Анна Тод
След падането (52)

Глава петдесет и едно
Хардин

Не спират, не искат да спрат. Пипат я. Мръсните му, сбръчкани ръце се плъзгат по бедрата й, тя стене, другият мъж я хваща за опашката, увива я около юмрука си и опъва главата й назад. С все сила.

— Махай се от нея! — опитвам се да извикам, но те не ме чуват. Опитвам се да раздвижа краката си, но не мога. Замръзнал съм на стъпалото на стълбището в къщата, в която израснах. Очите й са широко отворени, изплашени, безжизнени. Поглежда ме. На бузата й има синина.

— Ти не ме обичаш — прошепва тя. Очите й горят в моите. Ръката на мъжа се плъзва нагоре и се увива около врата й.

Какво?

— Да, да, обичам те, Тес! — крещя, но тя не чува и клати глава, а мъжът стиска врата й, докато другият се опитва да отвори краката й.

— Не — пищя пак. Виждам как загива пред очите ми.

— Ти не ме обичаш. — Очите й са зачервени, не мога да направя нищо, за да й помогна.

— Тес!

Мятам ръце из леглото, за да я усетя. Когато я докосна, лудостта ще си отиде. Паниката ще изчезне и няма да виждам повече ръцете около врата й.

Няма я.

Не се е върнала. Сядам, включвам лампата на нощното шкафче и оглеждам стаята. Тялото ми е мокро от потта, сърцето ми се удря в ребрата.

Няма я.

На вратата се чука и дъхът ми спира в очакване. Моля те, боже, дано тя…

— Хардин? — чувам мекия глас на Карен.

Мамка му.

— Добре съм — отговарям рязко.

— Ако имаш нужда от нещо…

— Казах, че съм добре, по дяволите!

Ръката ми се плъзва по нощното шкафче и събарям лампата на земята. Следва ужасен грохот и стъклата се разбиват в нозете ми. Без да обели и дума, Карен излиза от стаята, затваря тихо вратата зад себе си и пак съм сам в тъмното.

 

 

Теса е сложила глава на плота. Кръстосаните под бузата й ръце й служат за възглавница. Все още е с дрехите, с които е спала. Косата й е като гнездо.

— Трябва да взема само няколко таблетки за главоболието и да пия много вода — простенва. Ландън е седнал до нея и набива корнфлейкс.

— Ще ти донеса. Веднага щом качим багажа, можем да тръгваме. Кен е все още в леглото. Не можа да спи цяла нощ — казва Карен.

Теса я поглежда, но не казва нищо. Знам, че мисли.

Дали всички са ме чули, като я нарекох малка, жалка кучка?

Карен отива до шкафа и вади някакво фолио. Стоя и чакам някой да забележи присъствието ми или да ми каже нещо. Нищо.

— Отивам да прибирам багажа. Благодаря за хапчетата — казва Теса меко и става от стола си. Изпива ги бързо и когато оставя чашата на масата, погледът й среща моя, но веднага извръща очи. Едва една нощ, а вече ми липсва. Не мога да се преборя с кошмара, който сякаш продължава и в момента. Виждам всичко така ясно, както и снощи.

Тя минава край мен без грам емоция, изписана на лицето й, сякаш не съм там. С нищо не показва, че има някакво намерение да ме успокои. Кошмарът е прекалено реален, а тя е толкова студена. Стоя и се колебая дали да я последвам, но краката ми сами вземат решението вместо мен и вече се катерят по стълбите.

Когато влизам в стаята, тя е клекнала и разкопчава куфарите.

— Ще събера целия багаж, за да можем да тръгнем — казва, без да се обръща.

Кимам, но после се усещам, че тя не може да ме види, и отвръщам:

— Да, добре.

Не знам какво мисли, какво чувства, какво да й кажа? Както винаги, нямам никаква идея.

— Съжалявам — казвам прекалено високо.

— Знам — отговоря тя веднага.

Без да се обръща с лице към мен, започва да сгъва дрехите ми от пода и гардероба.

— Наистина съжалявам. Не съм го мислил.

Искам да ме погледне, за да се уверя, че кошмарът е бил само кошмар и нищо повече.

— И това знам. Не се тревожи — въздъхва и раменете й леко се отпускат.

— Сигурна ли си? Казах ужасни неща.

Ти си повреден, а аз не мога да те оправя — това беше най-лошото нещо, което някога ми е казвала, което някога би могла да ми каже. И сега започвам да разбирам, че най-сетне е осъзнала колко съм откачен, сбъркан, че няма никакъв лек за мен и че нищо и никога няма да ме направи нормален човек. Ако тя не може да ми помогне, никой няма да може.

— Аз също казах ужасни неща. Няма нищо. Имам кошмарно главоболие. Може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се. — Ритам парче от счупената лампа. Вече дължа на Карен и на баща си пари за поне пет лампи. Малко ми е гузно, че се държах така гадно с Карен снощи, но нямам намерение да отварям темата пръв и се надявам тя също да не повдига въпроса, защото е прекалено любезна и разбираща.

— Можеш ли да донесеш нещата от банята, моля те — казва тя.

Остатъкът от времето, загубено в тая къща, минава да гледам как Теса опакова багажа ни и как събира останките от лампата, без да ми каже и една дума и без да ме погледне.