Анна Тод
След падането (41)

Глава четиридесет
Хардин

Исках да я нараня, да я накарам да се почувства като лайно, точно както се почувствах аз, когато я видях да се кикоти с тоя на балкона. Майната й! Как може да се смее, когато трябваше да седи срещу мен на масата и да моли да й обърна внимание. А на нея изобщо не й пукаше, че съм с Лилиян. Прекалено беше заета да сваля шибания сервитьор и да му слуша глупостите. И започнах да ровя из мозъка си за нещо гадно, нещо, което да я срази.

И тогава се сетих за думите на Лилиян от тази сутрин и не успях да се спра.

Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и това да обичаш същия този човек.

Почти ми се иска да мога да си ги взема обратно. Почти… Но тя го заслужава. Наистина го заслужава. Не трябваше да ми заявява, че не иска да замина за Сиатъл с нея. Каза, че съм се обърнал срещу нея. Не, не съм се обърнал срещу нея, та аз съм тук заради нея. И съм на нейна страна и искам да я защитавам. Но тя е тази, която се опитва да ме напусне. Стяга куфарите при всяка възможност.

— Тръгвам си — казвам, когато стигам до масата. Шест чифта очи се забиват в мен. Ландън поглежда към вратата и преди да попита, отсичам саркастично:

— Навън е.

Може да иде да й сложи ръкавички на ръцете. С едно пръстче — като за бебе. Защото аз със сигурност няма да ида.

— Какво си направил сега? — има наглостта да ме пита пред всички.

— Гледай си твоята работа — изглеждам го ядно.

— Хардин — чувам предупредителния глас на баща ми.

Не, не и той. Всички са срещу мен… очевидно. Ако баща ми иска да започнем разправия, да заповяда, готов съм.

— И аз тръгвам — казва Лилиян и става.

— Не — отвръщам рязко, но тя пренебрегва тона ми и тръгва след мен, докато излизам от ресторанта.

— Какво стана, по дяволите? — пита Лилиян, когато вече сме навън.

Без да намалявам крачка, крещя през рамо:

— Какво ли? Беше навън с оня шибаняк. Това стана.

— И после? Как реагира, когато й каза, че не съм заплаха?

Тя се препъва на високите си обувки, но не спирам да й помогна. Всъщност спирам, за да помисля къде отивам, по дяволите. Знаех си, че трябваше да си дойда с моята кола. Но не, Тереза изкопа земята, за да стане на нейното. Каква изненада!

— Не й казах.

— Защо? Знаеш ли какво си мисли сега?

— Не ми пука какво си мисли. Надявам се да си мисли, че отиваме да те чукам.

Тя спира на място.

— Защо? Ако я обичаш, защо искаш да си мисли такива неща?

Браво! Сега и Лилиян се обръща срещу мен.

— Защото трябва да се научи…

Тя вдига ръка пред себе си:

— Спри, спри дотук. Тя не трябва да научава нищо. Изглежда ти си този, който трябва да понаучи това-онова. Какво каза на горкото момиче?

— Това, което ти ми каза сутринта. За разликата между това да обичаш някого и това да не можеш да живееш без него.

— Казал си й го в смисъл, че не можеш да живееш без нея, но не я обичаш?

— Да, нали това ти обяснявам досега?

Теса Номер Две просто трябва да се разкара веднага, защото вече ми лази по нервите, а те са доста поизтънели. Прави го точно като Теса Номер Едно.

— Това вече е изненада — казва тя и се смее.

И тя ли ми се смее?

— Какво? Какво му е смешното? — почти крещя.

— Ти наистина нямаш и грам идея за какво става дума — подиграва ми се тя. — Когато ти го казах тази сутрин, не говорех за теб, а за нея. Ти си този, който си мисли, че тя не може да живее без теб, но че не те обича.

— Моля?

— Въобразил си си, че трябва да я държиш до колата си, за да не те напусне, понеже не може да живее без теб, но реалността е, че си я впримчил в капана си и именно затова не може да те напусне. Не защото не те обича, а защото си я накарал да си мисли, че не може да живее без теб.

— Не, тя ме обича и ще видиш, че ей сега ще излезе да ме търси.

Лилиян вдига ръце, сякаш се предава.

— Наистина ли ще направи така? И защо? При положение че вършиш неща, с които нарочно да я нараниш?

Наслушах се на глупости.

— Не си ти тази, която ще ми изнася лекции по темата — започвам да махам бясно с ръце като нея. — Твоята приятелка сега сигурно чука някоя друга, докато ти седиш тук, раздаваш го психотерапевт и се опитваш да ме събереш с Теса — ръмжа насреща й.

Очите на Лилиян се разширяват, прави крачка назад от мен… както направи и Теса преди няколко минути. Сините й очи се навлажняват, светят в тъмното. Поклаща глава, обръща се и тръгва обратно към паркинга.

— Къде отиваш? — надвиквам вятъра.

— Връщам се. Теса може да е достатъчно глупава да ти търпи идиотщините, но аз не съм.

За малко да тръгна след това момиче, което си мислех, че ми е приятелка? Не знам защо, но имах чувството, че мога да й се доверя, макар че я познавам едва от два дни.

Теса или Теса Номер Две — и двете да вървят по дяволите. Не ми трябва нито едната, нито другата.