигат, опитвам се да поклатя глава, но не мога. Нищо не мога да сторя. Дан ще ме насили, а аз не мога да се съпротивлявам. Знам, че точно това ще направи. Това е бил планът на Стеф за партито. Планът е бил да ме унищожи. Не знам защо изобщо бях решила, че ми е приятелка.

Косата на Моли пада върху лицето ми, когато се качва на леглото до мен, а Стеф ме обръща настрани, за да може да свали ципа ми.

— Зазащооо? — гласът ми е надробен. Имам вялото усещане, че плача. Сълзите попиват в чаршафа.

— Защо? — изкрещява Дан и навира лице в моето. — Защо ли? Тоя задник, гаджето ти, направи видео как чука сестра ми. Ето защо.

Дъхът му върху лицето ми е като кал.

— О, чакай — казва Моли високо. — Нали каза, че ще й направите само няколко снимки?

— Точно това ще направи, може би и малко видео — отговаря Стеф.

— Няма начин! По дяволите, не. Не можеш да го оставиш да я изнасили — крещи Моли.

— Няма да я изнасилва. За бога, не съм чак толкова психясала. Само ще я поопипа тук-там и ще направим така, че да изглежда, сякаш я чука, за да може оня задник Хардин, да откачи. Само си представи лицето му, когато види как невинната му курва се чука с Дан — смее се Стеф. — Мислех, че си в играта — изсъсква към Моли. — Каза, че ще участваш!

— Навих се да го ядосаме, но не можеш да снимаш такива лайна — шепти Моли, но я чувам много ясно.

— Започваш да звучиш като нея — казва Стеф и маха роклята ми.

— Спри — плача. Стеф върти очи, а Моли изглежда, сякаш ще повърне всяка секунда.

— Не, не знам — изрича Моли в паника. Стеф я грабва за раменете и започва да я блъска.

— Вратата е там. Ако ще се държиш като страхлива кучка, слизай долу. Идваме след малко.

На вратата пак се чука и чувам гласа на Тристан:

— Стеф, там ли си? — вика през дървената врата. Не, не и той!

— Мамка му! — мърмори Стеф. — Да, говоря с Моли. Идвам след малко.

Отварям уста да пищя, но ръката й веднага е върху устата ми, за да заглуши вика ми. Мирише на алкохол и е лепкава. Опитвам се да погледна към Моли за помощ, но тя извръща очи. Страхливка.

— Слез долу, бейби. Идвам веднага. Разстроена е. Женски работи — лъже Стеф и въпреки кашата в главата ми изпитвам облекчение, че Тристан не знае нищо за намеренията на жестоката си приятелка.

— Добре! — казва Тристан.

— Идвай тука — нарежда Стеф на Дан. Той докосва бузата ми.

— Отваряй си очите!

Очите ми едва се отварят, усещам ръката на Дан по бедрото си. Страхът се стрелва във вените ми. Затварям очи.

— Слизам долу — казва Моли, а Дан слага камерата пред лицето ми.

— Добре, заключи вратата — излайва Стеф.

— Дръпни се — инструктира Дан и Стеф слиза от леглото, за да може той да заеме мястото й. Подава й фотоапарата. — Ти снимай.

Опитвам се да си представя, че ръката на Дан е ръката на Хардин, но не е възможно. Ръцете на Дан са меки, прекалено меки като… опитвам се да си представя нещо, с което мога да го заменя в съзнанието си, нещо… каквото и да е. Представям си най-мекото одеяло на света — моето одеяло, когато бях дете… Вратата се затваря.

Моли я няма.

— Не, Хардин нищо няма да направи — казва Дан. — Ще направи така, че никой да не види видеото, следователно няма да направи нищо. — Пръстите му са на бикините ми. — Така е устроен светът — прошепва в ухото ми.

Събирам цялата си сила и се опитвам да го махна от себе си, но успявам само да разклатя леглото. Стеф се смее. Не съм чувала по-вледеняващ звук през живота си.

— Хардин е нещастник — крещи и навира камерата в лицето ми. — Ебава се с хората. Подигра се със сестрата на Дан, подигра се с мен, изчука толкова момичета и после ги захвърли. Докато не се появи ти. Защо те харесва толкова много, така и не мога да разбера. — Гласът й е изпълнен с отвращение.

— Теса! — чувам бумтящия глас на Зед отнякъде. Стеф пак запушва устата ми. Чувам и как по вратата се блъска.

— Мълчи — заповядва. Опитвам се да захапя ръката й. Тя ме удря с все сила през лицето, но почти не чувствам нищо за щастие.

— Отваряй шибаната врата — крещи Зед.

И той ли е забъркан в това? Дали Хардин ще се окаже прав за него? Дали наистина всички тези хора искат само едно — да ме унищожат? Не е невъзможно. Почти всички, на които имах доверие, откакто дойдох в колежа, са ме предали. Имената просто се трупат едно след друго.

— Ще счупя вратата. Не се ебавам! Отивай да викаш Тристан! — крещи на някого и Стеф веднага маха ръка от устата ми.

— Чакай! — крещи Стеф и тръгва към вратата, но в този миг тя се отваря с шумен трясък и ръцете на Дан вече не са върху мен, не ги усещам. Когато с мъка отварям очи, той отстъпва назад от мен, Зед вече е в стаята и някак я изпълва с присъствието си.

— Какво става, по дяволите? — крещи и се втурва към мен. Някой мята отгоре ми одеяло.

Опитвам се да хвана Зед и протягам ръка към него.

— Помогни ми. — Моля се да не е замесен в този кошмар. Моля се да ме чува.

Зед върви с бърза крачка към Стеф.

— Откачила ли си? — Грабва камерата от ръката й, блъска я в земята и започва да я мачка с крака.

— Спокойно бе, пич. Беше само шега — казва Стеф и кръстосва ръце пред гърдите си точно когато Тристан влиза в стаята.

— Шега? Сложила си й нещо във водката и си тук с Дан, който се опитва да я изнасили! На това шега ли му казваш?!

— Моля? — устата на Тристан е изкривена от погнуса.

Каквато си е лъжкиня, Стеф обвинително сочи с пръст към Зед.

— Не го слушай! — командва тя.

Зед клати глава.

— Не, човече, съжалявам да ти го кажа, но това е истината. Иди питай Джейс. Стеф е искала бензодиазепин от него. И камерата, която ползваха, е тук — сочи към пода. Притискам одеялото към себе си и се опитвам да седна, но не успявам.

— Беше само номер… съвсем на шега. Никой нямаше да й направи нищо! — казва Стеф и се смее изкуствено. Този смях до известна степен прикрива гнилото зло в това момиче, но Тристан я гледа потресен.

— Как можеш да й причиниш такова нещо, на нея? Мислех, че ти е приятелка!

— Не, бейби, не е така както изглежда. Идеята беше на Дан!

Дан вдига ръце във въздуха.

— Не, не, идеята беше твоя! — Дан сочи Стеф с пръст и гледа Тристан. — Тя е обсебена от тоя Хардин… тя искаше.

Тристан поклаща глава и се обръща да излиза от стаята, но после променя решението си, обръща се внезапно, юмрукът му изсвистява във въздуха и се забива в челюстта на Дан. Дан пада на пода и Тристан пак тръгва към вратата. Стеф го следва.

— Махай се от мен! Край! Приключих с теб — изкрещява Тристан и изчезва.

Тя започва да се върти из стаята, гледа всички и крещи като обезумяла:

— Браво бе! Много ви благодаря, задници миризливи!

Искам да се изсмея на иронията: тя е планирала до последния детайл това шоу на ужасите, а после обвинява другите, когато всичко гръмна в лицето й. И ако не лежах като труп и ако имах въздух да дишам, щях да се смея.

Лицето на Зед е над моето.

— Теса… Добре ли си?

— Не… — Вие ми се свят. В началото само тялото ми беше сковано. Сега парализата започва да поглъща и съзнанието ми. Наркотикът поразява всяка клетка.

— Така съжалявам, че те оставих сама. Трябваше да се сетя.

После Зед ме увива плътно с одеялото, едната му ръка се мушка под коленете ми, а с другата придържа гръбнака ми. Повдига ме от леглото и тръгва с мен към вратата, но в последния миг се спира пред Дан.

— Надявам се, когато Хардин разбере, да те убие. Знам, че ще го направи. И го заслужаваш.

Докато Зед ме носи сред тълпата в къщата, вяло долавям мълчанието и възклицанията около мен. Не ми пука. Искам само да се махна от това място и никога да не се обръщам назад.

— Какво става, по дяволите? — Разпознавам гласа на Логан.

— Можеш ли да се качиш горе и да донесеш роклята и чантата й? — пита го тихо Зед.

— Да, разбира се — казва с готовност, но все така изумено Логан.

Излизаме през главния вход. Студеният въздух ме удря като камшик. Мисля, че треперя, но не съм сигурна. Зед затяга одеялото около тялото ми, но аз не мога да му помогна, защото съм отпусната и то постоянно се изплъзва надолу. Не мога дори да вдигна ръцете си.

— Ще се обадя на Хардин, веднага щом се качим в джипа — казва Зед.

— Не, не. — Хардин така ще ми се сърди. Не искам да ми вика, особено сега, когато едва държа очите си отворени.

— Теса, наистина мисля, че трябва да му се обадя.

— Моля те, недей. — Започвам да плача. Единственият човек, когото искам да видя сега, е Хардин, но не желая дори и да знам какво ще се случи, когато разбере какво е станало. Ако не Зед, а Хардин бе отворил вратата, знам, че това, което щеше да направи, със сигурност щеше да го отведе право в затвора.

— Не му казвай. Нищо. Шшш.

— И бездруго ще разбере. Макар че видеото е унищожено, прекалено много хора вече знаят.

— Не, моля те.

Чувам как Зед отчаяно въздъхва и се предава, държи ме само с една ръка, а с другата отваря вратата на джипа. Логан идва и Зед ме слага да седна на студената седалка.

— Това са й нещата. Добре ли е? — пита загрижено.

— Да… май. На бензо е.

— Какво стана, по дяволите?

— Дълга история. Вземал ли си някога такова нещо? — пита Зед.

— Да, само веднъж, и то половинка. Припаднах след половин час.

Моли се да не започне да халюцинира. Някои хора реагират адски зле на тези дроги.

— Мамка му — простенва отчаяно Зед и си представям как върти пиърсинга си между пръстите.

— Хардин знае ли?

— Все още не.

Двамата продължават да обсъждат състоянието ми, но аз се радвам, че отоплението в колата започва да работи.

— Трябва да я прибера в тях — казва Зед накрая и след секунди е в колата до мен. Поглежда ме тревожно. — Ако не искаш да му казвам, накъде да тръгваме? Можеш да дойдеш у дома, но знаеш как ще побеснее, когато разбере.

Ако можех да заформя изречение, щях да му кажа, че сме скъсали, но не успявам. Излиза нещо средно между кашлица, стон и „майка ми“.

— Сигурна ли си?

— Да… не при Хардин, моля…

Джипът тръгва по улицата. Опитвам се да се фокусирам върху гласа на Зед, докато говори по телефона, но в отчаяните си опити да остана седнала и да не се свличам надолу не разбирам какво и с кого говори. След минутка вече съм легнала настрани на седалката. Предавам се и затварям очи.