Анна Тод
След падането (47)

Глава четиридесет и шест
Хардин

— Не, казах ти едно питие! — казвам и с пръст въртя леда в празната чаша.

— Все тая. — Тя маха на барманката и поръчва още две.

— Казах, че не…

— Никой не е казал, че са за теб — отвръща снизходително, сякаш съм дете. — Всяко момиче има нужда от малко подкрепление преди нападение.

— Е, забавлявай се, аз отивам да прибера Теса.

Ставам от високия стол на масата, но тя ме хваща за ръкава. Пак.

— И престани да ме пипаш.

— Копеле, престани да се държиш като задник. Казах, че ще дойда. Нека да обърна тези три и тръгваме. Знаеш ли какво ще й кажеш? Или планираш да го караш в стил „пещернякът се завръща“?

— Не. — Думите й ме карат да седна. Наистина не знам какво да й кажа. Всъщност няма какво да й казвам освен едно: „Да си вървим, по дяволите“. — А ти какво би казала на мое място? — решавам да попитам.

— Първо на първо — тя спира, за да даде пет долара на бармана и да придърпа чашите към себе си. — Лилиян никога нямаше да пие сама в някакъв ресторант с друго момиче. Или момче… Без мен. Никога. — Отпива голяма глътка и ме поглежда. — Досега да съм подпалила ресторанта и вече всичко да е пепел.

Не ми харесва тонът й.

— Но ме караш да седна да пия, преди да отида?

— Не казвам, че моят начин е правилният. Просто отговарям на въпроса ти.

— Това са глупости. Заминавам.

Правя няколко крачки към вратата и тогава музиката става все по-силна, оглушителна и вече знам какво предстои. Всички започват да викат, да свирят, да дюдюкат. Не трябваше да идвам в този кенеф. Знаех си. Трябваше да отида и да намеря Теса. Обръщам се да видя какво става зад гърба ми и виждам две барманки на средна възраст, които се качват на бара. Забавно и странно.

— Ще изпуснеш голямото шоу — смее се Райли. Отварям уста да й отговоря, но зад гърба си чувам звук и знам… знам… какво следва. Обръщам се към вратата. Устата ми пресъхва, кръвта ми кипва. Защото Теса е там. С него. Препъва се през вратата на кръчмата.

Не се втурвам към него както планирах, не го убивам както си представях. Отдалечавам се към Райли и прошепвам зад гърба й:

— Тя е тук. С него. Това е тя.

Райли откъсва очи от жените на бара и бавно се обръща. Секунда след това ченето й пада.

— Майко мила. Ебаси гаджето!

— Не я гледай така — предупреждавам я.

— Лилиян каза, че била хубава… Но… Гледай само какви ди…

— Дори не си помисляй да довършиш това изречение. И престани да я зяпаш така.

Гледам Теса. Да секси е, но в момента по-важното е, че е фиркана. Смее се като изтървана и се опитва да мине покрай високите маси. Избира една до тоалетната и сяда.

— Отивам — обръщам се към Райли. Нямам никаква идея какво ще й кажа, дали изобщо ще й казвам нещо, но някак ми се иска да знам какво би направила Райли на мое място. Наясно съм, че Теса ми е ядосана заради… цял списък с изцепки, не знам вече откъде да почна, а не ми се иска да добавям още причини да ми се сърди. И как така? Няма никакво право да ми се сърди! Тя е тази, която си другарува тука с някакъв цървул. Почна още по време на вечерята и сега ми идва тука пияна. Пак с него.

— Защо не седнеш и… да погледаш малко, да видиш какво става — предлага Райли.

— Безкрайно тъпа идея. Защо ми е да седя и да я гледам как се натиска с някакъв? Тя е моя и…

Райли ме поглежда с любопитство:

— Изпада ли в истерия, когато й кажеш, че е твоя?

— Не, харесва й. Така поне мисля. Един път ми каза: Твоя, Хардин, само твоя. И тогава се зарових дълбоко в нея.

— Лил побеснява, когато й кажа така. Мисли си, че я третирам като моя собственост. Не я разбирам — говори Райли, но аз не мога да откъсна очи от Теса. Как събира косата си и я премята през едното рамо. Гневът ми расте, раздразнението ми кипи, не виждам добре, защото и зрението ми е замъглено. Как може да не е усетила, че съм тук? Винаги знам, когато влиза някъде, винаги я усещам. Сякаш въздухът се променя и тялото ми усеща, когато е наоколо. Но тя е прекалено заета с оня. Вероятно й обяснява как според етикета се налива вода в чаша.

— Теса е моя. Не ми пука дали си мисли, че я третирам като собственост.

— Говориш като истински задник — казва Райли и поглежда към тях. — Но трябва да знаеш, че ще се наложи да направиш компромис. Ако е като Лил, ще й писне и накрая ще ти постави ултиматум.

— Моля? — За секунда откъсвам очи от Тереза и веднага изпитвам необходимост да я погледна пак.

— На Лил й писна от изцепките ми и ме напусна. Тя… — сочи с чашата си към Теса, — тя ще направи същото, ако от време на време не слушаш какво ти казва.

Удивителното е, че Лил е толкова по-печена от приятелката си, с нея е спокойно.

— Не знаеш нищо за връзката ни, следователно не знаеш за какво говориш.

Поглеждам към Теса, която сега е сама на масата и навива един кичур около пръста си. Даже движи рамене в такт с музиката. След секунда очите ми намират приятеля й келнер на другия край на бара. Нервите ми се успокояват малко само защото в момента е далеч от нея.

— Виж, копеле, не искам да знам подробностите. Стига ми, че прекарах последния… почти час с теб. Знам, че ти си тъп задник, а тя има крещяща нужда от внимание и вероятно… секс.

Отварям уста да й тегля една майна, но тя продължава:

— И Лилиян е така, затова не започвай да се тръшкаш и да ми беснееш тука. Ти я познаваш, видял си колко се нуждае от внимание и ласкателства. Но знаеш ли кое е най-хубавото в цялата работа? Когато имаш такова гадже? — поглежда ме и се усмихва зловещо. — Освен редовния секс, разбира се.

— Карай накратко — подканвам я и обръщам поглед към Теса, която гледа с разширени очи танцуващите на бара жени. Още малко и ще скочи при тях.

— Както казвах, най-хубавото да имаш такова зажадняло гадже е, че те имат нужда от нас. Обаче не по начина, по който ти си мислиш, че се нуждаят. Понякога искат да сме там и да ги подкрепяме, да им държим ръцете. Лилиян беше толкова погълната от великата си задача да ме спасява от нещо си… или каквото там правеше, че не се беше сетила, че и тя има потребности. Искам да кажа… Та аз дори не отидох на рождения й ден. Не правех нищо за нея, но си мислех, че върша нещо, защото се въртях около нея и понякога й казвах, че я обичам. Но очевидно не е било достатъчно.

Хлад се спуска по гръбнака ми. Поглеждам Райли и бавно казвам:

— Но тя е с теб сега, нали?

— Да, но само защото й показах, че може да разчита на мен и че не съм същата кучка, каквато бях в началото, когато се запознахме. — Тя поглежда към Теса и после пак към мен. — Нали знаеш какви статуси пускат из интернет всички глупави момичета. Как беше… Докато правиш… Или… Ако не направиш… зарежи, не помня. Но идеята е следната: отнасяй се добре с момичето си или някой друг ще го направи вместо теб.

— Не се отнасям с нея чак толкова зле.

Не и през цялото време. Злокобният й смях ми показва, че не ми вярва.

— Пич, просто си го признай. Виж, не съм светица. Все още не се отнасям с Лил както заслужава, но си го признавам. Явно си в състояние на супер тежко болестно отрицание, ако си мислиш, че се отнасяш с нея добре. Ако беше така, нямаше да седи с онзи безгръбначен, който на всичкото отгоре е пълна противоположност на теб, и при това е много секси.

Дори не мога да споря с нея, защото е права. Почти за всичко. Но не, не се отнасям с нея зле. Само когато ме предизвика. Както сега. И както по-рано. И както малко по-рано.

— Гледа насам — казва Райли.

Кръвта ми замръзва. Бавно обръщам глава към нея. Погледът й е фокусиран върху мен. Очите й горят. Червени са. Поглежда Райли, после мен. И после пак мен. Не помръдва, не мига дори. В погледа й вече не се чете изненада, открито си личи, че е наранена, а след секунда пламъкът в него вече е абсолютно първичен. Нямам дума да опиша изненадата си от убийствения поглед, който ни отправя. Никога не съм я виждал такава… зла.

— Боже, колко е бясна. И пияна — смее се Райли до мен. Трябва да мобилизирам цялата си воля да не й излея чашата във врата.

— Млъквай.

Взимам си напитката и тръгвам към Теса. Приятелят й келнер все още чака за питиетата.

— Никога не съм предполагала, че ще те видя в бар да пиеш с друго момиче. Каква изненада само — усмихва се саркастично.

— Защо си тук? — питам и заставам до нея.

Тя се отдръпва.

— А ти защо си тук?

— Теса! — казвам с предупредителен тон, а тя ми върти очи.

— Не и тази вечер, Хардин. Номерата ти няма да минат тази вечер.

Слиза от високия стол и придърпва роклята си надолу.

— Не ми обръщай гръб — думите ми излизат като заповед, но знам, че й се моля. Опитвам се да я хвана за ръката, но тя се отдръпва.

— Защо не? Винаги правиш едно и също — сочи с поглед към Райли. — Ето, и двамата сме тук, но с различна компания.

Поклащам глава:

— Не, не сме. Това е гаджето на Лилиян.

Раменете й веднага се отпускат с облекчение.

— О! — поглежда ме в очите и захапва долната си устна.

— Трябва да тръгваме.

— Тръгвай.

— Ти и аз — пояснявам.

— Никъде няма да ходя, ако не е забавно. Искам да ида на по-забавно място от това, защото сега ти си тук и винаги ми спираш забавленията. Ти си като полицията, която преследва хората, когато се забавляват — смее се на глупавата си шега. — Точно това си! Ти си полицията, която забранява на хората да се веселят. Трябва да ти набавя значка, да си я носиш и да забраняваш на хората да се забавляват — не спира да приказва, избухвайки в гръмогласен смях.

Господи, напила се е до козирката!

— Колко изпи? — гласът ми се чува въпреки оглушителната музика. Очаквах вече да спрат, но танцьорките май са извикани на бис.

— Не знам. Няколко чаши и тази сега — казва и взима чашата от ръката ми, преди да успея да я спра, и си я слага на масата, след което се отпуска назад.

— Не пий това. Размазала си се от пиене.

— Какъв е този звук, който дочувам? — пита и слага драматично ръка до ухото си. — Това не са ли сирените на полицията, която арестува хората, защото се забавляват? Уауауа! — После свива устни като нацупено дете и добавя: — Махай се. Ще ни развалиш веселбата.

Теса вдига чашата до устните си и отпива три големи глътки. Изпи половината уиски за секунди!

— Ще повръщаш — казвам.

— Дрън-дрън, мрън-мрън. — С всяка сричка наклонява глава назад. После поглежда зад мен и на устните й се появява лека усмивка: — Познаваш Робърт, нали?

Обръщам глава настрани и го виждам да стои до мен, държейки по една чаша във всяка ръка.

— Радвам се да се видим отново — казва той и ми се усмихва с половин уста. Пиян е.

Дали се е възползвал от нея? Дали я е целунал? Поемам си дъх и си напомням, че баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шериф. Баща му е шибаният шериф на шибания град.

Поглеждам към Теса и казвам през рамо:

— Заминавай.

Теса върти очи. Бях забравил колко дръзка става, когато пийне малко.

— Не, стой, никъде няма да ходиш — казва и ме поглежда предизвикателно. Той сяда. — Нямаш ли си вече компания? Не трябва ли да я забавляваш?

— Не, не трябва. Да се прибираме у дома.

Едва успявам да контролирам гнева си. При други обстоятелства досега лицето на Робърт щеше да е размазано на масата.

— Тази вила не е дом. На стотици километри сме от дома — казва и довършва останалото в чашата ми. След което ме поглежда и някак успява в един поглед да събере омраза и безразличие. — И всъщност от понеделник нямам и дом. Благодарение на теб.