Анна Тод
След падането (56)

Глава петдесет и пет
Хардин

Чукам на вратата на кабинета на баща ми. Гади ми се. Не мога да повярвам, че съм стигнал до това положение — аз да търся съвет от него. Искам някой да ме изслуша, някой, който знае как се чувствам или поне има идея за какво говоря.

— Влизай, скъпа.

Колебая се, знам, че ще е ужасно неловко и унизително, но същевременно е крайно необходимо. Влизам и сядам на стола пред масивното бюро. Изражението му се променя: очаквала да види жена си, а вместо това е изненадан да види мен. Дори леко се засмива.

— Извинявай, помислих, че е Карен.

Но тогава забелязва настроението ми и ме наблюдава с повишено внимание. Кимам и поглеждам встрани.

— Не знам защо съм тук, но не зная и къде другаде да отида.

Облягам глава в дланите си. Баща ми сяда на ръба на махагоновото бюро.

— Радвам се, че дойде тук — казва тихо и очевидно чака реакцията ми.

— Не бих казал, че съм дошъл точно при теб — напомням му. Истината е, че дойдох точно при него, но не искам да мисли, че съм дошъл да му се изповядвам или нещо такова, макар че може и да се окаже точно така.

Той преглъща тежко, кима бавно, очите му обхождат цялата стая, но не се спират върху мен.

— Не се притеснявай, няма да изпадна в нервна криза или нещо такова. Няма да чупя нищо. Просто нямам сили за това.

Вдигам очи, поглеждам стената зад бюрото му и въздъхвам. Тази въздишка на поражение и окончателно сгромолясват вече му подсказва защо съм тук.

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

— Не, не искам — казвам и поглеждам към стената с книги.

— Добре…

Въздъхвам. Неизбежно е.

— Не искам, но ще трябва.

Баща ми ме поглежда леко озадачено, наблюдава ме внимателно и чака.

— Повярвай ми, ако имах къде да отида, нямаше да съм тук. Но Ландън е предубеден и винаги би взел нейната страна. — Това не е съвсем вярно, но точно сега не искам да слушам съветите на Ландън. И най-вече… не искам да признавам пред него, че съм грешка на природата, нито какви неща изговорих на Теса през последните няколко дни.

В усмивката на баща ми има болка.

— Знам, синко.

— Добре.

Нямам представа откъде да започна и не знам, честно казано, защо дойдох. Имах намерение да отида в някой бар и да се напия като куче, но не знам как се оказах пред къщата на баща ми… не, пред къщата на татко. Теса винаги казва само „майка ми“ и „баща ми“ и това ме побърква, но явно съм го прихванал от нея. Има късмет, че изобщо го наричам „татко“ или „баща ми“, а не задник или просто Кен, както е било през по-голямата част от живота ми.

— Е, както може би вече си се досетил, Теса най-накрая ме напусна — признавам и го поглеждам. Знам, че полага огромни усилия да запази неутрално изражение и чака да продължа, но аз добавям само. — И не я спрях.

— Сигурен ли си, че няма да се върне?

— Да, сигурен съм. Тя ми даде множество възможности да я спра, но аз не го направих. Не се е обаждала и не е писала. — Поглеждам часовника на стената. — Почти двадесет и четири часа. Не знам къде е.

Очаквах да видя колата й пред къщата, надявах се да е дошла тук. И може би точно затова дойдох и аз. Къде другаде може да отиде? Надявам се, че не е карала чак до къщата на майка си. Много път е.

— Но това се е случвало и преди — казва баща ми. — И винаги сте намирали начин…

— Слушаш ли ме изобщо? Казах, че няма да се върне!

— Да, слушам. Просто се питах защо си мислиш, че сега е по-различно от всеки друг път.

Когато го поглеждам, изнервен до краен предел, и виждам безизразното му лице, едва се спирам да не стана и да не изляза от натруфения му кабинет.

— Просто е по-различно. Не е като преди. Не мога да ти кажа защо съм сигурен, но знам, че сега вече няма да се върне. И знам, че вероятно си мислиш, че съм идиот, задето дойдох тук, но съм уморен, татко. Толкова съм уморен да… бъда такъв какъвто съм. И не зная какво да правя със себе си. У, мамка му, звуча като някоя жалка, отчаяна кифла.

Баща ми отваря уста, но веднага се спира и не казва нищо.

— Обвинявам теб — продължавам. — Наистина обвинявам теб. Защото ако беше край мен, може би щеше да ми покажеш как… не знам… как да не се отнасям с хората като с боклуци. Ако имаше мъж в семейството, когато растях, може би нямаше да съм такъв ужасен човек. Ако не намеря някакво разрешение за мен и Теса, ще свърша като теб… като теб, преди да станеш това, което си сега. — Махам с ръка към изгладените му панталони и пуловера му, който струва кой знае колко. — Ако не намеря начин да спра да те мразя, никога няма да мога…

Не желая да довършвам изречението. Исках да кажа, че ако не намеря начин да спра да го мразя, никога няма да мога да покажа на Теса, че я обичам, никога няма да мога да се отнеса с нея така както заслужава. Неизречените ми думи увисват насред запарения въздух в облицования в дърво кабинет като изтормозен дух, който никой от нас не знае как да прогони.

— Прав си — казва баща ми, за моя изненада.

— Моля?

— Да, прав си. Ако до теб имаше баща, който да те насърчава и води, който да те научи да бъдеш мъж, нямаше да ти е толкова трудно да се справяш с живота и със себе си. Аз обвинявам себе си за твоето… — Знам, че търси правилната дума и дори се навеждам напред с любопитство да чуя какво ще каже. — … поведение. Аз съм виновен за това, че си такъв. Всичко започва от мен и от грешките, които направих. И ще нося вината за греховете си до края на живота си. Много, много съжалявам, сине.

Гласът му се огъва и изведнъж се чувствам ужасно… ужасно… зле. Повръща ми се.

— Е, страхотно, че ще намериш опрощение за грешките си, но аз съм резултатът от тях. И какво да правя сега? — Започвам да дърпам кожичките около ноктите си и около кокалчетата, които за първи път не са изранени. И с това сякаш част от гнева ме напуска. — Трябва да има начин — казвам меко.

— Мисля, че трябва да поговориш с някого — предлага, което не ми се струва достатъчно, и гневът ми пак пламва.

Айде бе! Вярно ли трябва да поговоря с някого? Не думай!

— А какво правим сега? Нали говорим.

— Мислех си за професионалист — отвръща спокойно. — Имаш натрупана много горчивина и гняв от детството си и ако не намериш начин да се справиш с тях по някакъв… здрав начин… или направо да освободиш гнева… страхувам се, че няма да постигнеш някакъв забележителен резултат. Но не бих могъл аз да съм човекът, който да ти даде средството да се справиш с гнева си, защото аз ти причиних тази болка и когато си ядосан, винаги ще поставяш под съмнение това, което ти казвам, дори и да е разумно.

— Значи идването ми тук е било загуба на време? Нищо не можеш да направиш? — Знаех си, че барът беше по-добра идея. Вече щях да съм на второто уиски.

— Не е загуба на време. Беше голяма крачка за теб в усилията ти да станеш по-добър човек. — Той пак ме поглежда и буквално усещам вкуса на уискито, което сега трябваше да пия, вместо да водя този разговор. — Тя толкова много ще се гордее с теб.

Да се гордее? Защо изобщо някой би се гордял с мен? Може би би се шокирала, ако разбере, че съм идвал при баща си, но да се гордее… не.

— Тя ми каза, че съм пияница — признавам, без да мисля.

— Права ли е? — пита със загриженост.

— Не знам. Не мисля, че съм… не знам.

— Ако не знаеш дали си пияница, не е зле да разбереш отговора сега, преди да е станало прекалено късно.

Очите му изучават лицето ми и зад погледа му виждам истински страх за мен. Не тревога, а страх. Може би той се страхува от нещо, за което е редно да започна да се страхувам и аз.

— Защо започна да пиеш? — питам предпазливо. Винаги съм искал да знам отговора на този въпрос, но никога не съм си давал труда да го питам. Той въздъхва и ръката му се плъзга по късата коса.

— Имаше един етап от живота ни като семейство, когато с майка ти не бяхме в перфектни отношения и аз се плъзнах по спиралата. Една вечер пак се скарахме и аз отидох и се напих. И като казвам, че се напих, разбирай, че не можех да си стъпя на краката. И тогава открих, че ми харесва начинът, по който се чувствах, независимо че не можех да вървя и две не виждах. Алкохолът приспиваше болката. И после стана навик. Прекарвах повече време в бара, отколкото с теб и нея. Стигнах дотам, че не можех да живея, без да пия. Но и с алкохола не беше живот. Беше изгубена битка.

Не помня нищо от времето, преди баща ми да се пропие. Винаги бях смятал, че е бил такъв, преди още да се родя.

— Каква е тази болка, която не си можел да понесеш?

— Това не е важно сега. Важното е, че един ден, се събудих и изтрезнях.

— След като ни напусна? — напомням му.

— Да, сине, след като напуснах и двама ви. И за теб, и за нея беше по-добре да останете без мен. Не бях в състояние да бъда нито съпруг, нито баща. Майка ти се грижеше за теб изключително добре. Иска ми се да не й се беше струпала толкова много работа, но в края на краищата се оказа, че е била по-добре без мен.

Гневът пак пали кръвта ми и ме гори. Пръстите ми се впиват в креслото.

— Но можеш да бъдеш съпруг за Карен и баща за Ландън.

Ето, казах го. Толкова много омраза съм събирал през целия си живот към този мъж, този пиян задник, идиот, който прецака целия ми живот и който успява да се ожени пак, да гледа жена и друг син, а грам не му е пукало за мен. Карен и Ландън имат всичко, което мама няма, което аз нямам и нямахме във времето, когато трябваше да го имаме.

— Знам, че изглежда така, Хардин, но не е вярно. Запознах се с Карен две години след като спрях да пия. Ландън вече беше на шестнадесет и аз не съм се опитвал да играя ролята на баща. И той е израснал без баща, затова му беше лесно да ме приеме. Не съм възнамерявал да имам ново семейство и „да заменя“ теб. Никога не бих могъл и не искам да те заменям! Но ти не желаеше да имаш нищо общо с мен. Не те виня за това. Но искам да знаеш, че прекарах по-голямата част от живота си в мрак, изолиращ, поглъщащ мрак, от който ослепяваш. И Карен беше моята светлина. Както Теса е твоята.

При споменаването на името на Теса сърцето ми спира. Бях толкова изгубен в подробностите около лайняното ми детство, че за минута бях спрял да мисля за нея.

— Не можех да кажа „не“ на щастието, което се върна при мен с Карен. И Ландън. Бих дал всичко, за да имам такава връзка с теб, каквато имам с него. Може би един ден и това ще стане.

След дългото признание баща ми е останал без дъх, а аз — без думи. Никога досега не съм водил такъв разговор с него. Всъщност не съм водил такива разговори с никого през живота си, само с Теса. Тя винаги е изключение за всичко.

Не знам какво да му кажа. Не му прощавам за съсипания си живот и задето е избрал алкохола пред мама, но наистина искам да се опитам да му простя. Ако не успея да го направя, не знам дали някога ще мога да бъда „нормален“. Не, никога няма да съм нормален, но поне ако мога да изкарвам една седмица, без да счупя нещо или… някого. Виждам унижението, изписано на лицето на Теса, когато й казах да си отиде. Но вместо да изтласкам спомена за очите й в онзи миг, аз го приемам с отворени обятия, защото поне споменът за нея трябва постоянно да ми натяква какво й причиних. Не мога повече да се крия зад последиците от действията си.

— Не казваш нищо — прекъсва мислите ми баща ми. Лицето на Теса избледнява в съзнанието ми, макар че отчаяно се опитвам да се държа за него. Изплъзва се. Единственото ми успокоение е, че ще се върне да ме тормози. Много скоро.

— Не знам какво да кажа. Май ми дойде в повече. Не знам какво да мисля — признавам.

Откровението в думите ми ме ужасява. Чакам да добави още нещо и да направи нещата още по-странни, отколкото вече са, но той не казва нищо. Само кима с глава и вмъква:

— Карен прави вечеря, остани, ако искаш.

— Не, благодаря.

Искам да се прибера у дома. Единственият проблем е, че „у дома“ Теса я няма. И всичко това е единствено по моя вина.

 

 

В коридора попадам на Ландън, но не му обръщам внимание, понеже точно сега не искам съветите му относно Теса. Трябваше да го попитам къде е. Толкова отчаяно искам да знам. Но познавам и себе си. Ще отида там, където е, и ще се опитам да я убедя да тръгне с мен.

Имам нужда от нея, където и да е. Да изслушам цялата изповед на баща си защо е бил такъв, защо ме е изоставил, беше стъпка в правилната посока, но за една нощ няма да мога да укротя вманиаченото да контролира псе у мен. Не става изведнъж, и ако Теса е някъде, където не искам да бъде, примерно със Зед…

Дали е със Зед? Мили боже, дали би отишла при Зед? Не, не мисля. Но от друга страна… каква възможност й дадох да създаде приятелства? Няма много такива. И щом не е при Ландън… Не, не е със Зед… Не е.

Продължавам да се самоубеждавам в последното чак до асансьора. Силно се надявам този, който е влязъл с взлом в апартамента ни, да се е върнал: наистина имам нужда да пребия някого и да се отърва от задушаващия гняв. Студени тръпки полазват по тялото ми. А ако Теса е била сама, когато този човек е влязъл в апартамента ни? Образът от кошмарите ми се връща, тялото ми е сковано. Виждам разплаканото й лице. Ако някой някога се опита да я нарани, кълна се, това ще е последното нещо, което ще направи в живота си.

Какъв съм лицемер! Чуй се само как се каниш да убиеш този, който може да я нарани, а ти самият не спираш да го правиш. И май това е единственото нещо, на което съм способен — да я наранявам.

Пия чаша вода и се оглеждам из празния апартамент. Започвам да изпитвам истинско безпокойство. Решавам да разгледам книгите на Теса само и само да има какво да правя. Оставила е прекалено много книги и знам, че това я е съсипало. Още едно доказателство докъде е стигнала отровата ми.

Тогава между две издания на „Ема“ забелязвам кожена тетрадка. Издърпвам я и започвам да прелиствам. Всички страници са изпълнени с почерка на Теса. Да не би да е някакъв дневник? Не съм знаел, че си е водила дневник. Но на първата страница е написала с красиви букви: Въведение в Световните религии.

Сядам на леглото и започвам да чета.