Анна Тод
След падането (44)

Глава четиридесет и три
Теса

— Като цяло, това е историята на моя живот — казва Робърт и се усмихва. Усмивката му е топла и откровена. Като на дете. В най-добрия смисъл на думата. Сгрява сърцето ми.

— Беше много… интересно — пресягам се за бутилката на масата и се опитвам да си налея, но нищо не излиза.

— Лъжеш — шегува се той, а аз избухвам в смях. Да, беше интересно и така сладко да го слушам да разказва. Не за нещо съвсем обикновено, но не и за нещо кой знае колко вълнуващо. Просто… за нормални неща. Израснал е с двамата си родители, майка му е преподавател в училище, бащата — шериф. После малък колеж през два града, а сега е решил да учи медицина. Работи тук само защото в момента е в списъка на чакащите за Университета в Сиатъл. Освен това изкарва доста добри пари в най-скъпия ресторант в околността.

— Трябваше да кандидатстваш във Вашингтонския колеж — казвам, но той клати глава, става от масата, вдигайки пръст да ми покаже, че се връща след минутка. Облягам се назад и отпускам глава на облегалката на стола. В тази част на ресторанта таванът е изрисуван като небе с облаци. Със замъци и ангелчета. Точно над мен има едно такова, което спи. С розови бузи и руси къдрици. Малките крилца са отпуснати. До нея (поне на мен ми се струва, че е момиченце) е застанало момченце е разперени черни крила и я гледа.

Хардин.

— Няма начин — казва Робърт и прекъсва мислите ми. — Дори и да исках, не предлагат програмата, която съм избрал. Освен това програмата по медицина е част от основната програма в Сиатъл, който е много по-малък колеж от вашия.

Едва сега забелязвам, че е донесъл нова бутилка вино.

— Ходил ли си до новия си колеж? — питам, за да разбера повече за мястото, където отивам, но най-вече за да спра да гледам тези плашещи рисунки на бебета ангелчета по тавана.

— Да, само веднъж. Малко е, но е хубаво.

— Трябва да съм там в понеделник, а все още нямам квартира — смея се. Знам, че лошото планиране не е нещо, което трябва да ме разсмива, но точно в момента ми е смешно.

— Този понеделник…? Тоест, днес е четвъртък, а ти трябва да си там в понеделник?

— Точно така.

— Ами общежитията? — пита и маха корковата тапа на шишето. Честно казано, не ми беше минавало през ума да кандидатствам за общежитие. Предполагах… надявах се Хардин да дойде с мен, така че бях изключила тази възможност.

— Не искам да живея в общежитие, особено след като вече знам какво е да живееш самостоятелно.

Той кима и налива в чашите.

— Така е. Когато човек опита свободата, после няма връщане назад.

— Абсолютно. Ако Хардин се беше съгласил… Както и да е, няма значение.

— Как планирате да преодолявате разстоянията?

— Никак. Това никога няма да проработи — казвам и веднага усещам болката в гърдите си.

Трябва да сменя темата, преди да започна да цивря. Каква странна дума. Цивря.

— Цивря — казвам на глас и защипвам устната си между палеца и показалеца си.

— Забавляваш ли се? — усмихва се Робърт и слага пълната чаша пред мен. Аз пак се смея. — Трябва да призная, че от много време не съм се забавлявал така.

— И аз. Е, ако работех тук… — вмятам. Не знам какво се опитвам да кажа. — Не, не пия често. Сега май пия повече, отколкото някога съм пила в живота си, но все още не мога да пия по много. Затова и се напивам бързо — чуруликам и вдигам чашата пред лицето си.

— И аз съм така. Не пия много, но когато едно красиво момиче е тъжно, правя изключения — заявява смело, след което се изчервява. — Искам да кажа… ох… обърках се. — Робърт засрамено покрива лице с ръце. — Искам да кажа, че край теб нямам филтър на устата си.

Пресягам се през масата и свалям ръцете от лицето му. Поглежда ме. Очите му са толкова сини, ясни, чисти.

— Знам точно какво искаш да ми обясниш — изричам на глас, преди да се замисля.

— Може би знаеш — прошепва той и плъзва език по сухите си устни.

Знам, че иска да ме целуне. Виждам го в искрените му очи. Очите на Хардин са като непробиваема стена. Никога не съм можела да надникна в душата му така, както мога да погледна в това момче.

Навеждам се към него.

— Ако не го обичах толкова много, бих те целунала — казвам тихо, без да се доближавам до него, но и без да се отдръпвам. Колкото и да съм пияна, колкото и да съм сърдита на Хардин, не мога да го направя, не мога да целуна това момче. Искам, но не мога. Лявата половина на устата му се повдига в крива усмивка.

— Ако не знаех колко го обичаш, щях да ти позволя.

— Добре… — не се сещам какво друго да кажа. Пияна съм и е толкова странно, а аз не знам как да се държа с друг мъж освен с Хардин. И Зед. Но пък те толкова си приличат. Робърт не е като момчетата, които познавам. Може би ми напомня малко на Ландън. Само Ландън може да е така сладък и мил.

Съзнанието ми се сгърчва при мисълта, че почти бях готова да целуна момче. Това момче не е Хардин.

— Съжалявам — изричам и се облягам назад. Той също се обляга на стола си.

— Не съжалявай. Предпочитам да не те целуна, отколкото да те целуна и да знам, че после ще съжаляваш.

— Ти си много странен — казвам. Иска ми се да бях използвала друга дума, но вече е късно да съжалявам и за това. — По много чаровен начин — поправям се.

— Ти също. Когато те видях в тази рокля, си помислих, че си някоя богата, надута фръцла, напълно лишена от душевност.

— Съжалявам, не съм богата — смея се.

— И не си надута.

— И душевността ми… не е много зле.

— Да, не е никак зле — шегува се той.

— Ти си нетърпимо мил.

— Защо да не съм?

— Не знам. Извинявай, осъзнавам, че звуча като идиот.

Той ме поглежда удивено.

— Не е нужно да се извиняваш през цялото време. И не звучиш като идиот.

— Какво искаш да кажеш?

Сега виждам, че съм започнала да чупя стиропорената чаша. По масата са нападали малки бели парченца.

— Постоянно се извиняваш за всичко, което кажеш. През последния час си се извинила поне десет пъти, а не си направила, нищо лошо или нередно. Няма защо да се извиняваш.

Думите му ме поставят в неловко положение, но пък очите му ме гледат така мило, в гласа му няма никакво раздразнение или обвинение.

— Извинявай — казвам по навик. — Виждаш ли? Дори не знам защо го правя.

Прибирам един паднал кичур зад ухото си.

— Мога да се досетя защо го правиш, но ще замълча. Само искам да знаеш, че не е нужно да се извиняваш — добавя простичко.

Поемам си дълбоко дъх и въздъхвам. Толкова е хубаво да говориш с някого, без да се налага през цялото време да се тревожиш, че може да го ядосаш или обидиш.

— Разкажи ми за работата си в Сиатъл — пита Робърт.

Благодарна съм му, че смени темата на разговора.