Анна Тод
След падането (50)

Глава четиридесет и девет
Теса

Хардин ми подава ръка, за да ми помогне да сляза. Изненадана съм. През цялото време, докато танцувах, се цупеше и сърдеше, затова очаквах да ми крещи. Разбира се, очаквах и да се качи на бара, да ме свали от него и да започне да се бие с всички клиенти в заведението, но това не се случи.

— Видя ли? Никой не забеляза, че не можеш да танцуваш — смее се Райли, когато сядам на хладния плот на бара.

— Всъщност беше много забавно — крещя, опитвайки се да я надвикам, и отново всички ме чуват. Смея се и скачам от бара. Ръцете на Хардин се увиват около мен, за да стъпя здраво. Чак тогава ме пуска.

— Трябва и ти да се качиш там другия път — прошепвам в ухото му.

— Не — казва много трезво, прекалено сериозно.

— Не се цупи, никак не си сладък, когато се цупиш.

Протягам ръка и докосвам устните му. Но е много сладко, когато издава напред долната си устна. Очите му грейват при допира ми, пулсът ми се забързва, а вече се чувствам като опиянена от адреналина, който се спусна по вените ми, докато танцувах горе. Никога през живота си не съм мислила, че съм в състояние да направя такова нещо. Колкото и да беше забавно, знам, че никога повече няма да го направя. Хардин сяда на мястото си, а аз стоя до празния си стол между него и Райли.

— Харесва ли ти? — пита Хардин и пръстите ми се притискат към устните му.

— Устата ти ли? — питам с усмивка. Той клати глава. В закачливо настроение е, но в същото време е прекалено сериозен и някак… трезвен. Тази комбинация ме опиянява, опиянява… и съм пияна. Боже, колко съм пияна.

— Не, питам дали ти харесва да ме взривяваш? — тонът му е сух.

— Не. Просто се взривяваш прекалено лесно.

— Танцуваше в бар пред толкова много хора. — Лицето му е само на сантиметри от моето. — Как очакваш да остана безразличен, Теса? Имаш късмет, че не те свалих насила, за да те метна през рамо и да те изведа оттук.

— През рамо, не през коляно — питам закачливо и го гледам в очите. Знам, че думите ми напълно го обезоръжават.

— Как… какво?

Смея се и се обръщам към Райли.

— Не му позволявай да те заблуди. Малкото ти шоу му хареса — прошепва тя в ухото ми.

При мисълта как Хардин ме е гледал да танцувам стомахът ми се свива, както и всички органи под него, но се опитвам да пренебрегна мръсните помисли. Трябва да съм му бясна, да крещя, да го мразя, да не му обръщам внимание, да му викам, задето се опита да възпрепятства заминаването ми, но е почти невъзможно да съм му ядосана, когато съм толкова пияна.

Позволявам си да си представя, че тези неща не са се случили, поне засега искам да забравя. Представям си, че с Хардин сме нормална двойка и сме излезли да пийнем с наша приятелка. Няма лъжи, няма драматични скандали, само забава и танц върху масите.

— Не мога да повярвам, че го направих — казвам на двамата.

— И аз — вметва недоволно Хардин.

— Но няма никога да се повтори. — Прокарвам ръка по челото си. Пияна съм, а в малкия бар е много горещо. Не се диша.

— Какво има? — пита Хардин.

— Нищо, горещо е — отвръщам и започвам да си вея с ръка.

— Да тръгваме, преди да припаднеш.

— Не, искам да остана още. Толкова се забавлявам. Наистина.

— Повечето от изреченията ти са неразбираеми.

— Е, и? Може би аз пък не искам да си ходя. Или ще се отпуснеш, или си отивай.

— Ти… — опитва се да говори, но слагам ръка на устата му.

— Млъкни, поне веднъж. Млъкни. Нека се позабавлявам.

Другата ми ръка се плъзга по бедрото му и този път го стискам лекичко.

— Добре — казва изпод дланта ми и чак тогава отпушвам устата му, но държа дланта си на няколко сантиметра, за да я запуша, ако се наложи.

— Но никакви танци върху бара — опитва се да води преговори.

— Хубаво. И никакво цупене повече.

— Добре — обещава и се усмихва.

— Престани да казваш „добре“.

Захапвам устната си, за да прикрия усмивката си.

— Добре.

— Понадразваш малко.

— Понадразваш? Каква е тази дума? Какво ще каже професорът ти по литература и граматика, ако те чуе сега?

Очите му са тъмнозелени, хуморът грее в тях. И са червени от алкохола.

— Понякога си забавен — изричам и се облягам на него. Ръцете му се увиват около кръста ми и той ме слага да застана между краката му.

— Понякога? — пита и целува косата ми, а аз се отпускам в ръцете му.

— Да, само понякога.

Той се смее и не ме пуска. И не искам да ме пуска. Знам, че е редно да се дръпна, но не мога. Той е пиян и закачлив, а алкохолът в тялото ми не позволява на здравия разум да си пробие път… както винаги.

— Погледни само колко добре се разбирате сега — казва възторжено Райли.

— Толкова ме дразни това момиче.

— Близнаци — смея се, а той клати глава.

 

 

— Последни поръчки! — вика новата ми приятелка зад бара. През изтеклия час разбрах, че се казва Ками, че е почти на петдесет и че отскоро има внуче. Показваше ми някакви снимки на детето. Като всяка баба се гордееше с внучето си, а аз хвалех бебето, че е много хубаво и сладко. Хардин почти не погледна снимките. Когато взе едната, за да я разгледа, започна да говори нещо за тролове. Аз веднага я издърпах от ръцете му, преди да е казал нещо още по-неприятно или Ками да го е чула.

Залитам първо вляво, после вдясно.

— Още едно и приключвам. Толкова съм пияна.

— Не разбирам как не си припаднала още! — възкликва Райли с възхищение.

Аз обаче знам. Хардин ми взимаше чашите, изпити наполовина, и ги доизпиваше.

— Та ти пиеш най-много от всички. Може би повече и от него! — казва и посочва мъжа в края на бара, който почти е паднал от стола, опрял чело на плота.

— Иска ми се Лилиян да беше дошла с нас.

Хардин веднага сбръчква нос.

— Останах с впечатлението, че я мразиш — напомня ми той и Райли веднага обръща глава към мен.

— Не я мразя — поправям го. — Не й харесвах, когато се опитваше да ме накараш да ревнувам и я доведе на вечерята.

Усещам как напрежението се покачва. Райли е изнервена. Гледа към Хардин.

— Какво?

Мамка му.

— Не се опитвай да извърташ — притиска ме тя. Като в капан съм, не знам какво да кажа. Не искам да я ядосвам, никак дори.

— Нищо — казва Хардин и вдига ръка, за да я помоли да му даде време да го изслуша. — Не казах на Теса, че е хомосексуална, това е всичко. Но ти вече знаеш историята.

— А, разбрах — отвръща и раменете й се отпускат с облекчение.

Господи, същата като Хардин!

— Видя ли, нищо не се е случило, спокойно — казва й той.

— О, спокойна съм, много съм спокойна, повярвай ми — отговаря и премества стола си по-близо до моя. — Няма нищо лошо човек да поревнува от време на време. — Райли ме поглежда и в тъмните й, пияни очи пламва огънче. — Целувала ли си момиче, Теса.

Мозъкът ми изтръпва и аз възкликвам:

— Моля?

— Райли, какво става, по дяволите…

— Само задавам въпрос. Целувала ли си някога момиче?

— Не.

— Мислила ли си някога за това?

Пияна или не, не мога да спра плъзналата от неудобството червенина по бузите ми.

— Аз…

— Много по-хубаво е да си с момиче. Честно. Те са меки. — Ръката й се плъзва по моята. — Те знаят точно какво искат и къде ти го искаш.

Хардин се пресяга и маха ръката й от моята.

— Стига! — изръмжава той, а аз издърпвам ръката си.

Райли избухва в почти истеричен смях.

— Съжалявам, не успях да устоя на изкушението. Той започна пръв — сочи с пръст към Хардин и когато се успокоява от смеха, казва: — Предупредих те да не се ебаваш с мен.

Въздъхвам облекчено. Искала е само да ядоса Хардин, което ми се струва много смешно. Той изглежда бесен, втрещен и може би… малко възбуден?

— Щом се правиш на такъв як мъжки задник, ти плащаш за пиенето — казва Хардин и слага дългата касова бележка пред нея. Тя завърта очи, бърка в задния си джоб и вади кредитната си карта. Ками я плъзва през машинката и отива да се разправя с полуприпадналия мъж в края на бара.

Когато стигаме до вратата, Райли съобщава:

— Е, затворихме бара. Лил ще е бясна!

Хардин ми отваря вратата да мина и почти я затръшва в лицето й, но аз я задържам и го гледам лошо. Той се смее и свива рамене, сякаш не е направил нищо нередно. Не мога да прикрия усмивката си. Да, знам, че е идиот, но е моят идиот.

Нали?

Нищо не е сигурно, но не искам да мисля за това, докато се катеря към вилата в два сутринта.

— Дали ще спи? — питам.

— Силно се надявам — казва Райли.

А аз се моля всички в нашата вила да спят. Никак не ми се иска Кен и Карен да ме видят как се клатушкам и препъвам из антрето.

— Моля? Страх те е, че ще ти се кара? — пита Хардин.

— Не… да… Не искам да я ядосвам и да се разстройва. И бездруго вече съм стъпила на тънък лед.

— Защо? — питам с искрено любопитство.

— Няма значение — казва Хардин и ми показва, че не бива да досаждам повече. Райли мълчи, изгубена в своите си мисли.

Остатъкът от ходенето минава в тишина. Единствено аз броя на глас стъпките си и от време на време се хиля, като се сетя за изпълнението си в бара. Когато стигаме до вилата на Макс, Райли се спира и като че се колебае, преди да си вземем довиждане.

— Беше… много хубаво да се запознаем — казва. Не мога да не се засмея на изражението на лицето й: някак сконфузено, сякаш не знае какво да каже. И сякаш думите горчат на езика й.

— И на мен ми беше хубаво — усмихвам се. За секунда ми минава през ума, че е редно да я прегърна, но май ще е супер неловко, а и никак няма да се хареса на Хардин.

— Чао! — казва простичко той и дори не спира.

Вече сме почти до вилата, когато изведнъж усещам жестока умора. Боже, добре че светлините вече се виждат. Краката ме болят, грубият плат на роклята дере кожата ми и ме сърби.

— Краката ме болят — мрънкам.

— Ела тук, ще те нося — предлага Хардин.

Моля? Това вече е супер смешно.

— Защо ме гледаш така? — усмихва се несигурно той.

— Защото току-що предложи да ме носиш.

— И?

— Просто не е много в твой стил, това е.

Той се приближава, навежда се и ме вдига на ръце.

— Бих направил всичко за теб, Теса. Защо се изненадваш, че искам да те занеса до нас?

Не казвам нищо, само се смея. С пълно гърло. Цялото ми тяло се тресе. Покривам устата си с ръка, не мога да спра ужасните звуци, излизащи от нея.

— Защо се смееш? — пита, а лицето му е сериозно като камък. Малко започва да ме тревожи.

— Не знам… просто беше смешно.

Когато стигаме до верандата, той ме завърта леко, за да отвори вратата.

— Искаш да кажеш, че е смешно, когато ти изтъквам, че бих направил всичко за теб?

— Да, ще направиш всичко за мен, освен да дойдеш в Сиатъл, да се ожениш за мен и да имаш деца от мен? — Макар и пияна, не мога да не призная колко ирония има в думите ми.

— Не започвай с това. И двамата сме прекалено пияни, за да водим този разговор сега.

— О, даааа, забравих.

Да, знам, че е прав, но не разбирам защо му говоря с такава подигравка. Той поклаща глава и ме понася по стълбите. Сключвам ръце зад врата му и той нежно ми се усмихва, независимо от малко киселото си поведение.

— Не ме изпускай — прошепвам и той веднага ме смъква леко надолу, но ме улавя на секундата. Обръщам се към него, увивам крака около кръста му и увисвам на тялото му.

— Тихо. Ако имах намерение да те изпусна, щеше да е от втория етаж.

Опитвам се да изглеждам изплашена до смърт, а по лицето ми се плъзва дяволита усмивка. Изплезвам език и облизвам върха на носа му. Уискито е виновно.

В края на коридора някой запалва лампа и Хардин бърза да ни прибере в стаята ни.

— Ти ги събуди — казва и ме слага на леглото. Навеждам се да махна обувките си и после ги мятам на пода. Как можах да си купя такива чудовищни обувки?

— Ти си виновен — заявявам и ставам да намеря нещо по-удобно за спане. — Тази рокля е отвратителна — мрънкам и се опитвам да стигна ципа на гърба си. Беше много по-лесно да го вдигна, когато бях трезва.

— Чакай — казва Хардин и маха ръката ми.

— Какво… по дяволите?

— Какво?

Пръстите му се плъзгат по кожата ми. Настръхвам.

— Кожата ти е зачервена от тази рокля.

Притиска пръст между раменете ми и плъзга леко роклята по тялото ми. Тя пада на пода.

— Беше ужасно неудобна — пак мрънкам.

— Това е повече от очевидно — отвръща, а гладните му очи ме обгръщат. — Нищо и никой не бива да оставя следи по теб. Освен аз.

Пиян е, но е в добро настроение. Очите му издават точно какво си мисли.

— Ела тук — прави крачка към мен и стопява разстоянието между нас. Той е напълно облечен, а аз съм само по сутиен и бикини.

— Не.

Знам, че трябваше да му кажа нещо, но не помня какво. Когато ме гледа така, ми е трудно да си спомня как се казвам.

— Да — не приема отказа ми.

— Няма да правя секс с теб.

Той хваща ръката ми и заравя пръсти в косата ми, после леко ме дърпа назад, така че да го погледна в очите. Дъхът му пари в лицето ми, устните му са само на сантиметри от моите.

— Защо? — пита.

— Защото… — в съзнанието си отчаяно търся думите, а подсъзнанието ми го моли да ми разкъса дрехите. — Защото съм ти бясна.

— Е, и? И аз съм ти ядосан — заявява. Устните му се плъзгат по линията на челюстта ми. Коленете ми се огъват. Мозъкът ми е каша, обвита в облак.

— Че защо си ми ядосан? Не съм направила нищо.

Стомахът ми се свива от желание, когато ръцете му се плъзгат по дупето ми. Стиска го и го масажира.

— Малкото ти представление в бара едва не ме прати в лудница. Да не говоря, че се размотаваше из целия град с оня задник, келнера. Унизи ме пред всички, като остана с него. — Тонът му е груб, но устните му са меки и се плъзгат по врата ми. — Толкова силно те желая. Исках те и в оная лайняна дупка, която минава за бар. След малкото ти танцувално изпълнение копнеех да те заведа в тоалетната и да те чукам, опряна на стената.

Притиска се в мен и усещам ерекцията му, но колкото и да го желая, не мога да му позволя да обвинява за всичко мен.

— Ти… — не довършвам, затварям очи и се оставям на чувството, породено от устните му върху кожата ми. — Ти си този, който… — губят ми се мисли, изобщо да не говорим за изречения. — Спри!

Хващам ръцете му и не му позволявам да ме пипа повече.

— Не ме искаш?

— Разбира се, че те искам. Аз просто… трябва да съм ти ядосана.

— Утре ще си ми ядосана — казва с онази усмивка, на която не може да се откаже.

— Винаги правим така. Искам да…

— Тихо! — възкликва и покрива устата ми с длан, целува ме. Устните ми се отварят и той веднага се възползва и плъзга език вътре, дърпа косата ми назад, притиска ме плътно към тялото си. — Докосни ме — умолява и търси ръцете ми. Няма нужда да ми казва втори път. Искам да го докосна, а и той има нужда да му вдъхна увереност. Ето, така се справяме с проблемите. И колкото и неправилно и болно да изглежда, когато ме целува и ме умолява да го докосна, не намирам друг подход. Търся копчетата на ризата, но той е нетърпелив и директно ги къса.

— Тази риза ми харесваше — казвам в устата му, а той се усмихва.

— Не можех да я понасям.

Смъквам ризата по раменете му и я оставям да падне на пода. Езикът бавно се движи в устата ми. Топя се в ръцете му, в грубата, но някак неземно мека и сладка целувка. Усещам гнева зад нежните му устни, макар че прави и невъзможното да го прикрие. Той винаги прикрива, винаги.

— Знам, че ще ме напуснеш скоро — казва и плъзва устни по шията ми.

— Моля?

Отдръпвам се леко назад. Думите му ме изненадват. Сърцето ме боли за него. Объркана съм. От алкохола ставам още по-сантиментална и съпричастна към чувствата му. Обичам го. Обичам го толкова много, но той ме кара да се чувствам слаба и уязвима. Секундата, в която си позволя да повярвам, че се тревожи, че е тъжен, че е ядосан от нещо, целият ми фокус се измества към него и забравям за себе си, забравям за собствените си тревоги и чувства.

— Толкова много те обичам — прошепва и бавно прокарва палеца си по долната ми устна. Голите му гърди изглеждат божествено на фона на черните джинси и знам, че съм оставена само на милостта му.

— Хардин, какво…

— Нека говорим после. Искам да те почувствам.

Повежда ме към леглото, а аз не обръщам внимание на вътрешния ми глас, който пищи и ме моли да го накарам да спре, аз да спра, да не се поддавам. Но не мога. Не съм достатъчно силна да спра себе си, когато големите му, силни ръце галят бедрата ми, разтварят ги леко, когато пръстът му се плъзга между краката ми.

— Презерватив — задъхвам се и зачервените му от алкохола очи се впиват в моите.

— А ако не ползваме? А ако свърша в теб, няма ли да…

Но тогава нещо го кара да спре и съм му безкрайно благодарна, защото не съм готова да отговоря. Той се надига, става от леглото и се приближава до куфара, сложен на пода. Лежа по гръб и гледам в тавана. Наистина ли е толкова важно да замина за Сиатъл? Заслужава ли си да загубя Хардин заради Сиатъл? Болката, която изпитвам само при мисълта за това, е непоносима.

— Ти… Какво, за бога? — чувам гласа му и сядам в леглото. Хардин държи в ръцете си малко листче и го гледа шокиран. — Какво е това, по дяволите? — пита и се взира в очите ми.

— Какво има? — питам на свой ред и поглеждам към пода. Роклята ми, обувките ми, всичко е разпиляно. В началото не мога да разбера какво се случва, но после забелязвам сутиена си на пода. Мамка му! Скачам и се опитвам да взема листа от ръката му.

— Не ме прави на глупак! Взела си телефона му?

Гледа ме все така в шок, но вдига ръка над главата си, за да не мога да взема листа.

— Не е така. Бях ти ядосана… И той беше…

— Глупости! — крещи.

Започва се. Познавам този поглед. Все още си спомням, когато го видях за първи път. Тогава събаряше шкафа в кухнята на Кен и Карен и лицето му беше изкривено от гняв. Както е и сега.

— Хардин…

— Давай, обади му се. Отивай да те чука той. Защото аз със сигурност не искам.

— Не преигравай — умолявам го. Прекалено съм пияна, за да се впускам в двубой по надвикване.

— Да преигравам ли? Току-що намерих телефона на друг мъж в роклята ти — съска през зъби. Челюстта му е яко стисната.

— И ти не си невинен — отбелязвам, докато крачи напред-назад. — Ако ще ми крещиш, спести си усилията. Няма да се разправям с теб всеки ден. Край на тези крясъци — въздъхвам, а той насочва пръст към мен.

— Ти го правиш. Ти си тази, която постоянно ме докарва до лудост. Твоя е вината, че съм такъв, и ти го знаеш много добре.

— Не, не е — едва успявам да удържа гласа си, та да не се разкрещя и аз. — И двамата правим грешки.

— НЕ, ти правиш грешки, масивни количества грешки и вече започва да ми писва. Мислиш ли, че искам да съм такъв? Ти правиш това с мен!

Не отвръщам нищо.

— Давай, разплачи се — казва подигравателно.

— Няма да плача.

— Каква изненада!

Започва да пляска с ръце по възможно най-унизителния начин. Аз се смея и той спира.

— Защо се смееш? Отговори ми!

— Ти си напълно побъркан, ненормален — клатя глава.

— А ти си егоистична кучка. Защо ли се учудвам. Нищо ново — излайва и смехът ми секва.

Ставам от леглото, без да обеля дума повече, без да отроня сълза, взимам си тениска и къси гащи, обличам се набързо. Той ме гледа.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Остави ме на мира.

— Не, ела тук — пресяга се да ме хване, а аз едва се сдържам да не го зашлевя, но може би ще успее да ме спре.

— Не, махай се от мен. Край. Окончателно слагам край на това размотаване напред-назад. Уморена съм, смъртно съм изморена, не искам повече. Ти не ме обичаш. Ти искаш да ме притежаваш, а аз няма да го позволя. Ти си напълно повреден, Хардин, а аз не мога да те поправя, не мога да сторя нищо, за да ти помогна.

Лицето му посърва, когато разбира какво е направил. На мен и на себе си. Стои пред мен, а на лицето му не е останала и грам емоция. Раменете му се отпускат, очите му са изгубили блясъка си, докато гледа безизразното ми лице. Нямам повече какво да му кажа. Не е останало нищо цяло в мен, нищо, което да счупи. Всичко е поломено.

И от начина, по който лицето му побелява, знам, че най-накрая го е разбрал.